Часът нула

ГЛАВА 16

Източен Сибир, 17.00 часа

Над тревистите равнини на Камчатка се спусна мъгла. Покритото с облаци сиво небе закриваше планинските върхове и заплашваше да изсипе над тях дъжд.

– Давай!

Вратите на няколко клетки се отвориха и въздухът се изпълни с пляскане на крила.

Отекнаха три изстрела. Три птици, полетели в различни посоки, паднаха една след друга и перата им се разлетяха във въздуха като вдигнат облак прах.

Застанал сред мъртвите телца, Антон Григорович пъхна в ловджийската пушка нов пълнител. Три изстрела, три убити птици.

Мисълта за невероятното му майсторство го накара да се усмихне. Той остави оръжието и погледна към двамата си помощници – момчета в тийнейджърска възраст, прик­лекнали до кръг от клетки.

– Колко останаха?

– Четири – отговори едното.

– Този път всичките – нареди Григорович.

Момчетата кимнаха и започнаха да подготвят клетките. Сивокрилите птички подскачаха тревожно в капаните.

Григорович стоеше спокойно на мястото си. Бавно наведе глава и затвори очи, като се заслуша за шум от криле.

Висок метър и осемдесет пет, сто и единайсет килог­рама, Григорович беше обут с работен панталон в цвят, който го прикриваше сред арктическата природа. Въпреки че температурите бяха отрицателни, не носеше риза. В мускулестото му тяло нямаше повече от един процент мазнина. Той живееше на диета от почти чисти протеини, изкуствени добавки и хранителни коктейли, разработени за руския олимпийски отбор. Застанал съвсем неподвижно, Антон Григорович приличаше на статуя, изваяна от камък и олицетворяваща представата на някой скулптор за идеалния мъж.

В много отношения Григорович беше в по-добра форма от всеки атлет, защото в режима му бяха включени стероиди, хормони с растежен фактор и други добавки, забранени от спортните организации по цял свят.

И това беше честно. В неговия свят провалът се измерваше не със сребърни медали или с отпадане от състезание. Ако дори за миг се поколебаеше, Григорович щеше да е мъртъв.

– Когато сте готови – каза тихо той.

За миг се възцари тишина. Григорович почувства как момчетата внимателно заемат позиция, като разместват клетките безшумно, за да не му подскажат нищо. Оценяваше факта, че искат да го изпитат. Продължи да стои със затворени очи, равномерен сърдечен ритъм и ясно съзнание. Секундите течаха една след друга, а после се разнесе ненадеен трясък, когато вратите на клетките се отвориха.

Григорович рязко вдигна глава и отвори очи. Само след миг вече беше видял една от птиците, които отново летяха в различни посоки. Светакавично измъкна два пистолета „Макаров“ от кобурите на кръста си като ­някой ­въоръжен бандит от отминалите дни в американския Запад.

Завъртя се рязко надясно с по един пистолет във всяка ръка и дръпна двата спусъка. Двата гълъба от тази страна паднаха едновременно.

Григорович се завъртя наляво и зърна третата мишена, която летеше ниско. Прицели се с дясната си ръка и стреля два пъти. Гълъбът падна във високата трева. Четвъртият вече се беше отдалечил на около петдесет метра.

Григорович стреля и с двата пистолета и счупи крилото му. Птицата се понесе в спирала надолу, като свален самолет от Втората световна война и падна на земята, преди Григорович да успее отново да стреля и да я довърши.

– По дяволите! – изруга той.

Момчетата му хвърлиха изплашени погледи и се приведоха колкото можеха по-ниско. Той виждаше страха в очите им. Преди да успее да ги успокои, над тундрата се разнесе нов звук – шум от приближаване на хеликоптер.

Григорович се обърна и видя, че под заоблаченото небе се люшка един от онези чудовищни модели Ми-24. На отсеците под дебелите му крила се виждаше цял набор от контейнери за ракети и оръдия с многобройни дула. Роторът с шест перки бучеше над главите им като огром­на и постоянна вихрушка.

