Часът нула

ГЛАВА 9

Кърт и Джо завлякоха Брадшоу до единия от джиповете и го оставиха на земята. Имаше три рани от куршум. Беше загубил много кръв. Кърт се съмняваше, че ще остане жив още дълго.

Той грабна един комплект за първа помощ и го метна на Джо.

– Направи каквото можеш – каза той. – И намери начин да повикаш помощ. Ако не можеш да се свържеш с никого, изведи го оттук.

– Какво смяташ да правиш?

Кърт вече се качваше на платформата на камиона и отгърна брезента на предназначените за един човек миниподводници.

– Отивам там.

– Нямаш представа какво има долу.

– Лаборатория и устройство – повтори Кърт загадъчното обяснение на Брадшоу, скочи от едната страна на платформата и се приземи обратно на брега. – И една млада жена, която се е впуснала в действие, без да пита шефовете си.

– И какво ще правиш? – попита Джо. – Ще плуваш нап­ред-назад и ще търсиш това устройство?

Кърт скочи в кабината на камиона и включи двигателя.

– Не – отговори той. – Ще шофирам.

Големият камион изръмжа, Кърт рязко включи на скорост и подкара напред. Обърна леко наляво, към смъртоносното езеро, и натисна докрай педала на газта.

Ако го гледаше някой друг, а не Джо Дзавала, Кърт може би щеше да обясни по-подробно какво ще се случи, но Джо познаваше превозните средства така, както никой друг. Беше изгледал камиона странно още на летището и навярно бе събрал две и две. А ако все още не се бе досетил, всеки момент щеше да разбере.

Камионът ускори по нанадолнището. Тежките му гуми оставяха дълбоки следи в мекия червен пясък. Кърт вкара камиона право във водата и започна да го спуска по инерция надолу по наклона, който започваше от ръба на езерото.

Веднага щом се озова във водата, Кърт сграбчи един лост от неръждаема стомана, натисна го нагоре и го пъхна в един жлеб. Големите колела на камиона се вдигнаха нагоре и се отлепиха от дъното, а в задната част се появи витло, свързано със скоростния лост.

Кърт погледна към едно табло. Всички датчици светеха в зелено. Добре. Това означаваше, че витлото е свързано със силовите агрегати и няма видими течове.

Кърт даде газ. Витлото разпени червената вода и земноводното превозно средство се понесе напред. Бавнодвижещият се камион се бе превърнал в още по-бавнодвижеща се лодка. Напредваше като претоварен шлеп, но за щастие целта на Кърт беше наблизо.

Кърт включи сонара, който бе донесъл. От задната част на платформата се спусна устройство, което започна бавно да потъва. Зад него във водата се проточи кабел. Сонарът излъчваше звукови вълни със средна честота, които се отразяваха от дъното на езерото. Скоро на екрана се появи изображение на релефа.

Когато Кърт се отдалечи от брега, дъното рязко пропадна надолу. Ширината на езерото бе не повече от километър и половина, а явно дълбочината му никак не беше малка. Според данните, които получаваше от сонара, релефът на дъното напомняше на огромно удължено U.

– Трийсет и един метра и не спира – промърмори Кърт на себе си, докато числата на пулта пред него продължаваха да се променят. – Да те видим колко си дълбоко.

Ръбът на водната повърхност се намираше на повече от триста и трийсет метра над дъното, но явно годините на ерозия бяха започнали да запълват ямата. На двеста и осемдесет метра Кърт забеляза лек наклон. Беше му трудно да повярва, че се намира насред пустиня, а се носи по езеро, което е толкова дълбоко, че подводница от Втората световна война би била смазана от налягането, ако се опита да достигне дори на половината разстояние от дъното.

Приблизително в центъра на езерото сонарното устройство прихвана някакъв куполовиден обект. Приличаше на водна кула, издигаща се над нивите на Средния запад, със закръглен връх и сноп тръби, които излизаха от основата й. Доколкото Кърт успяваше да види, тръбите се забиваха право в центъра на езерното легло.

Какво ли бе предназначението им?

Брадшоу употреби думата „устройство”, която предизвика у Кърт представа за бойната глава на ядрена ракета. Но в днешно време човек нямаше нужда да строи гигантска кула с двайсетметров купол, за да отприщи ядрена стихия.

Куполът изчезна от екран и на негово място се появи нов обект. Този не се отличаваше с извитите изящни линии на купола. Приличаше повече на купчина цилиндрични капсули и товарни контейнери, подредени един върху друг. Височината му беше приблизително колкото на седеметажна сграда. Обектът сякаш бе прикрепен към по-стръмната стена на езерото и беше свързан с купола чрез мостици и дебели кабели. Прекъсващият сигнал на сонарния екран подсказваше, че има жици, които свързват обекта със стената.

Покривът на тази конструкция се намираше на дълбочина почти осемдесет и три метра, а дъното – над сто и шест. Куполът се извисяваше над него и се накланяше на една страна.

Кърт беше впечатлен. Построяването на подобна конструкция на сто метра под водата си беше само по себе си доста сериозно начинание, а да го направиш в токсично езеро и да го запазиш в тайна… Кърт усети, че се изпълва с възхищение.

Той отпусна ръчката на газта. Амфибията продължи да се движи по инерция и накрая спря близо до средата на езерото. Кърт стана и излезе на платформата.

Сега се намираше точно над главната конструкция. Просто трябваше да слезе там.

* * *

Първите няколко минути, след като остана сам Джо посвети на грижи за Брадшоу и на опити да закърпи раните му с жалките инструменти от комплекта за първа помощ. Въпреки усилията му Брадшоу изглеждаше зле – кожата му бе призрачнобледа и студена на допир. Имаше нужда от сериозна помощ, и то колкото се може по-бързо.

Джо го остави да лежи на земята и започна да претърсва джиповете. Намери една радиостанция и натисна копчето за включване. Светодиодният екран, който трябваше да грейне в яркозелено, остана черен. Няколко пъти Джо се опита да включи и изключи радиостанцията. Не се получи нищо, явно батерията се бе изтощила.

Джо се огледа за зарядно и забеляза, че ключовете още са в стартера на джипа. Освен това забеляза, че и двете врати са отворени, но осветлението в купето не свети.

Посегна и завъртя ключа. Нищо не последва. Не просветнаха никакви светлини, не се чу никакъв звук.

– Странно...

Джо излезе от джипа и взе карабината си. Провери всички джипове. В нито един нямаше ток.

Шест нови джипа и в нито един няма ток. Няколко радиостанции и още толкова мобилни телефона в същото състояние. Само едно старомодно фенерче в жабката на последния джип успя да проблесне за секунди-две, но после и то угасна.

Джо почувства как косата му настръхва. Погледна към небето. Точно такива неща се случват непосредствено преди пристигането на кораба-майка.

Върна се при Брадшоу.

– Защо всички батерии са изтощени?

– Изтощени ли?

– Колите, радиостанциите, телефоните... в нищо няма ток – обясни Джо. – Нуждаем се от медицинска помощ, но не се сещам как да я повикам.

Брадшоу притвори очи и не отговори. Джо дори не беше сигурен, че изобщо чува въпросите му.

Изправи се и се огледа. Трябваше да намери помощ колкото се може по-бързо, но единственото превозно средство, в което имаше и ток и можеш да се движи, беше камионът-амфибия, който се полюшваше на почти километър от него в центъра на отровното езеро.