Часът нула

ГЛАВА 1

Декември, 2009 г.

Насред разразяващата се буря Патрик Девлин стоеше на кърмата на „Джава Доун”1, океански влекач, свързан с дебело въже с ръждясалия круизен кораб, познат като „Пасифик Вояджър”2.

Огромни вълни прииждаха косо към влекача и се блъскаха в корпуса със звук, подобен на изстрел от пушка. Дъж­дът падаше на диагонални пелени, макар че беше трудно човек да го различи от носената от вятъра пяна.

Заобиколен от оборудване за влачене и товарене, включително петнайсетметров товароподемен кран и набор от мощни лебедки, Девлин определено изглеждаше дребен. В действителност бе висок почти метър и осемдесет, с широки рамене, присвити заради студа.

С наболата по бузите му сива четина и гънките плът, заслонили очите му, Девлин приличаше досущ на съсух­рен стар моряк, какъвто всъщност си беше. Той прецени развалящото се време, нарастващия натиск върху въжето и вълнението на морето и стигна до нерадостният извод, че са взели пагубно решение, като напуснаха ­пристанището. Щяха да са късметлии, ако оцелеят.

Девлин грабна корабния телефон точно когато влекачът се разлюля свирепо от поредния талаз. На другия край вдигна капитанът.

– Накъде сме се насочили? – изкрещя Девлин в слушалката.

– На юг – отговори капитанът.

– Няма смисъл – отговори Девлин. – Няма да издържим на тези странични удари. Трябва да завием по вълните.

– Не можем, Пади – възрази капитанът. – Това ще ни запрати право в устата на бурята.

Девлин се хвана за стойката на спасителната лодка, за да не падне, и видя как върху палубата се плисва вълна.

– Това е лудост – измърмори той. – Изобщо не трябваше да напускаме Таракан.

Таракан беше примитивното, почти затънтено пристанище, от което взеха „Вояджър”. Старият лайнер стоеше там от няколко години – докарали го за ремонт след някаква катастрофа, но няколко дни по-късно го изоставили, защото корабната компания фалирала.

По едно време го продали на мистериозен купувач, но по неизвестни причини „Вояджър” продължил да стои и да ръждясва в Таракан още три години. Вероятно заради проблеми около банкрута, както и разправии кой да плати за ремонта – така предполагаше Девлин.

Така или иначе, завариха кораба в окаяно състояние – покрит с ръжда от носа до кърмата и почти негоден за плаване. Набързо закърпените дупки около носа, причинени от сблъсък с товарен кораб, приличаха на назъбено Н.

Сега, попаднал в буря, която бързо ставаше все по-свирепа, „Вояджър” със сигурност щеше да потъне.

– Как е въжето? – попита капитанът.

Девлин погледна към дебелия буксир, който тръгваше от огромен винт на кърмата на влекача и стигаше до ­„Вояджър”. Въжето се натягаше и опъваше със сила, преди отново да се отпусне.

– Опънато е – каза Девлин. – Тази ръждясала кофа започва да се клати в ритъм с вълните. А освен това определено гази по-дълбоко. Трябва да кажем на инспектиращия екип да се върне при нас на борда.

Против волята на Девлин капитанът бе позволил трима мъже да останат на борда на круизния кораб, за да проверяват за течове. При тези условия това беше опасно, а освен това беше и загуба на време. Ако корабът започнеше да пропуска, не можеха да направят нищо, за да спрат теча. А ако започнеше да потъва – както Девлин си мис­леше, че е станало – трябваше да отсекат въжето и да оставят морето да го погълне, преди да е повлякъл „Джава Доун” със себе си. Но прерязването на това въже, когато на борда има трима души, би било най-близкото до убийство нещо, което Девлин бе извършвал някога.

Големият влекач си проби път напред и потъна в най-дълбоката бразда между две вълни, която Девлин бе видял от началото на бурята. Буксирът се опъна толкова силно, че направо засвири. От напрежението задният край на влекача се люшна назад и водата закипя около корпуса, докато витлата се съпротивляваха на натиска.