Хеликоптерът слезе по-ниско. Отначало намали скоростта, а после започна да кръжи. Най-накрая докосна тревата на около петдесет метра от тях. Още преди двигателите да спрат, страничната врата се отвори и отвътре се показа мъж с тежко палто, който се запъти право към Григорович.

Дори от това разстояние Григорович го позна: Дмитрий Евченко, един от руските петролни милиардери.

След рухването на Съветския съюз Евченко се бе включил в боричкането за богатство и бе превърнал едно загиващо сибирско петролно находище в нещо като евроазиатска империя. Като много други новопоявили се новобогаташи, Евченко бе вървял към върха без капка жалост. Но за разлика от повечето от тях бе разбрал необходимостта от промяна, когато старият обществен строй се пропука.

Сега корпорацията му пълнеше портфейлите на преданите членове на комунистическата партия. Той вземаше на работа приятелите и роднините им. Не обръщаше внимание на рушветите и кражбите, с които трябваше да се справя – смяташе ги за един вид данък и ги калкулираше в бизнес плана си като отделен разход.

Но му беше трудно да скрие миналото си – то не можеше да изчезне само защото така иска Евченко. Преди няколко месеца един репортер започна да търси истината и стигна доста близо до някои отговори, преди внезапно да умре в самолетна катастрофа. Съдбата на един прекалено ентусиазиран политик, който поиска твърде много, беше по-различна: удави се в Черно море.

Неслучайно наричаха Евченко „Сибирският бръснар” – телата на враговете му лежаха навсякъде. Но самото прозвище се употребяваше погрешно. Евченко никога не беше убивал никого. Открай време Григорович го правеше вместо него.

– Вземете конете – обърна се Григорович към момчетата. – Ще се срещнем в селото.

Те изпълниха заповедта и изчезнаха, още преди Евченко да се приближи.

– Какво, напоследък с деца ли си играеш, Григорович?

Евченко открай време си беше пълен, но сега изглеж­даше направо кръгъл под тежкото палто. Очевидно се бе хранил добре в Москва.

– Момчета от селото – отговори Григорович. – Майка им е хубавелка, а те нямат какво по-интересно да правят.

– Разбирам – отговори Евченко. – А ти имаш ли?

Григорович навлече една сива риза през главата си.

– За какво си дошъл да ми досаждаш?

– Идвам от спешна среща с членове на Партията – обясни Евченко.

– Да не се опитват да завземат властта?

– Не, нищо подобно. С времето разбраха, че това, което е добро за нас, е добро и за Русия.

– Тогава защо изглеждаш така, сякаш си видял призрак?

– Защото наистина видях.

Ръцете на Евченко бяха пъхнати дълбоко в джобовете, яката на палтото му беше вдигната. Беше средата на март, а той очевидно мръзнеше. Сибирският бръснар се беше размекнал.

– Защо не говориш по същество, приятелю? – обърна се към него Григорович.

– Кое е това, от което се боим? – попита реторично Евченко. – Или че няма да успеем да получим това, което искаме, или че ще загубим това, което имаме. Нашият бизнес, икономиката ни, самото съществуване на нацията ни е свързано с едно и само с едно: енергия. Въглища, петрол, природен газ... Сега сме най-големите производители на суров петрол. През последните две години надминахме дори саудитците. От цяло десетилетие сме страната с най-голям добив на природен газ, а освен това притежаваме най-големите ресурси от каменни въглища на планетата. Това са ресурсите, благодарение на които ще оцелеем. Ще ги продаваме на жадните за власт Китай, Индия и Европа на все по-високи цени. Те са кръвта, която тече във вените ни – ни повече, ни по-малко. Но сега сме изправени пред заплаха, която може да ни ги отнеме само за секунди.

Григорович взе пушката и се отдалечи – повече се интересуваше от това да намери ранената птица, ­отколкото да продължи разговора. За съжаление Евченко тръгна след него.

– Преди пет години те изпратих на мисия – продължи да той. – Японците бяха започнали да разработват метод за извличане на енергия от въздуха, който ни заобикаля. Замисляха да създадат парк от изцяло електрически коли, национална енергийна система, която няма нужда от петрол, въглища или природен газ. И жадно очакваха да започнат да изнасят тази технология в останалата част от света, да натрупат повече богатства и отново да ни натикат в лапите на бедността.

