Часът нула

ГЛАВА 32

Корабът на НАМПД „Джемини”

Гамей Траут седеше в затъмнената стая на контролния център за дистанционно управляеми машини на „Джемини” и се взираше в трепкащия пред нея черно-бял монитор. На четири хиляди метра под тях една от дистанционно управляемите машини на кораба се беше натъкнала на участък с останки.

Изпотрошени безформени отломки покриваха морското дъно. Гамей беше проучвала и описвала останки от безброй катастрофи. Тези обаче бяха от техен кораб.

– Линията на магнитомера се вдига – обади се седналият до нея Пол. – Корабът трябва да е наблизо.

Пол, Гамей и капитанът на „Джемини” се бяха натъпкали в помещението заедно с още трима техници. Стаята беше тясна и никой не искаше да види това, което им предстоеше да видят. Гамей забави уредите и наклони камерата. Миг по-късно пред очите им се появи червената обшивка на кила на „Орион” заедно с изкривения му рул и витлото с шест перки. Корабът лежеше на една страна.

– Той е – оповести мрачно капитанът. – Вдигнете дистанционните машини трийсет метра. Да видим цялата картина.

Гамей изпълни нареждането. Действаше спокойно, макар че усещаще как започва да й се гади.

Машината с дистанционно управление се издигна над отломките и разкри цялата катастрофа. Килът на кораба беше разцепен от край до край, сякаш някой бе счупил огромно яйце. Неясно как двете половини бяха останали свързани при потъването, но пораженията бяха огромни и им беше трудно да проумеят как изобщо е било възможно да се случи.

– Нищо чудно, че са потънали толкова бързо – промълви Пол.

Докато машината с дистанционно управление се носеше по течението, те видяха, че процепът минава през цялата ширина на корпуса.

– Никога не съм виждал такава пробойна. На никакъв кораб – обади се капитанът.

„Орион” започна да изчезва от полезрението им.

– Гамей? – обърна се към нея Пол, притеснен от бледото й лице.

Тя стана.

– Моля ви, нека някой друг да поеме оттук нататък!

Един от техниците седна на мястото й, а тя мина покрай колегите си и излезе на задната палуба. Бутна люка, за да го отвори, и с радост усети по лицето си ледения студ.

Пое си дълбоко въздух и това пооблекчи ужасното чувство, което я бе обзело, но когато погледът й попадна върху брезента, опънат на палубата, отново й прилоша. Под брезента лежаха трите тела, които откриха и извадиха от морето. Моряци от екипажа на „Орион”, които или се бяха удавили, или бяха умрели от хипотермия, докато са очаквали някой да ги спаси. Сега лежаха в чували на палубата. Корабът нямаше хладилно помещение, но леденият въздух на водите на Антарктика вършеше същата работа.

Зад гърба й се появи Пол и Гамей се извърна настрана.

– Добре ли си?

– Не съм! Не мога да се преструвам, че това е някакво най-обикновено разследване. Това е един от нашите кораби! Тези хора са наши приятели!

– И трябва да разберем защо са загинали – напомни й Пол. – Трябва да видим дали има следи от експлозиви. Трябва да разберем дали деформациите се дължат на сблъсък с мина, с торпедо или снаряд или дали корпусът се е огънал отвътре навън от някаква вътрешна експлозия. Ако пораженията са дошли отвън, можем да изключим възможността причината да е детекторът на госпожица Андерсън и да активираме нашия.

– Знам всичко това – отвърна Гамей.

– Но?

Тя въздъхна.

– Ами ако там вътре намерим Кърт или Джо? Ако вкараме машината в корпуса и видим някого от тях двамата? Всеки път щом извадехме някого от морето, се боях, че ще е някой от тях.

Пол я хвана за ръката.

– Разбирам! – каза меко той. – Ще накарам някой от техниците да направлява уредите.

Тя знаеше, че Пол ще й го предложи, но не искаше да го правят. Просто й трябваше малко време, за да се успокои.

– Как мислиш, дали са живи?

За миг Пол се поколеба, но после поклати глава.

– Не мисля, че е възможно.

Тя оцени честността му. Признанието, че е възможно приятелите им да са мъртви, някак намали страха й.

– Добре – заяви тя и се отправи към вратата. – Ако аз бях изчезнала, щях да искам Джо и Кърт да разберат какво се е случило.

– Аз също – съгласи се Пол, отвори вратата и я ­задържа. Гамей влезе и се подготви за това, което им предстоеше да открият.

* * *

За акцията Кърт, Джо и Хейли получиха минимално количество зимно облекло: плътно прилепнали влагоизолиращи дрехи, върху тях облякоха термодрехи и накрая гащеризони от водоустойчива материя. Панталоните, якетата и качулките бяха камуфлажни, в бяло и светлосиво. Дадоха им също така и бели ботуши, както и бели калъфи за пушките.

– Как изглеждам? – попита Джо, когато се облече.

