Часът нула

ГЛАВА 6

Янко Минкозович стоеше в центъра на осмоъгълната стая. Осветлението беше мъждиво и слабо, температурата – под десет градуса. Въпреки това Янко беше плувнал в пот. Фактът, че влажността в стаята беше около сто процента, имаше значение, но истинската причина бяха страхът и нервността му.

Опитваше се да се овладее, но колкото по-дълго стоеше и мълчеше, толкова по-хаотични ставаха мислите му.

Всички, които бяха викани в тази стая, изпитваха огромно безпокойство. Тук живееше работодателят им – оттук управляваше като диктатор, оттук раздаваше правосъдие като съдия.

Янко знаеше това най-добре. Самият той беше водил тук мнозина против волята им, а после ги бе измъквал от стаята или осъдени на ужасно наказание, или мъртви.

Зад него стояха двама от гардовете, стиснали в ръце късоцевни вариации на американската пушка М-16.

В известен смисъл те бяха хората на Янко. Все пак той командваше охраната. Но предпочиташе да не ги поглежда. Те не бяха тук, за да го подкрепят – бяха получили нареждане да го доведат.

Срещу групата, загледан през прозореца в пълния мрак навън, работодателят им чакаше.

– Каква е главната ти задача, Янко? – проговори внушителната фигура, без да се обръща. Гласът беше странно приглушен – резултат от обгорени и увредени гласни струни.

– Както добре знаете, аз съм отговорник по сигурност­та – отговори Янко.

– И как преценяваш работата си в светлината на пос­ледните събития?

Максимилиан Теро се обърна. Янко видя познатите белези от изгаряне. Всъщност виждаше се само устата, изкривена в грозен разрез след ужасен пожар. Носът, очите, дясното ухо и останалата част от лицето бяха скрити зад черна латексова маска. Тя криеше черти, които бяха прекалено ужасни за показване, но и внушаваше страх у всеки, който я погледнеше. Маската отделяше Теро от тях, превръщаше го в нещо по-малко или може би в нещо повече от човек.

Янко имаше усещането, че се взира в някакъв полубог, в същество, което трябваше да е загинало поне няколко пъти – от пожар, от изстрели, от радиация, но все още живееше. Янко не искаше да разочарова този полубог, но не можеше да се насили да излъже. Събра цялата си смелост и призна:

– Бяхме изложени на опасност. Целта ни може би е зас­трашена. Положих големи усилия, но не успях да открия този, който поставя целите ни в опасност. Провалът е мой и само мой.

– Вярно е – съгласи се Теро. – Как се случи?

– Всички ключове са у отговорника по гмуркане. Той не може да обясни как Панос е успял да се добере до въздушния шлюз. Или лъже, или има заговор, който се простира далеч отвъд Панос и другите предатели. Няма как да обясним всички странни неща, които се случиха. Няма човек, който да има достъп до всички области, в които се появиха пробиви. Знаете колко строго се охранява всичко.

Теро кимна и мекият латекс на маската улови малкото светлина в помещението. Отраженията затанцуваха по маската, сякаш латексът изпращаше и получаваше сигнали.

– Панос е заминал оттук с кола – каза Теро. – Това може да означава само едно: че помощта идва отвън. От някой от хората, на които сме се доверили да се занимават с нашия бизнес във външния свят.

Янко не беше съгласен, но запази мълчание.

Теро пристъпи от крак на крак.

– Разбираш в какво трудно положение се намирам, нали, Янко? Вече не знам на кого да вярвам – нито тук, нито на острова. Особено при положение, че следващата доставка диаманти е готова за изпращане. Тази доставка е най-голямата от всички досега. Но не мога да разчитам на други хора да извършат прехвърлянето.

– Отложете го – осмели се да предложи Янко.

– Колкото по-дълго тези диаманти останат ненатоварени, толкова повече алчност ще предизвикват у хората – отхвърли идеята Теро. – Повече няма да отлагам товаренето. Ти ще се върнеш на острова и ще се заемеш лично.

Очите на Янко светнаха.

– Аз ли?

– Първо ще убиеш всички, които преди се занимаваха с бизнеса ни – обясни Теро. – После ще вземеш доставката и ще заминеш за Джакарта, където ни очаква купувач.

