Часът нула

ГЛАВА 10

Кърт облече водолазния костюм и се приближи към миниподводницата в задния край на платформата. Хората често наричаха с обич яркожълтите подводни съдове „бързоходки”. Приличаха на водни джетове, с комплект малки крила за потапяне отпред и прозрачен капак над главата, който водачът дръпваше надолу и застопоряваше, след като седнеше в подводницата.

Подводниците можеха да слязат на дълбочина до петстотин метра, захранваха се от литиево-йонна батерия, подобна на тези в модерните електрически коли, и имаха грайферни зъбци, фарове и вътрешни контейнери за въздух и вода.

Капакът и голяма част от корпуса бяха изградени от извънредно здрави полимери, предназначени да издържат на налягане на голяма дълбочина. Макар че все още не бяха тествани на по-дълбоко, Кърт не се съмняваше, че „бързоходката“ ще издържи. Все пак неин главен проектант беше Джо, а Кърт от опит знаеше, че всички проекти на Джо са по-добри от описаното в спецификациите.

След бърза серия проверки Кърт беше готов да потег­ли. Освободи лентата, която задържаше ускорителя на място, и нагласи лоста за издигане и спускане на платформата на трийсет градуса. Хидравличните ­приспособления се включиха и платформата започна да се накланя като задната част на камион за боклук.

Кърт влезе в една от бързоходките и натисна превключ­вателя, който затваряше люка. Капакът бързо се застопори на място и покри плътно Кърт. Той се настани на седалката с протегнати напред ръце и изпънати зад тялото крака и се почувства така, сякаш кара морски мотоциклет.

Задният край на платформата стигна до езерото и водата бързо обгърна бързоходката от всички страни. През капака Кърт се втренчи в цвета на водата – розов най-близо до повърхността и по-тъмночервен надолу, където светлината намаляваше.

За миг се зачуди колко ли са отровни тези води. После изхвърли тази мисъл от главата си, натисна ръчката на газта и бързоходката се отдели от рампата. Кърт се зачуди може ли нормален човек да е готов да се гмурне в подобна супа.

Подводницата направи кръг на няколко метра под повърхността. После Кърт натисна лоста за гмуркане и баластният резервоар се напълни с вода. Кърт тласна кормилото напред, крилата за потапяне се наклониха надолу и бързоходката започна да се спуска.

След около двайсетина секунди Кърт накара подводницата да опише широк кръг. Когато стигна на дълбочина двайсет и шест метра, водата около него заприлича на гъсто червено вино. След още шестнайсет метра придоби цвета на засъхнала кръв. Каквито и да бяха химични съединения в нея, едно беше ясно – изолираха светлината много успешно. Кърт продължи да се спуска надолу и в мътилката различи купола на странната кула.

Куполът беше гладък, но изглежда върху извитата му повърхност се бе утаил някакъв минерал – може би калций. Кърт нямше как да разбере в момента, но вещес­твото отразяваше повече светлина от водата, която го заобикаляше.

Докато преминаваше над купола, Кърт докосна ръчката на газта и изхвърли и последния баластен въздух. Бързоходката отново започна да потъва.

Кърт се загледа в тъмнината. Според картината, която видя преди малко на сонара, покривът на лабораторната конструкция се намираше на около двайсет и пет метра под височината на купола. Надяваше се покривът й да е покрит със същото вещество, за да го види, преди да се блъсне в него.

– Седемдесет – прочете той на глас цифрата, която показваше дълбокомерът. – Седемдесет и три.

Огледа бездната около себе си. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Сякаш потъваше в черна дупка.

– Седемдесет и шест – каза тихо Кърт.

Ако дълбокомерът беше верен, след шест-седем метра трябваше да се блъсне в покрива на лабораторията. Засега обаче не виждаше нищо.

Натисна бутона и вкара в резервоарите малко въздух, като моторист, който се опитва да напомпи гумите до идеалното налягане. Чу се бързо изсъскване, последвно от второ. Спускането се забави.

Дълбокомерът скоро показа осемдесет метра, а Кърт все още не виждаше нищо. На осемдесет и два метра отново леко натисна помпата за въздух. А на осемдесет и три нервите му не издържаха.

