Часът нула

ГЛАВА 39

Кърт се събуди също толкова объркан, колкото беше Джо в австралийската пустош. Помисли си, че е заспал на дивана у дома след дълъг ден. Но не можеше да си спомни в градската му къща някога да е било толкова студено, дори посред зима.

Поразмърда се и усети, че лицето му е ледено. Това поразчисти паяжините в главата му. Отвори очи и не видя нищо друго освен белота. Осъзна, че това е сняг, отърси го от себе си и го разрови, за да се надигне.

След като разчисти пряспата, се надигна на крака и огледа стръмния склон. Плоската светлина� на снежното поле и сивото небе се нарушаваше само от няколко назъбени участъка черни скали.

Кърт бързо си спомни къде се намира, как се е озовал тук и кой беше с него.

Огледа се наоколо. Не видя нищо, не забеляза и следа от движение.

– Хейли! – изкрещя той. – Хейли!

Не се чуваше нищо друго освен вятъра.

Без да обръща внимание на болките в тялото си, Кърт се насили да стане и се повлече към падналия на една страна снегомобил. Дори да беше в безсъзнание, Хейли би трябвало да е наблизо, но не се виждаше никъде.

Огледа разбитото превозно средство и се замисли къде лежи то и къде се бе озовал той. Претърси снежната пряс­па и заобикалящата я тераса. Не намери в снега никаква издатина, която би могла да бъде Хейли. Върна се отново при снегомобила. Откри парче от якето й на кормилото, както и почти покрити от падащия сняг вдлъбнатини, които водеха към ледника. Бяха почти запълнени и му беше трудно да определи със сигурност, но тези вдлъбнатини изглеждаха така, сякаш преди известно време са били дълбоки отпечатъци от стъпки в мекия сняг.

Изглежда са я пленили, помисли Кърт. Това го накара да се запита какво е станало с другите и най-вече с приятелят му Джо. Ако той или някой от руснаците бяха наблизо, значи се стараеха никой да не ги види.

Кърт се изкачи до едно по-високо място и се загледа в далечината. На гаснещата светлина не видя следи от други снегомобили. Това не го учуди, защото помнеше как се бяха разпръснали. Изправи се пред тежък избор. Не можеше да тръгне да скита из покрития с лед остров пеша и да търси помощ. В този момент времето беше прекалено ценно. А освен това изглежда самият той се бе спасил от залавяне единствено благодарение на някаква щастлива случайност. Лъчите на изсмуквача бяха толкова силни, а хората на Теро – толкова решителни, че Кърт не вярваше, че са си тръгнали, ако не са решили, че са прибрали всички врагове, проникнали на тяхна територия.

Трябваше да предположи най-лошото – Джо, Хейли и останалите са попаднали в плен.

Кърт се върна при снегомобила, сграбчи кормилото и изправи возилото на ските. Повечето щети изглеждаха повърхностни, но не можа да завърти стартера. Дори лампичките не светнаха.

– Този изсмуквач наистина започва да ме дразни – измърмори Кърт под нос.

Отвори малък багажник в задната част на снегомобила и потърси нещо полезно. Намери фенерче, но и то не работеше.

– Супер! – измърмори отново.

Погледна към небето. Заради падащия сняг изглеждаше по-светло, отколкото беше, но нощта се спускаше бързо. Кърт възнамеряваше да продължи към бърлогата на Теро, но начинанието щеше да е почти невъзможно в пълната тъмнина, която скоро щеше да обгърне острова.

В общи линии знаеше къде се намира. Трябваше единствено да слезе по скалата и да прекоси снежното поле, и щеше да се озове право на ледника „Уинстън”. Оттам трябваше да завие наляво и да продължи към лагуната. Още по-нататък щеше да намери горещите точки, засечени от руските безпилотни самолети.

Кърт започна предпазливо да слиза по стръмната скала. Оглеждаше внимателно пътя и близо до подножието забеляза останките от ховъркрафта.

Когато стигна до смазаните останки, установи, че машината е полузаровена в падащия сняг. Виждаше се само капакът на двигателя, от който все още се вдигаше пара.

Кърт разбута снега и видя, че люкът е открехнат. Отвори го и влезе вътре.