Янко не вярваше на ушите си. Беше дошъл в покоите на Теро с ясното съзнание, че най-вероятно ще бъде измъчван и дори убит. Вместо това му предлагаха огромна чест. Знаеше, че трябва незабавно да се възползва от дадения му шанс. Изменчивата природа на Теро – ту пламенна, ту студена, в един момент щедра, а в ­следващия – ­смъртоносна, не можеше да бъде предвидена. Всички, които го заобикаляха, се бяха научили да се боят от странните му и неочаквани паузи, от погледите, които отправяше към хората, сякаш се мъчеше да пробие с очи мъглата и да открие нещо, което можеше да види само той. Параноята и властта бяха опасна комбинация.

– Ще направя това, което искате! – заяви Янко.

– Вземи тези гардове и се заеми със задачата. Ще се срещнем на острова. Когато стигна там, очаквам да видя телата на предателите.

Янко изправи рамене и погледна мъжете зад себе си. Те незабавно се изпънаха и застанаха нащрек.

– Предателите ще проговорят, а после ще умрат – обеща той. Не вярваше, че мъжете в стаята са предатели, но предпочиташе да ги осъди на смърт, отколкото самият той да умре.

Янко се обърна и излезе през вратата. Двамата гардове го последваха .

Теро остана на място, загледан в ръждясалата стоманена врата, която се хлопна зад тях. В настъпилата тишина обмисли ситуацията. „Можем да вярваме на Янко – помис­ли си той. – От толкова отдавна е с нас.”

Зад гърба си чу стъпки и се обърна. Видя млад мъж с късо подстригана руса коса, стройна фигура и тъжен уморен поглед. Носеше лабораторна престилка.

– На австралийците няма да им отнеме много време да ни открият – каза младият мъж. – Сега вече не... Не и след това, което се случи.

– Вярно е – съгласи се Теро.

Младият мъж беше синът му, Джордж, главен проектант на последната версия на системата на Теро – оръжие, което буквално щеше да разтърси Земята чак до ядрото.

– Имаш право, сине – продължи Теро. – Какво искаш да направя аз?

– Няма причина да продължаваме да поддържаме тази станция – каза Джордж. – Трябва да я напуснем. Накарай Янко да остане и да я разруши. А после може да се присъедини към нас и да довърши другата си задача.

– Но тази станция ще ни помогне да причиним болката, към която се стремим – възрази Теро.

– Главната система на острова скоро ще започне да функционира – напомни му Джордж. – И тогава ще бъдем неуязвими. Трябва да преместим всичко ценно там.

– Кога ще е готова?

– След броени дни.

– Отлично! – грейна Теро. – Ти успя там, където мнозина други се провалиха. Скоро ще покажем на света, че е живял в невежество и тъмнина. Ще накараме държавите, които ни отхвърлиха, да си платят за това!

Младият мъж посърна.

– Не си ли съгласен?

– Не мислиш ли, че ако докажем, че системата работи и че можем да извличаме неограничена енергия от празнотата наоколо, това ще е достатъчно възмездие? Както и богатството, което ще ни донесе откритието, разбира се.

– Не! – отвърна гневно Теро. – Не е достатъчно! Съвсем не! Спомни си какво ни причиниха. Откраднаха ни всичко! Подиграха ни се и убиха сестра ти. Отпратиха ни така, сякаш сме чумави, изоставиха ни, за да умрем. Всички нации в света бяха съучастници в тези престъпления. Всички нации, на които бихме могли да помогнем.

Тонът на Теро се смекчи. Джордж открай време беше милостивият в семейството. Сестра му приличаше повече на баща си.

– Прекалено си снизходителен – обърна се към него Теро. – Аз не мога да си позволя милост. Няма да им подаря съкровището, което създадохме. Не и без да съм ги накарал да си платят скъпо.

Синът му го погледна и кимна неохотно.

– Трябва да тестваме системата – напомни му той. – Ако не успеем с фините настройки, нито едната, нито другата мечта ще се превърнат в действителност.

– Но само най-малките тестове – заяви Теро. – Светът трябва да остане в неведение, докато не настъпи часът нула.