– Като по-малкото братче на отвратителния снежен човек – отвърна Кърт.

– Очевидно тези не ги произвеждат в моя размер – обади се Хейли. Ръкавите на якето й се вееха доста пред ръцете й.

– Толкова си могат – каза Кърт, стана и се приготви за тръгване.

В горещата корабна каюта екипът му се струваше задушаващ. Надяваше се, че ще окаже полезен в студа на ледника.

Кърт пъхна пистолета „Макаров” в кобура на бедрото си, пристъпи към люка, отвори го и излезе на палубата. Там, отвъд контейнерите, зърна два от най-грозните сиви хеликоптери, които бе виждал някога.

– С тези измишльотини ли ще летим? – попита Хейли стъписана.

„Елегантен” не беше подходящо описание за руския модел „Камов Ка-32”, наречен от НАТО с кодовото име „Хеликс”. Хеликоптерите приличаха на стари автобуси, със заоблени ъгли и три малки колелца отдолу. Двойната опашка изглеждаше така, сякаш са я залепили отзад ­поради някакво случайно хрумване, дошло наум на проектантите в последния момент.

Впечатлението, че нещо не е наред, се подсилваше от руската система на двоен ротор. Вместо ротор на опашката, за стабилност руснаците предпочитаха да използват два ротора над хеликоптера. Обръщаха ги един срещу друг, за да стабилизират жироскопските сили. Руснаците използваха тази система от десетилетия, но на земята, с роторите, увиснали под собствената си тежест, двата хеликса приличаха на резултати от неуспешен научен експеримент.

– Винаги съм се чудил как тези ротори не се оплитат – отбеляза Джо. – Това нещо прилича на огромна тел за разбиване на яйца. Перките наистина би трябвало да се удрят една в друга с такава сила, че да се начупят.

Кърт го стрелна с поглед, но вече беше късно. Хейли попиваше с отворена уста.

– Хайде! – подкани ги Кърт, забелязал, че вятърът се е усилил и са започнали да падат снежинки. – Имаме по-малко от осемнайсет часа.

Григорович насочи Дзавала към единия хеликоптер заедно с Киров, а на Кърт и Хейли заповяда да тръгнат към другия, където се качи и той.

– С колко души разполагаме? – попита Кърт, когато вратата се затвори и двигателите се включиха.

– Десет, ако не броим пилотите – отговори руснакът. – Вие тримата, аз, Киров и петима командоси.

Кърт видя в задната част на пещероподобния хеликоптер три снегомобила, въжета и катераческо оборудване.

– Със снегомобил или пеша?

– И с двете – отговори Григорович. – През по-голямата част от пътуването ще се движим със снегомобилите, но когато наближим ръба на ледника, звукът на двигателите ще ни издаде. Оттам нататък ще продължим пеша.

Сякаш чул думите му, воят на турбините се извиси трескаво, а ревът на низходящия поток, предизвикан от роторите, разтресе тежко натоварения хеликоптер. В продължение на няколко секунди машината се люшка нап­ред-назад, а после бавно започна да се издига. Кърт се загледа през прозореца и усети как ги удря насрещният вятър.

Все още се издигаха, когато вятърът ги издуха настрани. Пилотът коригира курса точно навреме, за да не се блъснат в един от контейнерите. След като се издигнаха на десетина метра, отклониха вляво и когато подминаха носа на „Рама”, ускориха.

Тъй като нямаха слушалки, оглушителното бучене на роторите ги принуждаваше да крещят, за да се чуят.

– Мислиш ли, че когато се върнем, ще е тук? – викна Кърт и хвърли поглед към „Рама”.

Григорович сви рамене.

– Не ми пука!

На кораба бяха останали поне трима командоси, без да се броят тези с хранителното натравяне. Кърт се надяваше, че руснаците ще зачетат нестабилното примирие и му се искаше да вярва, че ако не го сторят, капитан Уинслоу и неговият помощник ще им окажат решителна съпротива, но в момента не можеше да направи нищо повече, за да ги защити. Единственото, което имаше значение в момента, беше да изпълнят мисията, която им предстоеше.

– И така, как смяташ да го спреш? – попита Кърт.

– Ще завладея лабораторията му със сила – отговори Григорович и посочи към малко куфарче, завързано за задната част на един от снегомобилите и белязано с международния символ за радиация. – А после ще го взривя.

– Какво е това? Същото, което си мисля ли? – попита Хейли.

– Боя се, че да – отвърна Кърт.

С всяка изминала секунда Хейли позеленяваше все повече. Кърт си помисли, че престоят в една кабина с ядрено оръжие няма да намали особено страха й от летене. От друга страна, също като руския убиец, с когото сега бяха от една и съща страна на брикадата, Кърт се радваше, че разполагат с оръжие, което не оставя място за съмнение относно намеренията им.