Търсеше нещо полезно: храна, карти, радиоприемници, всичко, до което можеше да се добере. Намери едно фенерче и го включи. Слава богу, работеше. Откри и радио. Щом натисна един превключвател, радиото светна, но дори със слушалки Кърт не чу очакваното статично пращене. Предположи, че нещо е изгоряло. Но така или иначе нямаше значение. И без това радиото имаше само къс обхват. Нямаше да може да го използва, за да повика помощ.

След още няколко минути ровене намери малко припаси, запалка „Зипо”, няколко мазни парцала, които ­можеше да запали, ако му потрябва сигнална ракета, и най-важното: чифт очила за нощно виждане.

Без тях наближаващият мрак щеше да се превърне в най-опасния му враг. Плътните облаци щяха да скрият луната и звездите, на острова нямаше никаква изкуствена светлина и тъмнината щеше да е непрогледна като в пещера.

Нямаше начин да върви в тъмнината с включено фенерче или да носи саморъчно измайсторена факла. Това би означавало да моли да го забележат и да го застрелят. Но с очилата за нощно виждане можеше да крачи в мрака като прилеп.

Погледна часовника си. Часът беше осем вечерта местно време. Разполагаха с девет часа до обещаната от Теро атака. Кърт предполагаше, че му предстои тричасов преход.

– Сега е моментът.

Вдигна ципа на якето, отвори люка и изпълзя на снега, който не спираше да вали. Остави зад гърба си единствения подслон, който можеше да се намери на километри разстояние, и се затътри на запад, към битка, която нямаше почти никакъв шанс да спечели.

* * *

Докато Кърт се надяваше да намери начин да проникне в скривалището на Теро, Джо се питаше дали някога ще види отново външния свят.

В подземната пещера беше по-топло, но гостоприемството хич го нямаше. Джо беше прикован към стена от черна вулканична скала като затворник в средновековна тъмница. Ръцете му бяха вдигнати високо и вързани, а краката – оковани в закачени на пода белезници. Засъхналата кръв на пода и фактът, че белезниците ­изглеждаха доста захабени, му подсказаха, че това не е първото изтезание, проведено в това помещение.

Хейли и Григорович бяха приковани от двете страни на Джо в същото положение. За допълнително сплашване донесоха телата на мъртвите руски командоси и едно по едно ги хвърлиха на купчина на пода.

Изглежда, трима бяха застреляни, а другите двама бяха загинали от наранявания, получени в ръкопашен бой.

– Кажете ни това, което искаме да узнаем, или ще ви сполети същата участ.

Думите излязоха от устата на брадясал мъж, който стоеше изправен, все едно е глътнал бастун. Погледът му беше суров, а лицето – вкаменено в маска на решителност. Джо нямаше откъде да знае, но това беше Янко, шефът на охраната на Теро.

Джо огледа телата, задържа поглед върху лицата им. Вместо страх, гледката му вдъхна надежда. Кърт не беше сред тях.

– Не ви ли се говори? – попита Янко, кимна на двама мускулести главорези и посочи към Григорович. – Започнете с него.

Двамата боксьори се приближиха към Григорович и започнаха да го вкарват в пътя с юмруци. Блъскания в бъбреците и ъперкъти се редяха един след друг. Григорович сумтеше и потръпваше, но не каза нито дума, не отклони и поглед. При всяка пауза в побоя се изправяше и поглеждаше мъчителите си в очите.

– Как стигнахте до този остров? – попита Янко.

Григорович отвърна на мрачния му поглед с още по-мрачен.

– Разкарайте това изражение от лицето му – нареди спокойно Янко.

Биячите свиха пръсти и кокалчетата им изпукаха. Сега мишена на ударите беше главата на руснака. ­Боксьорите се прицелиха и нанесоха поредица от зашеметяващи удари. Носът на Григорович беше счупен, от устата му потече кръв, а дясното му око почти се затвори.

Двамата отстъпиха назад и прецениха пораженията. Руснакът се отпусна на веригите си с наведена глава. От лицето му капеше кръв. За няколко секунди изглеждаше, че са го убили или че е изпаднал в безсъзнание, но пос­ле, бавно и очевидно болезнено, Григорович отново се изправи.

Джо не хранеше топли чувства към руснака, който на практика ги бе отвлякъл, но трябваше да признае, че е впечатлен.