– Експериментите на Ягишири.

– Значи помниш.

– Разбира се, че помня – тросна се Григорович. – Нали аз унищожих лабораторията и убих учените.

Евченко вдигна вежди.

– Сигурен ли си?

Григорович оглеждаше тревата и търсеше гълъба. Намери единствено пера и следи от кръв.

– За какво намекваш?

– Точно както с този ранен гълъб – заяви Евченко. – Изглежда и тогава не си успял да отстраниш заплахата толкова цялостно, колкото твърдеше.

Григорович спря претърсването и се обърна към Евченко.

– Лабораторията беше напълно унищожена. Използвах­ме експлозиви, достатъчни за цял квартал в голям град. Изпепелихме всичко. Всякакви записи за това, което са се опитвали да постигнат, бяха унищожени. А преди това лично застрелях ония нещастни копелета, от първото до последното.

– Някой е оцелял.

– Не е възможно.

– Експериментите са започнали отново – обясни ­Евченко. – Тайно.

Григорович погледна настрана и пое голяма глътка от чистия сибирски въздух. Предполагаше, че съществува друго, не толкова зловещо обяснение.

– Тогава знаеше, че само отлагаме неизбежното – каза той. – Ако тази научна теория е вярна, рано или късно някой друг ще се натъкне на нея и ще довърши започнатото. Дори теорията да се окаже невярна, промяната ще дойде от някой друг източник. Един ден ще изобретят слънчев панел, който ще е сто процента ефективен, или ще открият начин да извличат икономична енергия от прилива, вълните или вятъра. И когато това се случи, вече няма да има нужда от „Газпром”, „Аранко” и „Ексон”.

– Да, разбира се! – изкрещя Евченко. – Но искам това да се случи не сега, а след сто години! През последните три години похарчихме сто милиарда долара за разработването на нови източници на петрол и природен газ. Огромна част от правителствения бюджет се вля в създаването на инфраструктура за нашата индустрия. Не можем да допуснем тези инвестиции да отидат на вятъра. Не и сега, не и в този критичен момент!

Григорович се върна към търсенето и загази с огром­ните си ботуши из високата трева, като следваше кървавата следа.

– Дори ако японците успеят да развият тази система, ще минат десетилетия, преди да изградят необходимата инфраструктура – каза той. – Десетилетия, през които светът ще се е променил още повече.

– Не е така! – отвърна рязко Евченко. – Когато настъпва промяна, тя настъпва ненадейно. Преди десет години мобилните телефони бяха само играчка за богати. Сега цялата Земя е покрита с тях. Скоро ще се окаже, че милиардите долари, похарчени за изграждането на мрежи от компаниите за стационарни телефони по цял свят, са били пропилени.

Григорович все още не бе намерил гълъба. Отново се спря и се обърна към някогашния си учител.

– Не е в стила ти да показваш страх, приятелю. Може би си живял прекалено дълго в удобствата на Москва.

– Няма защо да завиждаш. И ти можеше да дойдеш.

– И да живея в страх като теб? – поклати глава Григорович. – Вдигаш тревога заради някакви въздушни кули и една възможност, която може и да се превърне в действителност в далечно бъдеще, а може и да не се. Това не ми звучи убедително. Какво всъщност те плаши?

Евченко отново потръпна. Поколеба се и най-накрая проговори:

– Получих заплаха. Изпращачът обещава, че ще страдаме заради това, което сме сторили. Заплахата идва от самия Теро. В нея има подробности, които може да са известни само на човек, който е бил там. Обещава, че мъчениците от Ягишири ще бъдат отмъстени, че заради пролятата им кръв ще се пролее кръвта на милиони други. Че това, чиято цел някога е била да донесе мир, сега ще се използва за война.

Григорович се замисли. Не можеше да си представи, че някой е оцелял след екплозиите и пожара на острова. Лабораторията се бе превърнала в димящ кратер, широк седемдесет метра. Огънят беше толкова силен, че Григорович и още един командос се опърлиха дори от голямо разстояние.

