Часът нула

ГЛАВА 11

Планът на Джо вървеше с пълна пара. Беше измайсторил нещо като система за теглене – прокара кабел от предната част на последния джип около цилиндричния стоманен ролбар на един от другите и го прикрепи към задния край на трети.

Планът му беше прост – смяташе да бутне третия джип във водата, така че да пропадне от ръба на терасата и докато пада, кабелът да повлече втория джип напред достатъчно бързо, та Джо да успее да натисне съединителя и да запали двигателя.

Готов за действие, той отново провери как е Брадшоу, кръстоса пръсти и се отправи към джипа, който щеше да използва като тежест. Без захранване не можеше да отвори прозорците, затова ги разби. Отвори всички врати, както и задния капак и дори вдигна предния – всичко, което щеше да помогне да се напълни по-бързо с вода и да потъне по-бързо.

Изключи скоростния лост, освободи спирачката и изскочи навън. Заби пети в пясъка и забута. Малко по малко джипът помръдна. Когато стъпи на по-твърдата почва близо до водата, тръгна по-бързо. С последен силен напън Джо го тласна напред и отстъпи назад. От усилието за малко да загуби равновесие и да се стовари право в токсичната супа.

Джипът се плъзна надолу и започна да се пълни с вода. Предната му част остана да стърчи над езерото, точно както при първия, а после спря, когато кабелът се опъна докрай.

Джо се втурна към втория джип и скочи вътре. Увери се, че ключът е завъртян, и освободи спирачките. Автомобилът тръгна напред, отначало бавно, но после набра скорост, когато потъващият джип опъна кабела.

Джо изчака колкото можа по-дълго, след което натисна съединителя.

Двигателят изрева, изгъргори, а после заръмжа. Джо натисна педала на газта и го задържа, а после натисна и спирачките. Джипът спря само метър преди да последва теглещия автомобил.

Все още с крак на педала, Джо даде малко газ и двигателят заработи стабилно. Джо най-после отпусна педала на газта и изключи колата от скорост, после дръпна силно ръчната спирачка, намести я, излезе и тръгна към лебедката пред джипа.

Натисна лоста надолу. Челюстите на барабана се разделиха и освободиха металната жица. Тя изплющя след теглещата кола и последва потъващия в езерото джип.

Джо отдаде чест на пропадащия автомобил и се качи обратно в работещия джип. Свърза радиостанцията със зарядното и с облекчение видя да блесва червена светлина.

Погледна към отражението си в огледалото.

– Добър си, Дзавала! – каза сам на себе си. – Много си добър!

Предполагаше, че ще минат няколко минути, преди радиостанцията да се зареди достатъчно, за да я използва, затова реши да провери как е пациентът му.

Скочи от джипа и бързо тръгна към лежащия ­неподвижно Брадшоу. Австралиецът беше в безсъзнание, но още дишаше.

– Дръж се! – прошепна му Джо.

В този момент водата в езерото се раздвижи. Близо до центъра на половината разстояние между брега и носещия се по повърхността камион се образува лека вълна. Нещо се движеше под повърхността, като кит-убиец, устремил се към брега.

За секунда Джо помисли, че може да е Кърт с бързоходката. Но предметът се показа на повърхността и се оказа, че е шестметрова подводница с широко дъно. Причината за тази конструкция стана ясна само след секунди, когато подводницата се надигна от водата и се понесе по повърхността, като оставяше под и след себе си широка ивица пяна.

– Подводница-ховъркрафт! – удиви се Джо. – Това е много по-добро от камион-амфибия.

В продължение на двайсет секунди ховъркрафтът продължи да се носи на север, след което леко обърна на изток, излезе с пълна скорост от водата от другата страна на минния басейн и се качи на рампата.

Джо осъзна, че всеки момент ще стане свидетел на бягството на хората, устроили засада на екипа на АССР.

– А! Тая няма да я бъде! – отсече той, втурна се към изключения от скорост джип и скочи вътре. За секунда се спря. А Брадшоу? Не можеше да му помогне, но веднага щом радиостанцията се зареди, щеше да повика помощ.

