Часът нула

ГЛАВА 51

Осем часа след експлозията „Вояджър” се приближи към „Джемини” и моторния кораб „Рама”. Кърт, Джо, Хейли и другите оцелели се качиха на борда на „Джемини”, където ги чакаше сърдечно посрещане. Начело бе Гамей Траут, която обожаваше всякакви празненства. Сред всеобщия смях железните слова на командир Матилда Уолъби бяха повторени и преповторени многократно, докато накрая Гамей се притесни и ги помоли да престанат. Историята за импровизираната оръдейна кула на Пол и как бе изиграл моторния кораб „Рама” също беше повторена многократно. И едната, и другата история със сигурност щяха да влязат в архивите на НАМПД.

– Напомнете ми когато реша да играя покер, да не ви каня – пошегува се Джо.

Кърт обаче мълчеше почти през цялото време. Прекалено много хора бяха загубили живота си по време на това пътуване и той изпитваше едновременно тъга и облекчение, че всичко свърши. Късно вечерта той отиде в радиокабината и проведе един международен разговор.

– Здрасти, татко – каза, когато баща му вдигна. – Надявам се, че е удобно да говорим.

От последната им среща беше изминала половин година. От месеци не бяха си говорили, ако изключим ­обичайните обаждания от типа „как си“. Колкото и натоварен да беше животът им, това бе прекалено дълго.

Докато всички на кораба спяха, Кърт и баща му си поговориха за стари приключения и направиха планове за нови в близко бъдеще.

След няколко дни „Джемини“ най-после хвърли котва в Пърт. Последва доклад за мисията, както и разпити на руските командоси и на екипажа на „Рама”. Най-накрая австралийците освободиха задържания кораб и позволиха на руските командоси да се върнат у дома. Със самолет ги откараха до Токио, а оттам до Владивосток, където ги очакваше репатриране и несъмнено още разпити, този път от тяхното собствено правителство.

Всички усилия да открият нещо полезно на остров Хърд се оказаха напразни. На телеконференция с Дърк Пит Кърт обясни:

– Използваха звукови устройства, които проникват под повърхността на Земята. С тях проучиха мястото, където преди бяха тунелите и лабораторията на Теро. Няма никакви признаци, че са останали кухи пространства. Сигурни сме, че ядрената експлозия не е оставила нищо нито от лабораторията на Теро, нито от това, което беше в нея. Изглежда, шоковата вълна е взривила естествената пещера и това, което е останало, се е срутило. Сега скалата отдолу е радиоактивна и в следващите години ще си остане такава. Опитите за проучване се усложняват още повече от факта, че от трусовете и експлозията долната страна на ледника „Уинстън” се разтопи и разтече. Ако там долу изобщо е останало нещо, сега е погребано под няколко милиона тона скала и лед.

На екрана Пит кимна замислено.

– Това не е чак толкова лошо.

– И аз така мисля – съгласи се Кърт.

Пит се обърна към Хейли:

– В момента ООН подготвя договор, който забранява проучването на този вид енергия. Детекторите, които сте разработили, ще изиграят голяма роля при прилагането му.

– Радвам се да чуя, че съм направила и нещо добро, за разнообразие – отвърна тя.

– Може би сте предотвратили смъртта на милиони хора – отговори Пит. – Какво по-добро от това?

Хейли се усмихна.

– На косъм беше – отговори. – Изглежда, бяха подготвили цяла поредица земетресения едно след друго. Все още усещаме вторични трусове, но намаляват с всеки изминал ден. А рифтът сякаш се стабилизира.

– Радвам се да го чуя – каза Пит. – Сега, за онези изчезнали кашони с диаманти. Сесил Брадшоу от АССР ме попита дали знам къде се намират. Тъй като диамантите са от остров Хърд, на практика са австралийска собственост.

Кърт, Джо и Хейли кимнаха.

– Случайно да имате представа какво се е случило с тях?

– Чух един слух – призна Кърт. – Че Девлин…

– Капитан Девлин – поправи го Джо.

– Вярно – съгласи се Кърт. – Че капитан Девлин и неговият неустрашим помощник-капитан Масинга са разделили диамантите между оцелелите миньори и семействата на загиналите. Но това е само слух. И тъй като капитан Девлин вече не е на австралийска земя, не съм сигурен дали...