Започна да натиска помпата, докато бързоходката достигна неутрална плаваемост във водата. Спускането спря и бързоходката увисна неподвижно.

Кърт плъзна палеца си напред и чукна по бутона за светлините. Натисна го достатъчно силно, за да изпрати малко захранване по веригата, но не достатъчно, за да ги включи напълно. Светлините проблеснаха мътно и отново угаснаха. По време на този кратък проблясък пред Кърт се разкри свят от неоновочервено. Корозиралият покрив на лабораторията се намираше на по-малко от метър под него.

– Поне съм на правилното място – измърмори той.

Ако тази грозна конструкция наистина беше лаборатория, трябваше да има вход. Независимо дали става дума за токсична или за обикновена вода, най-сигурното и безопасно място за изграждане на въздушен шлюз беше под конструкцията.

Кърт рискува отново да включи светлините за няколко секунди, видя къде свършва конструкцията и я заобиколи. Когато започна да се спуска надолу, различи около дъното на лабораторията меко сияние – светлина, която се процеждаше от въздушния шлюз.

– Който и да си, много мило от твоя страна да ми оставиш крушката светната – измърмори Кърт.

Точно в този миг бързоходката рязко се наклони вдяс­но и през водата премина странна вибрация.

Кърт веднага разбра какво се е случило. Беше се ударил в една от жиците, които придържаха купола и снопа от тръби. Силата на удара бе отхвърлила бързоходката встрани и я бе накарала да се завърти. Но по-лошото беше, че изпрати във водата вибрация със сила, равна на тази на дърпането на струна на гигантска китара. Шумът се блъсна в стените на езерото и се върна при Кърт като призрачно ехо.

Кърт изравни миниподводницата и се огледа за течове. Кабината изглеждаше здрава. Той въздъхна с облекчение и продължи да се спуска, като се надяваше да избегне други неприятности.

* * *

– Какъв беше този шум?

Въпросът беше зададен на Янко от един от хората му, който нервно поставяше блокче пластичен експлозив зад няколко компютърни сървъра.

– Не знам – призна Янко.

По време на престоя си в станцията беше чувал какви ли не скърцания и скрибуцания, особено когато техниците тестваха купола или черпеха енергия от него, но никога досега не беше чувал подобно странно ехо.

– Водата често изкривява звука – каза един от техниците.

Вярно беше, но Янко не бе единственият, който се чудеше дали конструкцията е безопасна. Нямаше нужда човек да е учен, за да си представи как киселините разяждат бавно металните стени.

– Кой знае какво са причинили химикалите за толкова години на купола – каза той. – Приключвай с експлозивите. Искам да се махна оттук и да взривя това нещо, преди да се е разтворило в тези киселинни води.

Хората му бяха напълно съгласни. Удвоиха усилията си и само след секунди експертът по взривовете се измъкна изпод компютърното бюро.

– Готово!

– Добре – каза Янко. Експлозивите щяха да раздробят платките и паметта на компютрите, а пожарът, който щеше да последва, щеше да разтопи останките им до утайка. Накрая щеше да нахлуе водата. Дори и да допуснеха, че някой ще има способността и смелостта да извади останките изпод почти триста метра отровна вода, висококвалифицираните специалисти на всички разузнавателни служби по света нямаше да са в състояние да извлекат от откритото никаква информация.

Това означаваше, че им остава само още една задача.

Янко се обърна и насочи пушката си към две фигури, седящи на пода със запушени усти – мъж и жена. Ръцете и на двамата бяха вързани зад гърба.

Мъжът беше или полицай, или военен. Човек със силна воля. Той впери поглед в Янко, сякаш го предизвикваше да ги застреля. Жената беше различна. Беше хубава, със златисторуса коса и в очите й се четеше страх. Янко реши да застреля първо нея и да я избави от мъките. Вдигна оръжието.

– Да не си полудял?! – викна внезапно техникът.

Янко го стрелна с гневен поглед.

– Включихме кислорода на максимална мощност – обясни по-спокойно мъжът. – И отворихме резервоарите с ацетилен. В момента цялата станция се пълни с възпламеним газ. Ако дръпнеш спусъка, всичко ще избухне. Ако искаш да ги убиеш, използвай нож.

