Часът нула

ГЛАВА 43

– Това е мина! – прошепна Кърт сам на себе си.

Беше открил участъци, които бяха разкопани, а камъните – изнесени; беше видял конвейрна лента, натоварена с дребен чакъл, както и редица от тръби по стената, в които навярно имаше скрити електрически жици. Беше намерил кирки, пневматичен чук и ръчни колички.

Не знаеше как така на остров Хърд има скрита мина, но в момента това нямаше значение. Интересуваха го само две неща – да намери Джо и Хейли, ако бяха живи, и на всяка цена да спре Теро.

Той изхлузи тежкото яке, прибра го и пак сложи раницата на гърба си. Тръгна по тъмния тунел с ръка върху конвейрната лента и с наведена глава, за да избегне всякакви опасни оголени скали, които най-вероятно нямаше да види, преди да е станало късно.

След като подмина още няколко участъка, разкопани докрай, стигна до едно по-голямо помещение, слабо осветено от две голи крушки.

Конвейрната лента свършваше тук, до група големи машини, предназначени да разбиват и отсяват чакъла. И преди беше виждал подобно оборудване. Намираше се в подземна диамантена мина. Ненадейно му стана ясно с какво Теро финансира операцията.

В дъното на помещението видя врата и се запъти към нея. Точно когато посегна към дръжката, вратата се открехна. Кърт отстъпи назад и вдигна пистолета. В помещението влязоха трима мъже.

– Не мърдайте! – изръмжа Кърт.

Мъжете застинаха на място. Последва неловка пауза, като между хора, които са се озовали в задънена улица. Кърт можеше да ги застреля и тримата, но без заглушител изстрелите щяха да отекнат в цялата пещера и хората на Теро щяха да дотичат веднага.

Мъжете се взираха в пистолета, а Кърт ги оглеждаше изпитателно. Вместо огнестрелно оръжие мъжете носеха заострени пръчки от необработен метал. Двама от тях изглеждаха почти вцепенени. Третият бе също стъписан, но като че ли беше по-спокоен.

– Оставете оръжията си на земята – каза Кърт и добави: – Безшумно!

Тримата се подчиниха.

Кърт кимна към една от машините за раздробяване на камъни.

– Ето там.

Мъжете се затътриха към машината. Кърт се дръп­на по-надалеч, в случай че решат да направят нещо необмислено.

– Ще завържа двама от вас за тази машина – каза им той. – Който не иска да прекара нощта тук, може да ме заведе при Теро.

– Да те заведе при Теро ли? – попита единият. Говореше с южноафрикански акцент.

– Кой е Теро? – в гласа на втория се долавяше ирландска напевност.

– Този, който те доведе тук – обясни южноафриканецът.

– Тихо! – заповяда Кърт. – Кой от вас иска да ми покаже пътя?

Тримата мъже се спогледаха, сякаш объркани от въпроса.

– Защо да те водим там? – попита третият.

– Защото имам среща – обясни Кърт – и не искам да я пропусна.

На лицата им отново се изписа объркване. Очевидно саркастичният хумор не беше най-силната им страна.

– Имаш предвид, кой от нас е готов да дойде с теб и да умре пръв? – реши да уточни южноафриканецът.

Кърт го зяпна. В тези думи нямаше никакъв смисъл.

– За какво говориш?

– А ти за какво говориш? – попита на свой ред южноафриканецът.

Кърт се почувства така, сякаш се намира в „Зоната на здрача”. Отново погледна към тях. Мъжете бяха покрити с мръсотия и облечени в парцали. Оръжията им бяха примитивни. Ненадейно всичко му се изясни.

– Вие тримата сте миньори – каза той – и се опитвате да избягате. Чия беше идеята?

Двама от тях посочиха към ирландеца.

– Плъхове издайници! – измърмори той. – И двамата!

На лицето на Кърт грейна широка усмивка.

– По-скоро три слепи мишлета – отговори той. – Въп­росът е следният: къде смятахте да избягате?

Започна да разпитва миньорите и скоро научи имената им, както и малко за операцията. Масинга, южноафриканецът, беше в мината от самото начало.

– Преди осем месеца откраднах ключ от един пазач – обясни той. – Но той така и не съобщи, че го е загубил, защото Теро щеше да го убие.

– Много си търпелив, щом си се сдържал да не го използваш веднага – отбеляза Кърт.

Девлин, ирландецът, се обади:

– То си му е по наследство.

Масинга се усмихна.

