Часът нула

ГЛАВА 36

Ледникът „Стивънсън”, остров Хърд

Групата снегомобили предпазливо прекоси заледената местност. Тежките облаци, неспирният сняг и поривистият вятър правеха релефа напълно неразличим. Придвижването в тези условия и по непознат терен беше трудно.

На два пъти водещият снегомобил заседна в по-дълбок и по-мек сняг и трябваше да го издърпват. В един момент наклонът стана прекалено стръмен за безопасно минаване на превозните средства и трябваше да се върнат и да потърсят друг маршрут.

На едно по-заслонено място Григорович извади карта и започна да я разглежда, а Кърт вдигна очилата на главата си и се обърна към Хейли:

– Добре ли си?

– Замръзвам – отвърна тя. – Не усещам пръстите на краката си.

Вдигна очилата си и Кърт видя, че бузите й бяха разранени от вятъра, устните й – посинели, а кичурите руса коса, които се бяха изплъзнали изпод шапката й, бяха пок­рити с лед.

Той се смъкна от седалката.

– Докато сме тук, трябва да се поразтъпчем. Да ­помогнем на кръвта да се пораздвижи.

Хейли се съгласи и Кърт й помогна да слезе от машината.

– Къде отивате? – попита един от руснаците.

– Да се поразходим – отговори Кърт. – Денят е толкова хубав.

– Не се отдалечавайте.

Кърт се замисли. Виелицата щеше да им осигури добро прикритие, ако се опитат да избягат, но нямаше смисъл, защото нямаше къде да отидат.

Той направи няколко крачки и посочи към склона.

– Кажи на комисаря, че се качвам горе, за да видя какво ни предстои. Няма да се бавя.

С тези думи той хвана Хейли за ръка и двамата поеха нагоре. Усилието от катеренето по хълм през дълбок до колене сняг на хиляда метра надморска височина бе достатъчно, за да накара сърцето му да започне да изтласква кръвта както трябва. Когато изминаха половината път до върха, му се стори, че е запалил някаква пещ вътре в себе си. Дори лицето му започна да се зачервява.

– По-добре ли си? – попита той.

– Стоплям се, да – потвърди и Хейли. – Как мислиш, дали горе ще има ски-станция?

– Съмнявам се – разочарова я Кърт. – Но в случай че…

Така и не довърши изречението, защото през писъка на вятъра се дочу странен шум – пронизителен вой, почти като двигател на малък джет. Звукът заглъхна, а после се чу отново.

Кърт се огледа наоколо и видя, че билото, към което вървяха, има форма на груб полукръг-полукупа, почти идеална за долавяне на далечни звуци.

Когато звукът се разнесе пак, той огледа леденото поле. Падащият сняг му пречеше да вижда ясно. Той дръп­на оранжевите очила на очите си, за да има по-силен ­контраст. Само след секунда мярна движение – група малки превозни средства, които се приближаваха към тях.

– Хюстън, имаме проблем!

– Какво има?

– Беда.

Кърт сграбчи Хейли за ръката и двамата заслизаха надолу. Подскачаха и се плъзгаха по стръмните части, за да слязат колкото се може по-бързо. Стигнаха до подножието и едва не се изтърколиха насред групата.

– Някой идва! – викна Кърт.

– Откъде? – попита Григорович.

– От другата страна на хребета.

– Пеша?

– Не – отговори Кърт, – мисля, че са с ховъркрафт.

Само след секунди пронизителният вой отекна ясно над заледената земя.

– Тръгвайте! – нареди Григорович.

Почти веднага двигателите на снегомобилите вече бръмчаха. Групата ховъркрафти изплува от снежната мъгла като отмъстителни призраци.

Кърт и Хейли се метнаха на машината си.

– Дръж се! – викна Кърт, завъртя стартера и запали двигателя.

Тя се вкопчи в него. Снегомобилът се люшна напред. Останалите от групата се разпръснаха в различни посоки като стадо газели, подгонени от лъвове. Тактиката беше непланирана, но се оказа ефикасна. Снегомобилите бяха шест, а ховъркрафтите – само четири. Не можеха да прос­ледят всички.