Янко свали пушката и погледна към пленниците. Дали разбираха каква съдба ги очаква? Нямаше значение. Така или иначе, щяха да умрат от експлозията и пожара само след няколко минути.

– Нагласете таймера! – нареди Янко. – Махаме се оттук!

Янко видя как техникът наглася таймера на 10:00 и натиска „НАЧАЛО”. Часовникът цъкна, на екрана се появи 09:59 и започна да отброява времето отзад напред. Без да поглежда назад, Янко се обърна и тръгна към главната стълба. Подводницата ги очакваше.

* * *

Джо стоеше на брега и обмисляше различни варианти. Макар и да не се съмняваше, че Кърт все някога ще се върне, Брадшоу имаше нужда от помощ сега и Джо нямаше намерение да стои и да чака приятеля си. Също както нямаше желание да преплува почти цял километър в токсичното езеро, за да прибере камиона-амфибия.

Мисълта му отново се насочи към джиповете, ­останали без акумулатори. В тях имаше зарядни. Ако успее да включи някое от тях, може да захрани радиостанциите и да повика помощ. Щяха да дойдат поне няколко хеликоптера – един, за да транспортира тежко ранения шеф на АССР до болницата, и още два-три с военни или екипи от специални части, за да обкръжат и отцепят езерото.

Пътят до Алис Спрингс беше два часа с кола, но по въздуха човек можеше да стигне там за около трийсет минути. За Брадшоу това беше разликата между живота и смъртта.

– Не мога да разбера защо тези джипове не вървят в комплект с манивели – измърмори Джо и си помисли за колите от едно време.

Реши да опита да запали някоя от машините като я пусне по инерция. Двата джипа имаха ръчни скорости, а брегът се спускаше под наклон към водата. Това щеше да му помогне, но не беше сигурен дали машината ще успее да набере достатъчно скорост.

Приближи се до един от джиповете, изключи скоростния лост и запъна рамо във вратата. Натисна с всичка сила и успя да задвижи джипа. Пясъкът обаче беше мек и най-голямата скорост, която успя да постигне, беше тази на разхождащи се пенсионери. Джипът стигна до водата и Джо отстъпи назад.

Очакваше да види как предните колела се завъртат във водата и спират, но вместо това предната част на джипа се наклони и кабината започна да се пълни с вода. Само след секунди джипът пропадна и се скри под повърхността на водата. Последното нещо, което видя Джо, беше тегличът, който стърчеше от задната част на бронята като боен флаг на кърмата на потъващ кораб.

Джо погледна към Брадшоу. Австралиецът май беше в безсъзнание.

– И без това не беше добре да виждаш това – ­измърмори Джо и за миг застина озадачен на мястото си. Какво всъщност се беше случило току-що. После проумя. Като повечето открити мини, и тук бяха копали на тераси – стръмен наклон, после равен участък и пак отвесна стена. Целият бряг предсталяваше една широка тераса. Зад тях се простираше двайсетметрова, почти вертикална стена. Точно под ръба на водата навярно имаше друга такава стена, която свършваше в друга тераса.

Джо погледна към джиповете, които им оставаха, и в ума му се роди нов план. Той със сигурност щеше да струва на АССР поне още една машина, но ако Джо беше прав, щеше да запали другия джип.

* * *

Кърт погледна нагоре към водата, в която се процеждаше светлина с цвят на череша. Беше смъкнал бързоходката под станцията и беше намерил въздушния шлюз.

Внимателно вкара миниподводницата в нишата и я издигна. Басейнът на шлюза и заобикалящата го палуба изглеждаха пусти.

Кърт натисна ръчната скорост и вдигна бързоходката на нещо като рафт. Отвори капака и излезе на палубата. Само след секунда мина през главната част на шлюза и се озова в помещение, пълно с оборудване.

Видя две кислородни бутилки и два шлема за глава – същите като тези в един от джиповете на АССР.

„Водолазите са стигнали дотук – помисли си той. – Но къде ли са сега?”

Прехвърли късоцевната карабина М-4 от едната в другата си ръка. Усети, че го залива странна, почти нервна енергия. Явно в момента вдишваше въздух с високо съдържание на кислород. Това го изненада.