По времето, когато следващата вълна повдигна влекача, „Вояджър” навярно вече беше потънал в своя бразда, защото буксирното въже ги дърпаше надолу, извиваше се над облицовката от подсилена стомана на кърмовата греда и накланяше кърмата към водата.

Девлин вдигна бинокъла към очите си. Движението на вълните често изкривяваше видяното, но само донякъде. „Вояджър” определено газеше по-дълбоко от преди.

– Носът му потъва, капитане. Наклонява се леко вляво.

Капитанът се поколеба. Девлин знаеше защо – този курс на влекача щеше да им донесе цяло състояние, но не и ако загубеха кораба.

– Кажи им да се върнат! – изкрещя Девлин. – За бога, капитане, поне повикай хората обратно!

Най-после капитанът проговори:

– Викахме ги, Пади. Не отговарят. Нещо се е объркало.

Думите смразиха Девлин.

– Трябва да изпратим лодка.

– В тази буря? Опасно е!

Сякаш за да докаже правотата му, друга вълна ги удари и над фалшборда се плиснаха хиляди литри вода и заляха кърмовата палуба.

Здравият влекач не пострада и водата бързо се оттече, но само след секунди друга вълна го наводни още по-повече от първата.

Докато „Джава Доун” се бореше с вълните, Девлин погледна към „Вояджър”.

Круизният кораб определено потъваше. Или няколко люка се бяха пръснали, или някои от калпаво ремонтираните места бяха поддали.

Капитанът навярно също го бе видял.

– Трябва да го оставим да потъне – каза той.

– Не, капитане!

– Трябва, Пади! Срежи въжето! Те имат лодка. Няма да им помогнем, ако потънем.

Върху палубата се плисна поредната вълна.

– За бога, капитане, имай милост!

– Отрежи въжето, Пади! Това е заповед!

Девлин знаеше, че капитанът е прав. Пусна слушалката и направи крачка към лоста за аварийно срязване.

Корабът се разклати силно, когато поредния талаз заля кърмата и се плисна право към Пади. Удари го като вълна на плажа, събори го и го повлече.

Най-накрая Девлин успя да се надигне и за миг ­зърна, че буксирът изчезва във водата. През дъжда и пяната видя, че едната половина на круизния кораб е под водата. Потъваше бързо, беше се устремил към бездната и щеше да повлече със себе си и влекача. Задната част на кърмата вече беше силно наклонена.

– Пади!

Викът дойде от увисналата слушалка, но Девлин нямаше нужда от подканяне. Надигна се, грабна дръжката за аварийно срязване и я натисна с всичка сила.

Над кораба нещо шумно изпращя. Огромното буксирно въже щракна, освободи се и изплющя през палубата като набиращ скорост питон. Влекачът се люшна напред и нагоре и инерцията запрати Девлин към стойката на спасителната лодка, която разцепи устната му и насини окото му.

За миг той остана зашеметен, но после се съвзе и се обърна. Старият лайнер се плъзгаше под вълните под лек, почти недоловим ъгъл. След секунди вече го нямаше. Хората, които оставиха на борда, почти със сигурност бяха мъртви.

Но „Джава Доун” беше свободен.

Девлин грабна телефона.

– Върнете ни! – нареди той. – Може да са скочили зад борда.

Палубата завибрира от неистовото усилие на руля и витлата. Влекачът започна остро и опасно обръщане. В края на маневрата Девлин беше на носа.

Беше почти тъмно. Над черното море небето блестеше в сребристо. Всичко наоколо бе лишено от цвят, сякаш се намираха в чернобял филм.

Девлин впери поглед напред. Не видя нищо.

Прожекторите на влекача се плъзнаха над водата. Несъмнено всички на борда се мъчеха да открият хората, точно както се опитваше и самият Девлин. Но без резултат.

„Джава Доун” щеше да прекара следващите осемнайсет часа в напразно търсене на изчезналите си моряци.

Така и нямаше да ги открият в морето.

1 „Яванска зора” – Б. пр.

2 „Тихоокеански пътник” – Б. пр.