Докато се носеха надолу по хълма и заобикаляха една пряспа, Кърт хвърли поглед през рамо покрай Хейли. За нещастие едно от елегантните возила, които ги преследваха, се приближаваше бързо към тях.

– Дръж се! – изкрещя той. – Играта ще загрубее!

Обърна се напред, натисна докрай газта и закриволичи из снежното поле. Ако на острова имаше гора, щеше да подкара право към нея, но на остров Хърд нямаше дървета – факт, който не предвещаваше нищо добро за намиране на скривалище.

Кърт рязко зави надясно и с крайчеца на окото си зърна малка експлозия. Избегна я и зави наляво – само за да види втора.

Експлозиите не бяха придружени от никакъв звук, от никакъв трус или дим. Всъщност приличаха повече на размазаната следа зад двигателя на летящ самолет.

– Това ли е, което си мисля?

– Изсмуквач! – викна Хейли. – Дръпни се от пътя му!

– Умен съвет – отвърна Кърт.

Продължиха с главоломна скорост и Кърт се помъчи да види някакви подробности от почти лишения от отличителни черти терен, който фучеше покрай него. Дори с очилата, светлината беше толкова слаба, че беше почти невъзможно да различи низините от възвишенията. На два пъти едва не се преобърнаха в неравни участъци от терена, а после ненадейно се озоваха във въздуха, след като излетяха от ръба на малка тераса.

Снегомобилът изхвърча във въздуха със скорост шейсет и пет километра в час, пропадна около метър и половина надолу и се стовари тежко на склона като участник в офроуд рали.

Брадичката на Кърт се удари в предното стъкло и го разби, а самият той се разтресе от удара. Хейли се задържа на седалката само защото го беше стиснала за кръс­та като боа удушвач.

Без колебание ховъркрафтът се хвърли над същия ръб, понесе се надолу и се приземи плавно на въздушната си възглавница без следа от сътресението, което усетиха Кърт и Хейли.

Брадичката на Кърт кървеше, а умът му препускаше. Сега откри същото, което Джо бе открил в пустошта: ховъркрафтът беше превозно средство, което може да мине през всякакъв терен.

Кърт се понесе напред, като отчаяно се опитваше да намери начин да се изплъзне от хватката му.

* * *

Докато Кърт и Хейли летяха напред, Джо Дзавала разбра, че се е насочил в грешна посока – носът на машината му сочеше към хребета, на който се бяха изкачили Кърт и Хейли. Той бързо даде газ и завъртя ръкохватките. Двигателят зафуча, а веригите се завъртяха. Джо обърна снегомобила в друга посока.

Машината се изстреля напред и профуча нагоре по малко възвишение, а после се спусна надолу, от другата страна. Без малко да изкорми един от руснаците.

Плътно зад превозното средство на командосите един от сивите ховъркрафти летеше надолу по хълма. Широк и плосък, той напомняше на Джо на морската риба скат. Централната част на машината беше издигната, за да побере пътническа кабина и двигател с турбина, а по-тънката част, която я заобикаляше, и гумената подложка под нея, бяха предназначени преди всичко да създадат възглавницата от въздух, по която се движеше ховъркрафтът.

Докато сивата машина преследваше руските командоси, Джо се вряза зад нея. Остана с впечатлението, че шофьорът не го е видял, тъй като вниманието му остана приковано в първоначалната цел. Докато се носеха по леда, Джо се опита да вземе пушката, която висеше на гърба му, и едва не се разби.

Най-накрая успя да плъзне пушката покрай тялото си и я остави от едната си страна, закачена на ремъка, който продължаваше да виси през рамото му. Скъси дистанцията между себе си и мишената, като пилот на боен самолет, който се опитва да спаси живота на един от пилотите на поддържащите самолети. Докато ховъркрафтът минаваше пред него, Джо се опита да вдигне предпазителя, но с дебелите ръкавици, които носеше, това се оказа невъзможно. Все още се бореше с пушката, когато руският снегомобил зави рязко надясно.