– Някой използва това име, за да те сплаши.

– Може и така да е – съгласи се Евченко. – Но и в единия, и в другия случай трябва да го спрем. И да унищожим онази технология веднъж завинаги!

Григорович не отговори веднага – замисли се кой ли може да стои зад тази измама.

– Доколкото си спомням, имаше една жена, ­австралийка. Беше колежка на Теро, приятелка на сина му и дъщеря му. Когато Теро и екипът му заминаха за Япония, тя заяви, че целият им проект е загуба на време и остана в Австралия.

Евченко кимна.

– Следим я. Не е тя. Но така или иначе представ­лява опасност за нас, особено сега, когато работи с американците.

– Те пък как се оказаха замесени в малката ти каша?

– Станал е инцидент в Австралия – обясни Евченко. – Жената, за която спомена, е била спасена от някакъв американец от тяхната Национална агенция за морско и подводно дело. Смятаме, че и те търсят Теро. Два от корабите им току-що се отклониха към Пърт, а трети тръгна към Сидни.

Григорович беше чувал за НАМПД. Макар че по същество работата им беше цивилна, а екипът им се състоеше предимно от учени и наивни реформатори-природозащитници, в Русия имаше хора, които бяха убедени, че НАМПД е разклонение на АНС. Григорович се съмняваше в това. Но дори и той трябваше да признае, че хората от НАМПД се забъркваха в повече неприятности дори от ЦРУ.

– Защо НАМПД?

Евченко сви рамене.

– Никой не знае. Но най-вероятно смятат да откраднат това, което открият, и да го разработят за Америка. Надявам се, разбираш, че подобен изход е напълно и категорично неприемлив.

Може би точно от това се бояха най-много Евченко и партийните лидери.

– Трябваше да ме послушаш първия път – не се стърпя Григорович. – Щях да ти доведа Теро и другите учени. Те щяха да са твоя плячка и щеше да ги използваш, както намериш за добре.

– Единственото, което искаме, е да се запази статуквото – заяви твърдо Евченко. – И твоята задача беше да се погрижиш за това. И в очите на Партията все още е.

Погледът на Евченко беше суров, а гласът му – студен. Очевидно все пак му беше останал малко огън, поне що се отнасяше до този въпрос.

– Какво имаш предвид?

– Трябва да откриеш Теро или самозванеца и да ги премахнеш. Трябва да заличиш всички следи от проучванията им, всички доказателства за усилията им. И този път не трябва да оставяш нищо недовършено. Не искаме един ден отново да имаме неприятности.

Григорович разбра недоизказаното. Това не беше молба.

– Не съм се провалил.

– Нещо ти се е изплъзнало.

Намекът накара Григорович да побеснее. Трябваше да има друго обяснение. Изглежда, щеше да му се наложи да го открие сам. Той пое дълбоко въздух и каза:

– Ако искаш да спреш Теро, първо трябва да го намериш. Онази жена е разковничето. Несъмнено американ­ците и австралийците я използват точно по тази причина.

– Какво предлагаш?

– Сложил ли си хора да я наблюдават?

Евченко кимна.

– Кажи им да я хванат и да я доведат до какъвто там команден пост ми организираш – предложи Григорович.

– Подготвихме кораб, който те чака. Вчера закарахме там със самолет екип от командоси. Не знаят каква е ситуацията, но ще изпълняват заповедите ти.

– Предпочитам да наема свои командоси – каза Григорович.

– Не може! – отсече Евченко.

Григорович се извърна настрана, защото забеляза ­движение във високата трева. Гълъбът, който бе ранил, беше там и отчаяно се мъчеше да провлачи омломощеното си телце през поляната. За миг Григорович си помисли да го довърши с пушката. Но това вече нямаше значение. Сега имаше нова плячка.

Евченко също го видя и пристъпи напред.

– Остави го – спря го Григорович. – Остави го да се мъчи.

Евченко отстъпи. Изглеждаше полудоволен, полузаг-

рижен.

– Ти си много студен човек, Антон Григорович. Точно затова те избрахме. Не ни проваляй пак, в противен случай ще се мъчиш ти!