По-скоро очакваше смес от три газа или дори само от кислород и хелий, която беше по-ефективна при продължителен престой на голяма дълбочина. За да е сигурен, че не си въобразява, Кърт изрече на глас:

– Преди четирийсет и седем години…

Гласът му трябваше да прозвучи като гласа на Мики Маус или на Доналд Дък, но звучеше съвсем като неговия. Във въздуха или нямаше хелий, или имаше съвсем малко. Той остави карабината. Престрелка нямаше да има, не и на дъното на езерото Тасман в конструкция, пълна с почти чист кислород. Само един изстрел беше достатъчен, за да загинат всички.

Кърт извади от ножницата на крака си голям нож за гмуркане и се зачуди дали този обрат на събитията увеличава шанса му за успех или не.

Тръгна по един коридор и след около шест метра видя вода в подножието на някаква подвижна стълба. Качи се и огледа следващия етаж. Две стаи бяха пълни с пакети със зарядни устройства. Един панел на стената показваше различни състояния на потреблението на енергия – повечето индикатори светеха в зелено, но няколко, които изглеждаха по-особени – в жълто или в червено. Кърт се зачуди откъде ли черпят енергия, за да захранват огром­ната конструкция, и за какво я използват.

Изкачи се още едно ниво по-нагоре и видя нещо, което му заприлича на жилищни помещения. Празни шкафчета и неоправени легла създаваха впечатлението, че хората са изоставили мястото и то доста набързо.

Кърт се върна до стълбата и се качи на третото ниво. Люкът към него беше полуотворен. Посегна да го отвори и в този момент чу, че към него трополят стъпки.

Замръзна абсолютно неподвижен.

Отекнаха гласове.

– Хайде! – кресна някой. – Мърдайте!

Кърт тъкмо щеше да се плъзне едно ниво по-надолу и да се скрие, когато стъпките ненадейно се преместиха вляво, затрополиха по палубата над него и се отдалечиха. Стори му се, че са на няколко души, които явно бързат.

Кърт открехна люка едва-едва и надникна. Не видя никого.

Тихо се набра нагоре и надникна зад ъгъла. Пред втори въздушен шлюз стояха трима мъже. Този шлюз напомни на Кърт за въртящите се врати в офис-сградите в центъра на големите градове. Когато се отвори, двама от мъжете влязоха, а третият остана да чака.

После се чуха още стъпки, които слизаха по стълбата. Кърт погледна нагоре и очите му срещнаха очите на някакъв мъж.

– Какво, по…?

Кърт затисна устата му с длан и заби в гърдите му острието от въглеродна стомана, като същевременно го блъсна в стената. Втори мъж скочи долу, приземи се върху ръката на Кърт и ритна ножа на пода.

Кърт се завъртя, заби лакът в слепоочието на втория нападател и го събори по гръб на палубата близо до въздушния шлюз.

Междувременно по стълбата заслиза трети мъж. Не използваше стъпалата, а плъзгаше ръцете си по парапета. Той почти светкавично стигна до Кърт и го сграбчи изотзад, обви ръка около гърлото му и започна да го души.

Кърт се оттласна назад и блъсна нападателя си в херметическата преграда. Хватката около шията му се охлаби, но не достатъчно. Кърт отново притисна противника си към стената, като този път се опита да отметне главата си назад в нещо като обратен вариант на удар с глава.

Тази маневра се оказа успешна и накара мъжа да пусне Кърт точно в мига, в който шлюзът избибитка като асансьор в хотелско фоайе. Третият нападател се втурна покрай него, като го блъсна на земята.

Когато Кърт се изправи, вратата на шлюза се затваряше. Четиримата останали мъже се бяха наблъскали вътре и го гледаха. Единият поклати глава и на устните му се изписа зловеща усмивка.

Четирима срещу един, а бяха избягали. Кърт можеше да се сети само за една причина да го направят – канеха се да унищожат станцията.

Един бърз поглед към мъртвеца в подножието на стълбата потвърди подозренията му. От джоба на мъжа се подаваха клещи за оголване на жици, а на колана му висеше намотка електропроводима лента, както и намотка от плосък кабел в червено и жълто. По всяка вероятност всичко бе подготвено, за да взривят станцията.

Кърт грабна клещите за рязане на жици и продължи нагоре по стълбата. Като имаше предвид колко бързаше да се измъкне онази групичка, явно не му оставаше много време.