– Това идеално ме устройва – прекъсна го Пит и се обърна към Джо: – Да сменим темата. Имам нова задача за теб, господин Дзавала.

Джо вдигна вежди.

– Във ваканция съм – промърмори недоволно той.

– Според моя календар ваканцията ти току-що изтече – поправи го Пит. – И първата ти мисия след връщането ти на работа е да отлетиш за Кеърнс и да обясниш на клетата госпожа Харингтън от районно начално училище „Дули” защо си разочаровал учениците й и не си отишъл на планираната им екскурзия с учебна цел на рифа.

– Сърдита ли беше? – попита Джо.

Пит кимна.

– Май че да. Но е готова да ти прости, ако я придружиш на разходка без надзор до избрано от нея място. Мис­ля, че ще ти трябва вечерно сако.

Джо въздъхна, а после живна.

– Какво ли не правя за тази агенция – въздъхна той. – Освен редовната ми заплата трябва да ми плащате и за пиар.

Кърт се разсмя.

– Представи си само! Колко неща изприказва за извънземните, а накрая ще те отвлекат не те, а една учителка на пети клас.

– Готов съм, стига да е в името на науката! – заяви жертвоготовно Джо.

Пит се засмя.

– Много се гордея с всички ви! – каза той. – Утре пак ще се чуем.

Той прекъсна връзката, а Джо се обърна към Кърт и Хейли:

– Ами... аз май ще тръгвам.

Хейли се вдигна на пръсти и го прегърна.

– Пожелавам ти безопасно пътуване! – каза тя и се засмя.

– Благодаря!

Кърт прегърна приятеля си.

– Ако още си в Австралия, когато намина към тази част на страната, ще ти се обадя.

– Кога мислиш, че ще стигнеш там?

Кърт погледна към Хейли.

– Зависи колко време ще ми трябва да пресека континента пеша.

Джо се засмя.

– Няма да те чакам тогава – каза той и излезе.

Останал за пръв път насаме с Хейли от дълго време насам, Кърт я хвана за ръката и я целуна.

– Ела! – каза той и я поведе към коридора.

– Къде отиваме? – попита подозрително Хейли.

– На малко пътуване.

Тя се вцепени.

– Мисля, че ми стигат толкова пътувания.

Той обаче продължи да я води по коридора.

– Твоят приятел Брадшоу ми изпрати билети за мача по ръгби на „Пърт Оувъл”� тази вечер.

Тя покорно го последва, но изглеждаше объркана.

– Тази вечер, на изкуствено осветление?

Той кимна.

Едва минаваше пладне.

– Няма ли да подраним малко?

– Не – успокои я той, – не и с превозното средство, което съм избрал.

Задържа й вратата отворена и излезе след нея. На улицата ги чакаше викторианска карета, пред която търпеливо стоеше кротък червеникавокафяв кон.

– Това е Бавен червей – потупа Кърт животното по бляскавия гръб. – Заклеха ми се, че е най-бавният и сигурен кон в целия Запад.

Хейли се усмихна широко и почеса коня зад ушите. Той изцвили – очевидно му хареса.

– Няма нищо лошо в това да си бавен и сигурен – успокои тя животното. – Или пък тактичен – добави, обърната към Кърт.

Той я хвана за ръката и не я пусна, докато не се качи в каретата.

– Внимавай! – предупреди я той. – Досега Бавен червей не е губил пътник и не искам ти да си първата.

Хейли се настани на седалката. Усмихваше се толкова широко, че я заболяха бузите. Кърт се качи до нея и взе юздите, докато тя разглеждаше съдържанието на кошницата за пикник, която той бе приготвил.

– Как мислиш, колко време ще ни трябва да стигнем до стадиона? – попита тя.

– С колко време разполагаш?

– Цял ден – отговори Хейли. – И цяла нощ.

Кърт кимна.

– В такъв случай да минем по прекия път.

Дръпна юздите и Бавен червей тръгна напред – полека, както подобаваше на името му. Хейли се плъзна по седалката към Кърт, сгуши се в него и облегна глава на рамото му.

– Ето такава скорост обичам! – каза тя.

Кърт я прегърна и я притисна плътно до себе си. И него скоростта го устройваше.