Ховъркрафтът го последва и Джо се наклони, докато на свой ред завиваше с широко движение, за да може отново да вземе на прицел противника си. Вдигна ръка към устата си, захапа ръкавицата и я издърпа. Пръстите му мигновено замръзнаха от ледения въздух, но с гола ръка успя да хване по-здраво пушката, да дръпне предпазителя и да стреля.

От дулото се изсипа порой от куршуми, но до един се оказаха безполезни.

Ховъркрафтът зави наляво и Джо отново стреля. Този път улучи – във въздуха се разлетяха късчета фибростъкло, но ховъркрафтът продължи да се носи напред.

Пред тях двамата руски командоси бяха стигнали до тесен процеп между скалист хребет и висока пряспа мек сняг. Снегомобилът им профуча през процепа – фатална грешка.

Шофьорът на ховъркрафта с лекота ги взе на прицел и натисна спусъка на собственото си оръжие. Директен удар от изсмуквача повали руснаците и спря двигателя на снегомобила. Машината се преобърна. Дясната част на ските се закачи в една бразда и снегомобилът се плъзна безконтролно, а безчувствените командоси излетяха в две различни посоки.

Вместо да повтори грешката на снегомобила, ховъркрафтът зави надясно, понесе се нагоре по хълма, плъзна се настрани и обърна носа право към Джо.

Джо натисна селектора на пълен автоматичен режим и стреля, като раздра предната част на ховъркрафта и разби предното му стъкло. Въпреки щетите машината не спря.

Джо се опита да се изплъзне, но снегомобилът занесе по леда. Всеки момент щяха или да го блъснат, или да го обезглавят. Той скочи от снегомобила и се хвърли на земята.

Ховъркрафтът прелетя над него с рев като торнадо и блъсна снегомобила като стенобойна машина. Огромното налягане на низходящия поток под възглавницата на ховъркрафта отнесе Джо настрани като вестник, попаднал в свистящия въздух под някой камион на магистрала.

Веднага щом спря да се премята, Джо скочи на крака и хукна. Ховъркрафтът започна да завива и отново се понесе към него. Джо буквално можеше да си представи как главорезите вътре точат лиги и ръмжат: „Да го сгазим!”

Нямаше да им отнеме много време.

Докато Джо се олюляваше през снега, ховъркрафтът скъси разстоянието със скорост, десет пъти по-голяма от неговата.

Воят на приближаващото превозно средство го оглуши. Джо се хвърли на земята, а наоколо закънтяха изстрели на автоматично оръжие. Джо вдигна глава точно навреме, за да види как ховъркрафтът се отклонява от курса си и оставя след себе си следа от пушек. Машината продължи да се движи още трийсетина метра, преди да загуби мощност и да забие нос в снега. Проби дупка в пряспата и задълба в нея около три метра, преди окончателно да спре.

Един снегомобил се понесе към Джо и спря.

– Качвай се! – изкрещя му Григорович.

Обикновено Джо предпочиташе сам да шофира, но сега реши да не спори. Покатери се на седалката и едва успя да се задържи, преди Григорович да даде газ и да отпраши напред.

* * *

На около километър разстояние от тях Кърт геройски избягваше зашеметяващия лъч на изсмуквача, но не успяваше нито да заблуди преследвача, нито да му се отскубне. Имаха само едно предимство.

– Нашето сцепление е по-голямо! – изкрещя той на Хейли.

– Какво?

– Нещото, което ни преследва, се обръща повече като лодка или самолет – плъзга се и се носи по повърхността. Но когато не сме на леда, всеки път успяваме да се обърнем вътре в радиуса на неговия завой.

– И това с какво ни помага?

– Сега ще видиш – каза Кърт, зави рязко надясно и снегомобилът се понесе вихрено към посоката, от която бяха дошли.

Изпълнителният ховъркрафт го последва, направи широк завой, върна се на стария курс и отново скъси разстоянието.