Янко, от друга страна, беше вбесен.

– Счупете му краката! – изкрещя той.

По-набитият от двамата главорези се втурна към Григорович и заби коляно в бедрото му. Разнесе се тих, противен звук.

– Пак! – викна Янко.

Последва втори удар като с ковашки чук, а после и трети.

– Ей! – извика Джо. – Запазете и за мен малко!

Групата главорези се извърна към него.

– И ти ще получиш своя дял – успокои го Янко.

Григорович се мъчеше да се изправи. Краката му не бяха счупени, но така или иначе бяха безполезни. Той се подпря на веригите си, опита се да се надигне, като използваше само силата на ръцете си.

– Стига де! – настоя Джо. – Да не сте уморени или какво?

Не беше сигурен защо се опитва да ги отклони от Григорович. Може би смяташе, че ако им попречи да пребият руснака до смърт, това ще е някакъв стратегически ход, а може би просто го водеше съчувствие. През целия си живот Джо бе защитавал по-слабите, макар че за нищо на света не си бе представял, че един руски убиец може да попадне в тази категория.

Янко изглеждаше озадачен. Скръсти ръце на гърдите си и небрежно посочи към Джо.

– Дайте му неговия дял да не се сърди.

Първият удар се стовари само след секунди, а през следващите няколко минути здравеняците на Янко не спряха да ритат и удрят Джо, като оставяха между нападенията си само толкова време, колкото да вмъкнат няколко въпроса.

Джо не отговори на нито един, така че побоят продължи.

За разлика от Григорович, който беше решен да пос­рещне всеки удар така, сякаш е неуязвим, Джо прибегна до уменията си в бокса – и за да се стегне срещу лавината от удари, и за да намали щетите чрез въртене и навеждания. Така че тежките удари почти не го закачиха. Въп­реки това след петнайсетия или шестнайсетия удар беше сигурен, че са му пукнали поне едно-две ребра.

Най-накрая Янко вдигна ръка като римски император, който заповядва край на гладиаторските игри.

– Всичко това е толкова ненужно – каза той. – Просто ни кажи кои сте, как стигнахте дотук и дали навън има още от хората ви.

Джо продължи да мълчи и беше възнаграден с удар в лицето. Той се извъртя настрана толкова, колкото можа, но ударът го улучи в челюстта и му разцепи устната.

Джо вдигна глава.

– Тъкмо се канех да ви кажа – заяви той, – но сега получих амнезия.

Янко се отказа да го убеждава и посочи към Хейли. Тя трепереше до стената и отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си от белезниците. Току-що пред очите й бяха нап­равили на пихтия двама яки мъже и очевидно тя се тресеше от страх. Това само щеше да улесни нещата.

– Толкова бързо ли се отказвате? – изкрещя Джо, опитваше се да привлече вниманието им обратно към себе си.

Мускулестият палач погледна към него.

– А аз си мислех, че тъкмо сме започнали да се сприятеляваме – продължи да крещи Джо. – Да се сближаваме, така да се каже. Трябваше да се сетя, че сте прекалено слаби, за да доведете нещата докрай.

За миг биячът го изглед гневно, очевидно наясно, че това е номер. После отново погледна Хейли, твърдо решен да я уплаши докрай, но Джо изплю в лицето му кръв, примесена със слюнка.

Побеснял, главорезът пристъпи към Джо и стовари юмрук в корема му. Джо се преви. Единственото, което го задържа да не падне, бяха веригите.

– Това как ти се струва като сближаване? – попита саркастично Янко.

– Почти не го усетих – изсумтя Джо и се изправи.

Янко кимна на бияча, че му позволява да действа. Мъжът пристъпи напред и блъсна Джо в стената с лявата си ръка, а после му нанесе десен кръстосан удар и отметна главата му на една страна. Веднага се надигна огромна, разцепена по средата, подутина, която започна да кърви. За миг главата на Джо увисна. Но той бързо се съвзе и се постара се да изглежда уморен и замаян.

– Само толкова… ли можете?

Този път главорезът се дръпна назад, замахна от рамото и насочи ръката си право към окото на Джо. С учудваща бързина Джо отметна глава настрана. Юмрукът на мъчителя му се заби в скалата зад него. Чу се звук от счупване.