Включи на скорост и натисна с всичка сила педала на газта. Гумите се завъртяха в едрозърнестия пясък и Джо запраши след бягащия ховъркрафт.

* * *

На стотици метри под водата в празната станция Кърт продължаваше да търси Хейли. Качи се още две нива ­нагоре и ги претърси колкото можеше по-бързо. Накрая се провря през най-горния люк. Озова се в нещо като контролна зала.

На пода в най-отдалечения ъгъл седяха две фигури със завързани ръце и запушени усти. Кърт се втурна към тях и дръпна парцала от устата на Хейли.

– Експлозиви! – изрече тя, без дори да каже „здрасти”. – Под таблото!

Кърт сряза въжетата, които стягаха ръцете й, подаде й ножа, а той се втурна към таблото и се пъхна отдолу. Намери блокчетата пластични експлозиви и таймера. На екрана мигаше: 01:07.

Кърт извади клещите от джоба си. В това време Хейли освободи другия пленник. Кърт тъкмо се канеше да среже една от жиците, когато двамата се втурнаха към него и застанаха по-близо, отколкото той би искал.

– Някой от вас разбира ли от експлозиви? – попита Кърт.

И двамата поклатиха глава.

– Трябва да се махнем оттук – изхриптя Хейли.

Таймерът показваше 00:59. Разполагаха с по-малко от минута. Кърт поклати глава.

– Няма да успеем.

Човекът от АССР посегна към таймера. Кърт го удари през ръката.

– Ако натиснеш грешния бутон, ще ни взривиш!

После му посочи най-отгоре на екрана, където светеше малък символ „заключено”. Трябваше да въведат код, за да спрат отброяването.

– Не можем просто да седим тук – каза мъжът.

– Четирийсет секунди – отбеляза Хейли.

Кърт огледа детонатора. Беше стандартен модел, а не играчка на някой специалист по изработване на бомби. Самият той бе използвал подобни устройства, за да ­разруши един-два кораба. При външна намеса детонаторът реагираше по възможно най-безобидния, вместо по най-разрушителния начин. Беше свързан с две жици, червена и синя.

– Трийсет секунди!

Човекът от АССР бутна Кърт и се опита да се приближи.

– Как се казваш? – попита Кърт.

– Уигинс.

– Дръпни се, Уигинс! – нареди му Кърт.

– Двайсет секунди! – обади се тревожно Хейли.

– И каква полза от това? – попита Уигинс.

– Ще се разкараш от личното ми пространство.

Двамата се поотдръпнаха малко, а Кърт отвори клещите за прерязване възможно най-широко.

– Десет секунди! – прошепна Хейли. – Девет… осем…

Кърт не я изчака да стигне до седем и преряза и двете жици колкото можеше по-рязко.

Нищо не се случи. Никакъв пожар, никаква експлозия, нищо. Таймерът спря на 00:00.

– Слава богу! – промълви Хейли.

Изглеждаше готова да припадне. Сложи ръце на раменете на Кърт и облегна чело на гърба му.

– Страхотна работа! – отбеляза Уигинс. – Брадшоу ли ви изпрати?

– Не точно – отвърна Кърт.

Преди да успее да обясни как е попаднал тук, конструкцията се разтърси от тътен, последван от няколко труса в бърза последователност. Звучеше като далечни гръмотевици. Подът леко се наклони и после отново застана хоризонтално. Цялата станция започна да се олюлява и да пращи като старо дърво под напора на силен вятър.

– Куполът! – викна Хейли. – И него се канеха да взривят.

Последва нова поредица от експлозии и този път ­ударната вълна се стовари със силата на ковашки чук. След това се чу късане на кабели. Само след секунди се разнесе скърцане и един силен трус ги запрати на пода.

Кърт си спомни, че куполът е над тях и е прикрепен към тяхната конструкция. Можеше само да си представи какво ще означава унищожаването му за разнебитената лаборатория. Звукът от плъзгане на метал върху метал и няколкото вадички вода, които плъзнаха през стаята, му дадоха отговор.