Часът нула

ГЛАВА 22

„Пасифик Вояджър”

2400 мили югозападно от Пърт

Патрик Девлин стоеше на боядисаната в черно палуба на плаващата отврат, която някога бе „Пасифик Вояджър”. Вятърът, който свистеше на носа на кораба, беше режещ и студен. От стоманеносивото небе бе започнала да се сипе суграшица, а през последните няколко часа мъглата във въздуха бе понижила видимостта до по-малко от миля.

Девлин загърна по-плътно палтото си, пъхна ръце в джобовете си и пламенно си пожела да има шалче. Въпреки това не му се щеше да се връща вътре.

– Благодаря, че ми позволи да изляза на палубата – обърна се той към една фигура, която стоеше зад него: Янко Минкозович, някогашният му колега-моряк и сегашен тъмничар.

– Не виждам защо да не ти позволя. Все пак няма да се отправиш обратно към Джакарта с плуване.

– Забелязах, че към останалите в трюма не прояви същата любезност.

– Те са двайсет и шест – каза Янко. – Качих ги от два кораба, които нападнахме. Ако се съюзят, може да ни създадат неприятности.

Девлин се замисли. „Това значи ли, че екипажът на Янко е малоброен?”

Вятърът стана по-остър, а лапавицата – по-силна. Температурата и кобалтовосиният цвят на морето караха Девлин да смята, че пътуват на юг. Не можеше да види слънцето, но предполагаше, че вече са навлезли в зоната на Ревящите четирийсет, а може би дори и още по на юг. Струваше му се, че всеки момент ще се разрази буря.

– Това напомня ли ти на нещо? – попита Янко.

– На деня, в който тази развалина потъна – отговори Девлин.

– Деня, в който ни отряза.

– Знаеш, че решението беше на капитана – отвърна рязко Девлин. – Умолявах го да не го прави.

– Спри да го обвиняваш – каза Янко. – Всъщност спри да обвиняваш и себе си, Пади. Погледни се само. Ти си по-голяма развалина дори от този кораб. А си мислеше, че един ден ще станеш капитан.

Девлин го стрелна с поглед.

– Никой от вас не можеше да направи нищо – каза Янко. – Ние сами подредихме нещата така. Ако не бяхте отрязали буксира, щяхме да го отрежем ние.

– Кои? – попита остро Девлин. – Кои сте „вие”? И защо? Защо е трябвало да се преструвате, че корабът потъва? Той вече не ставаше за нищо. Нямаше дори застраховка.

– Човекът, за когото работя, го беше купил още преди години – обясни Янко. – През цялото време, докато стоеше на сух док в Таракан, имаше хора, които работеха по него. Променяха го. Когато настъпи подходящият момент, „Вояджър” трябваше да изчезне. Затова шефът ни нареди да го вземем на буксир и да го вкараме в бурята.

Девлин се втренчи в него.

– Но ти беше един от екипажа. От нашия екипаж!

– Само от шест месеца, заедно с още двама. Шефът уреди това с твоя работодател.

– Добре – примири се Девлин. – Значи ви е вкарал при нас и е уредил да ви пратят на „Джава Доун”. Но корабът – този кораб – той потъна. Видях го. Това не беше никаква заблуда.

Янко въздъхна като родител, уморен да отговаря на въпроси на любопитно дете.

– Не, Пади, не беше.

– Е, добре, тогава как, по дяволите, го направихте?

– Ела – каза Янко. – Ще разбереш.

Поведе го през главния люк, а после и през втори, вът­решен. За пръв път Девлин забеляза, че външната част на кораба изглежда почти същата, каквато я помнеше отпреди години – занемарена и стара. Но след като минаха през вътрешния люк, всичко се промени.

Скоро Девлин се озова в модерна контролна зала, заобиколен от щурмански маси, измерватели за тяга, радароскопи и графични изображения. Големи екрани бяха подредени на стената пред него и уж улавяха изгледа от мостика, но в действителност показваха сивото небе и студеното море пред кораба, уловени от най-високата точка за наблюдение от няколко видеокамери.

– Кога сте направили всичко това?

– Нали ти казах – отвърна Янко. – Направиха промените, преди този кораб да се отдели от брега.

– Но нали го проверихме за течове.

– Само отвън – напомни му Янко. – А освен това аз бях с вас и се погрижих да не влезете в някоя от тези части.