Кърт караше с пълна газ и едва не загуби контрол, когато заподскачаха по неравния терен.

От дясната им страна профуча още едно привидение, подобно на мираж.

– Това беше ужасно близо – промълви Хейли.

Сега се бяха приближили към по-тесен участък, почти като пешеходна пътека на мост. От дясната им страна се простираше ледникът, а отляво имаше каменисто било, което се издигаше нагоре, покрай ръба на Биг Бен като планински път.

Кърт избра билото и подкара плътно до стената му, а теренът край тях ставаше все по-опасно стръмен. Наложи му се да понамали скоростта, макар и малко.

– Настигат ни! – изкрещя уплашено Хейли.

Билото се стесняваше все повече. Кърт натисна спирачките, обърна кормилото и се натисна с цялата си тежест надолу, към лявата страна на снегомобила. Наведе се колкото може повече, като мотоциклетист на остър завой.

Ските на снегомобила се забиха в снега. И Кърт зърна как зад тях ховъркрафтът прави същия завой. А после зърна в съзнанието си проблясък на светлина и почувства, че пада. Всичко потъна в мрак.

Отпуснатото му тяло излетя над снегомобила и се плъзна петнайсетина метра, преди да се забие в дебела пряспа сняг. Кърт остана там, почти заровен и абсолютно безчувствен.

Хейли също падна от снегомобила, но якето й се закачи в кормилото, разкъса се и я спря, така че тя се озова само на няколко метра от повреденото возило.

Кърт така и не я видя, не видя и колко ефективен се оказа планът му.

Точно както се надяваше, ховъркрафтът не можа да вземе острия завой, плъзна се по повърхността на билото и поднесе настрани под силата на скоростта и инерцията си. Ако беше паднал от ниско нямаше да има проблем, но пропадане от двайсет и пет метра се оказа прекалено дори за тази всъдеходна машина.

За да набира повдигаща сила, ховъркрафтът трябва да е близо до земята. Когато земята изчезна, той пропадна и се стовари на снега, почти неуправляем. Машината заора, преобърна се на една страна и започна да се търкаля по нанадолнището. Във всички посоки се разлетя фибростъкло. Накрая ховъркрафтът се сгромоляса окончателно.

Отвътре не се показа никой.

* * *

По-надолу по склона Джо и Григорович бяха загазили сериозно. Още един от ховъркрафтите на Теро ги беше открил и сега ги подкарваше към високата стена на ледника.

– Ще ни запрати право в леда и ще ни приклещи! – изкрещя Джо.

– Не мога да го заобиколя! – на свой ред изкрещя Григорович.

Джо се огледа през рамо. Ховъркрафтът се държеше на известно разстояние от тях, обръщаше ту на една, ту на друга страна. С лекота контрираше всеки ход на Григорович. Джо знаеше, че трябва да направи нещо. Опита се да извади пълнителя от пушката, но голата му ръка вече бе съвсем безчувствена. Той свали и другата ръкавица, дръпна празния пълнител и сложи на негово място нов.

– Слизам тук! – изкрещя той.

Оттласна се от Григорович, протегна крака и скочи настрана от снегомобила, при което за втори път падна в снега и се затъркаля.

Премяташе се, въртеше се и накрая падна по лице. Пот­ръпна, когато през процепа в яката му влезе сняг. Само след секунди вече беше на крака, отърсваше снега от лицето си и се опитваше да се ориентира.

Григорович все още караше към ледника. Ховъркрафтът продължаваше да го следва, без да обръща внимание на Джо.

Джо вдигна пушката и заследи возилото през мерника, изчислявайки колко пред него да се прицели. Тъкмо щеше да стреля, когато вниманието му бе привлечено от пронизителен вой.

Дръпна спусъка, но размазаният лъч от зашеметяващия пистолет на Теро вече го бе уцелил. Заслепяващата светлина, видима само в съзнанието на Джо, го обгърна по същия начин, като в австралийската пустош, и той рухна на снега, без да разбере дали е улучил.