Огромният мъжага изпищя от болка и падна на колене, стиснал китката си със здравата ръка.

Джо успя да се усмихне. Григорович се изсмя.

– Стига толкова! – изкрещя Янко, пристъпи към Хейли и я сграбчи за косата. – Говори или тя ще си го получи!

Преди да успее да направи каквото и да било, стоманената врата се отвори. В сянката стояха трима мъже. Зрението на Джо беше малко замъглено, но беше сигурен, че този в средата носи маска.

Тримата влязоха в стаята.

Янко застана мирно.

– Това, значи, са враговете ни – каза маскираният. Очите му се задържаха върху Хейли, докато накрая тя отвърна на погледа му. После той погледна към Джо и най-накрая към Григорович.

– Когато приключат с теб – обеща му непознатият, – ще ти трябва маска като моята.

Григорович само го гледаше.

– Какво носеха?

Янко посочи към куфарчето бомба.

– Деактивирахте ли я?

– Имаше таймер – отговори Янко, – но го изключихме.

Маскираният погледна към охраната си.

– Вземете я – нареди той.

Мъжете бързо вдигнаха бомбата и я изнесоха в коридора.

След като пазачите изчезнаха, маскираният отново насочи вниманието си към Хейли.

– Измийте я и я качете горе при мен – нареди той. – Искам да й покажа нещо.

– Тя участва във всичко това – възрази Янко. – Още отначало беше с АССР. Знае какъв е залогът.

– Да – съгласи се мъжът със зловещ хриплив глас. – Знае повече, отколкото си мислиш.

Той се обърна и излезе. Янко остана неподвижен за миг. Изглеждаше смаян.

После бавно се раздвижи и изпълни заповедта – приб­лижи се до Хейли, свали белезниците й и излезе, като я влачеше след себе си. Двамата разпитващи го последваха. Единият несъмнено щеше да се отправи към лазарета.

Стоманената врата се затръшна. Чу се превъртане на ключ. Джо и Григорович останаха сами в пещерата, ако не се брояха мъртвите командоси.

Джо погледна към руснака.

– Пак заповядай – каза той.

Григорович се обърна към него. Почти цялото му лице бе покрито със синини и кръв.

– Нямах нужда от помощта ти.

– Наистина ли?

– Но ти благодаря.

Джо реши, че няма да получи нищо повече от него.

– Като за руснак, доста носиш на бой.

– Ами да – съгласи се Григорович. – А ти понесе болката доста добре за упадъчен американец. Мина дори без уиски, което да ти вдъхне сила.

Джо прие съмнителния комплимент.

– Малко уиски би ми било добре дошло – призна той. – Случайно да носиш някоя бутилка?

Двамата мъже се изгледаха за миг и накрая Григорович избухна в смях. Джо го последва. Болеше адски, но си струваше.

– Какво се случи с теб, докато бяхме навън? – попита Григорович. – Мислех, че се каниш да стреляш по тях.

– Не очаквах поддържащият ховъркрафт да ме връхлети отзад – отговори Джо. – А с теб?

– Пернаха ме отстрани и ме събориха от снегомобила.

– Как са успели да се приближат толкова?

Григорович се поколеба.

– Може да съм направил обратен завой, за да видя какво става с теб. Очевидна тактическа грешка.

Значи не го бяха улучили със зашеметителя, но така или иначе го бяха извадили от строя, защото се бе опитал да помогне на Джо.

– Всички допускаме грешки – рече помирително Джо и погледна към нахвърляните на купчина тела на пода. – Нещо у тях да ти прави впечатление?

Григорович кимна.

– Един липсва – отговори той. – Не всички са извадени от строя.

– Кърт няма да се откаже – рече Джо. – Ако е жив, няма да ни остави да загинем тук. Ако има начин да доведе помощ или да ни измъкне, ще го напрви.

Григорович поклати глава, но не в знак на несъгласие – просто не можеше да повярва в каква ситуация са се озовали.

– Остана само една фигура – измърмори обезсърчен той. – Един кон, който се опитва да спаси всички пешки. Не мога да повярвам, че сега аз съм една от тях.

Въпреки разбитата си уста Джо се усмихна.

– Добре дошъл в клуба!