Сега Девлин си спомни. Наистина провериха местата на поправките, долните палуби, помещението с двигателите и най-широката част на дъното. Никой не си беше направил труда да влезе във вътрешните помещения на кораба.

Янко се обърна към един от моряците.

– Дай на инфрачервено.

Мъжът натисна един превключвател и изображението на десния екран се завъртя. Цветът му се промени от сив в оранжев. Ненадейно облаците, мъглата и ръмящият дъжд изчезнаха. Видимостта, която доскоро беше по-малка от миля, вече не беше проблем. Сякаш призован с магия, в центъра на монитора ненадейно се появи силуетът на голям конусообразен остров. Върхът в средата му се издигаше на хиляди метри в небето. Изглеждаше невъзможно да са били само на миля от острова, а мъглата да го е скрила от очите им така напълно.

Очите на Девлин се разшириха, а в ушите му нещо изпука.

– Какво става?

– Вътрешната част на корпуса е херметизирана – каза един от моряците, – външната част се наводнява.

На левия екран Девлин видя как носът на кораба се насочва надолу към морето. Само след няколко секунди водата го заля от всички страни. Предната палуба беше потопена. Нивото на водата бързо се покачи, мина по надстройката и погълна камерата.

Ненадейно единственото, което можеше да види Дев­лин, се оказаха тъмнината и водовъртежът пред обектива. След минута-две фокусът се изясни, но дори и тогава камерата не показа нищо освен носа на кораба.

– Подводница? – възкликна Девлин. – Превърнали сте кораба в скапана подводница?

– Централната част на този кораб представлява корпус – обясни Янко. – Другото е просто камуфлаж.

Въпреки гнева си Девлин установи, че е впечатлен.

– Колко дълбоко гази?

– Не повече от двайсет и шест метра.

– Ще ви забележат от въздуха.

– Черната боя не отразява почти никаква светлина, а освен това поглъща сигнала на радарите.

„Това обяснява защо боята е толкова дебела и гумена” – помисли си Девлин.

– А всички радарни мачти и антени?

– Трябваше да ги махнем – обясни Янко. – Създаваха проблеми при потапянето.

– Пак ще ви засекат със сонар.

Янко изглеждаше раздразнен.

– Ние не пътуваме под водата, Пади. Плаваме на повърхността, както преди. Потапяме се само когато трябва да се скрием. И да… акостираме.

– Да акостирате ли?

– Активирай светлините за приближаване – обърна се Янко към един моряк.

В далечината блеснаха редица жълтозелени светлини. Те бяха наредени по морското дъно. Наподобяваха разделителната линия по средата на тъмна магистрала.

– Пет градуса наляво! – нареди Янко. – Намали скоростта до три възела!

Девлин видя как морякът от лявата му страна започна да трака на клавиатура.

– Автоматично насочване застопорено! Последователност за автоматично влизане в док започната!

Корабът продължи да се движи към слабите светлини.

– На място – съобщи морякът.

– Отвори външните врати.

Още няколко тракания, след което в нещо, което приличаше на каменна стена, се появи тънък лъч светлина. Пред очите на Девлин лъчът се разшири – плавно се отвориха огромни врати и разкриха тесен портал в основата на острова.

„Вояджър” преодоля течението и бавно влезе в нещо, което се оказа гигантска естествена пещера.

– Стоп машини! – нареди кормчията.

– Вратите на пещерата се затварят – съобщи другият моряк.

– Изкарайте „Вояджър” на повърхността! – заповяда Янко.

Чу се звук от въздух под високо налягане, който изтласква водата от резрворите на кораба. Звукът достигна кресчендо в мига, в който сто и трийсет метровият съд разцепи повърхността на водата.

Девлин гледаше със страхопочитание как резервоарите се изпразват, корабът изплува и от палубата се застичаха потоци вода. Пещерата бе осветена и Девлин видя, че помещението е малко по-голямо от самия „Пасифик Вояджър”.

Усети лек трус.

– Доковата рампа е на място – съобщи морякът.

Янко кимна.

– Отведи затворниците – нареди му той. – Аз лично ще покажа на Пади новия му дом.

– Нов дом ли?

– Точно така – потвърди Янко. – Добре дошъл в Тартар! Затворът на боговете.