* * *

Новините, които обикновено пристигаха във Вашингтон посред нощ, рядко бяха добри. Дърк Пит беше сам в кабинета си и стрелката на часовника наближаваше полунощ, когато върху му се стовари пос­ледният удар.

– …до момента сред отломките открихме осем трупа – съобщи гласът на Пол Траут по високоговорителя. Сигналът беше лош и изкривен от продължаващата слънчева активност. – Почти всички са били заварени от смъртта или на поста си, или близо до него. Предвид големината на процепа в корпуса, хората под палубата изобщо не са имали шанс.

Пит потри слепоочията си.

– Можете ли да определите какво е предизвикало разцепването?

– Обшивката е изкривена и силно деформирана – отговори Пол. – Но не открихме следи от изгаряне или от експлозия. На места корпусът изглежда така, сякаш се е извил отвътре навън. Но не мога да ти дам категоричен отговор.

Пит отново се намираше в начална позиция. Беше се надявал да открият следи от ракетен снаряд или детонатор или дори от вътрешна експлозия. Нещо, което да му докже, че катастрофата не се дължи на детектора на ­госпожица Андерсън. Без това доказателство не можеше да заповяда на „Джемини” да зареди своя детектор и да рискува да го сполети същата участ.

– Проведохме гласуване – прекъсна мислите му гласът на Пол. – Всички на борда са готови да рискуват и да използваме детектора, ако това означава, че ще имаме възможност да открием хората, отговорни за смъртта на приятелите ни.

По лицето на Пит премина лека усмивка. Гордееше се със смелостта, проявена от екипажа на „Джемини”.

– Жалко, но в НАМПД няма демокрация – каза той. – Дръжте това нещо изключено, докато не ви кажа друго.

– Добре.

– Докладвайте веднага, ако разберете нещо ново – продължи Пит.

– При вас е посред нощ.

– Имаме седемнайсет часа, преди да настъпи часът нула – отвърна Пит. – Никой тук няма да си тръгне преди това.

– Ясно – отговори Пол.

Пит зачака връзката да прекъсне, но Пол още стоеше на линия.

– Има ли още нещо, Пол?

Чу се статично пращене.

– Не ме попита... Но си помислих, че ще искаш да знаеш – не открихме нито Кърт, нито Джо.

– Продължавайте да търсите – нареди Пит.

– Да. „Джемини” прекъсва връзката.

Линията заглъхна и Пит се облегна назад. Погледна през прозореца към светлините, блещукащи в мрака от другата страна на Потомак. Не можеше с чиста съвест да заповяда на „Джемини” да рискува и да го сполети участта на „Орион”, но как иначе можеха да открият Теро и да го спрат?

Той заби пръст в интеркома и натисна номера на етажа на Ирам Йейгър.

– Тук Йейгър – отговори уморен глас.

– Кажи ми, че си разбрал нещо ново, Ирам.

– Разбрах – отговори смутено Йейгър. – Но мисля, че няма да помогне.

– На този етап ще приема всичко – увери го Пит.

– Включих компютъра на автоматично търсене – започна Йейгър. – Търси всичко, което може да се окаже важно. Така, както откри връзка между некролозите на Кортланд и Уотърсън.

– И какво откри този път?

– Още едно странно съвпадение – отговори компютърният спец. – Написаните на ръка бележки, които са получили в АССР.

– Продължавай!

– Компютърът ги сравни и установи с деветдесет процента сигурност, че написаната на ръка заплаха, изпратена до Австралия, и документите, изпратени на АССР от информатора, са написани от един и същ човек.

Пит се облегна назад.

– Мислех, че от АССР вече са изключили тази възможност. Едното е написано от левичар, а другото – от десняк.

– Почеркът е преправен, за да изглежда различен – обясни Йейгър, – но изборът на думи, точките на притискане на химикалката и дължината на чертичките си приличат.

– Но анализът вече потвърди, че почеркът на писмото със заплахата съвпада с почерка на Теро – каза Пит.

– Знам – съгласи се Йейгър. – Значи или компютърът греши, или Теро действа и като извършител на престъп­лението, и като информатор.

Пит нямаше представа какво може да означава това пос­ледно смайващо разкритие, но предположи, че зад него се крие някаква зловеща причина. Със сигурност знаеше, че не е добра идея да се съмнява в компютъра на Йейгър.

Той погледна към часовника на стената. Стрелката за минутите премина от другата страна на полунощ. Каквото и да означаваше този последен обрат, трябваше да почака.

– Не ме интересува как ще го направиш, Ирам, но разполагаш с два часа да намериш начин да открием Теро. Ако не успееш, ще съм принуден да наредя на „Джемини” да използва детектора.

Йейгър изръмжа нещо, което Пит не разбра, и каза:

– Започвам!

Пит затвори и се обърна отново към прозореца. Във Вашингтон, окръг Колумбия, беше полунощ, но в Австралия беше ден. Ако не успееха да открият Теро и да го спрат, това можеше да се окаже последният мирен ден, който тази нация преживяваше.