– Надявах се да дойде ден, в който бягството ще означава нещо повече от това да умра навън в студа. Девлин казва, че е дошъл с кораб. Казва, че знае как да стигне до него.

– Неприятно ми е да ви съобщя – каза Кърт, – но сте поели по грешен път. Тук няма нищо друго освен разкопани тунели.

Другите двама затворници погледнаха заплашително към Девлин.

– Така става, като ме слушате – оправда се той. – Тук съм само от два дни...

– Как изобщо стоят нещата с тази мина? – продължи по същество Кърт. – Не си спомням Теро да има какъвто и да било опит в минното дело.

– Има си хора за това – обясни Масинга. – Макар че отношенията му с надзирателите са доста конфликтни. Държи ги на къса верижка и от време на време я дърпа, но общо взето ги е оставил на мира. Те ни командват и продават диамантите. Теро им позволява да задържат част от тях – така поне чух.

– Робски труд – измърмори Кърт. – Чудесен начин да увеличиш печалбите.

– Ние умираме, а те водят още хора – добави Масинга. – Отвличат ги или ги подмамват.

Кърт разбра. Това беше още една причина да извадят Теро от бизнеса, но в момента това беше по-маловажно от спасяването на Австралия.

– Да са довеждали нови хора през последните няколко часа? – попита той.

– Конкретен човек ли търсиш? – не сдържа любопитството си Девлин.

– Дойдох тук с неколцина приятели – обясни Кърт. – Хората на Теро ни нападнаха. Разделиха ни. Мисля, че най-вероятно са ги заловили.

– Това не е хубаво – каза Масинга. – Теро ще ги изтезава, докато не поддадат или не умрат.

Кърт огледа изпитателно лицето му. Носът му очевидно е бил чупен някога, а назъбеният белег, близо до ухото му, беше следа от груба, причинена с голяма сила травма.

– Предполагам, че знаеш къде ще се случи това.

– Знам – потвърди Масинга.

– Искам да ми покажеш.

– Това означава да се върнем в средата на този лабиринт – обади се третият мъж. – Никога няма да успееш да минеш покрай хората на Теро.

– Може и да не успея – поправи го Кърт – но ще опитаме. Вие всички идвате с мен!

– Мен ме устройва – съгласи се Девлин. – Имам да уреждам сметки с един от тях.

– И аз – присъедини се Масинга.

– Мен просто ме завържете за машината – каза третият. – Ще ви изчакам да се върнете.

Кърт го изгледа заплашително.

– Каква е разликата? Трима срещу трийсет или четирима срещу трийсет? Все едно е. Изобщо не ви трябвам.

Всъщност мъжът беше прав. Но на Кърт му хрумна друга идея.

– Колко затворници има долу?

– Шейсет-седемдесет... – отговори Масинга.

– А колко от тях биха се зарадвали да си отмъстят?

– Поне шейсет-седемдесет! – усмихна се южно-

африканецът.

– Следващата ни спирка са жилищните помещения.

* * *

Джо и Григорович все още бяха в стаята за ­разпити и се потяха на температура, която навярно бе поне трийсет и седем градуса. По лицето на Джо се стичаше пот и капеше по носа му и той не можеше да повярва в цялата ирония на ситуацията.

– Само преди час си мислех, че ще умра от измръзване.

– А сега ни пържат – съгласи се Григорович.

В малката стая вече бе започнало да става задушно. Джо реши, че е дошъл моментът за драстични мерки: започна да се гърчи и извива, докато накрая успя да потърка едната страна на мокрото си лице в опакото на ръката си. Когато потта от лицето и косата му навлажни ръката, той промени позата си.

Притисна пръсти колкото можеше по-плътно един към друг и вдигна ръката си в белезниците. Дърпаше, извиваше и се чувстваше като акробат.

– Така никога няма да успееш – обади се Григорович.

– Имам едри китки и средноголеми ръце – успокои го Джо. – А с тия стари белезници човек може доста да си поиграе.

Потта изпълняваше ролята на крем, който правеше кожата хлъзгава. Джо продължи да върти ръката си. Най-накрая успя да я извади.

Усмихна се победоносно.

– Кръв, пот и сълзи – каза той. – Нищо друго не ти трябва.

Григорович погледна надолу.

– Ами краката? Предполагам, че нямаш едри глезени и тесни пръсти.

Джо не беше мислил чак толкова напред.

– Стъпка по стъпка – отговори той. – Стъпка по стъпка!