Часът нула

ГЛАВА 29

Моторен кораб „Рама”, 03.30 часа местно време

След като се отби в столовата и се преоблече, Кърт седна в мръсна каюта със сивокафяви стени, осветена от една-единствена нажежена до бяло крушка.

Пред него на малка масичка беше поставена дъска за шах. Партията вече беше наполовина разиграна. Около една четвърт от фигурите стояха настрана – повалени войници, вече взети от другия играч.

Отляво имаше почти празна бутилка водка „Столичная”, както и две чаши, които Антон Григорович току-що бе долял за седми път. Отдясно – така че и двамата да могат да го стигнат лесно – беше пистолетът „Макаров”, който руснакът бе дал на Кърт.

Кърт бе прекарал тук почти цялата нощ. Това беше третата им партия. От време на време Григорович му задаваше въпроси, които Кърт се стараеше да отклонява. През повечето време обаче седеше и се мръщеше.

Кърт предполагаше, че това е някакъв тест – проверка дали носи на алкохол и дали умее да държи езика зад зъбите си.

Григорович огледа мълчаливо дъската и най-накрая плъзна един офицер в полето на Кърт. Този ход ­създаваше възможности – заставяше Кърт да избере дали да спаси пешка, дали да спаси топ или да атакува и да се откаже и от двете.

След като направи хода си, Григорович бутна една от преливащите чаши към Кърт и вдигна другата към устните си.

Гаврътна я, а после се извърна към бутилката, за да я напълни пак. През това време Кърт изля чашата си в сандъче с умираща папрат и бързо я поднесе към устата си.

Допи последната глътка точно когато Григорович се обърна към него.

– На твое място не бих го направил – каза Кърт и остави решително чашата на масата.

– Кое? – попита Григорович. – Офицерът или водката?

– Така ми даваш възможност да ти дам шах – каза Кърт.

– Само ако ме оставиш да взема една от фигурите ти – подчерта Григорович и гаврътна чашата.

Кърт огледа внимателно дъската. Премести топа до една пешка, за да защити и двете, вместо да заплаши Григорович с шах, който руснакът лесно можеше да избегне.

– Мисля, че не разбираш тази игра – каза Григорович. – Постоянно играеш в защита, пазиш си пешките. Тази игра, също като живота, се печели с нападение.

И взе още една от фигурите на Кърт, при което безразсъдно постави царицата си в опасност.

– Какво знаеш ти за живота? – попита Кърт. – Освен да го прекъсваш?

Този път той беше този, който посегна към бутилката и наля чашите. Постара се ръката му да затрепери и да изглежда несигурна.

Григорович се подсмихна.

– Знам, че животът означава да намериш своето място в цялата тази лудост – каза той. – За някои хора това е лесно. Може би за теб е било така. Но моята пътека беше по-сложна. Когато бях момче, майка ми ни напусна – характерът на баща ми и опакото на ръката му й дойдоха вповече. Така че той, естествено, си го изкарваше на мен. Когато пиеше, за всичко бях виновен аз. Когато беше трезвен, за всичко бях виновен аз.

Григорович поклати глава.

– Каквото и да правех, все беше недоволен. И тогава ме пребиваше. Любимата му игра беше да ме изхвърля навън и да ме кара да стоя в ледената вода на тресавището. Тя ми стигаше до бедрата, краката ми замръзваха и когато това станеше, той ме пребиваше с колана си, докато водата почервенееше или докато коленете ми се подгънеха и паднех в мочурището. Не усещах долната половина на тялото си, но пък усещах още по-силно всеки сантиметър от този колан върху гърба си.

Кърт вдигна поглед от дъската.

– Един ден – продължи Григорович – реших, че ще остана прав. Ще остана прав, докато ме убие, и тогава ще бъда свободен. Стоях, докато ме пребиваше, и успях да не падна. Това го вбеси още повече, докато най-накрая влезе във водата и се опита да ме събори. Това събуди нещо у мен – нещо, което не бях изпитвал никога дотогава. Бях го накарал да се промени. И така, вместо да го оставя да ме удави, започнах да се боря с него. За пръв път в живота си го ударих с юмрук. И когато го превърнах в кървава каша, взех онзи колан и удуших с него жалкото копеле.

Кърт не каза нищо.

– Погледът му – продължи Григорович. – Изражението му, докато умираше, не изразяваше нито шок, нито страх. Изразяваше гордост. За пръв път в живота си и за последен път в неговия бях успял да го впечатля.

Кърт обърна поредната чаша водка.

– Защо ми разказваш тази трогателна семейна история?

– Защото от този ден нататък вече знаех кой съм – отвърна студено Григорович. – От този ден нататък вече разбирах живота. Разбрах какъв ми е предопределено да стана. Убиец. Наемен убиец. Това е дарбата ми. Никога не съм се провалял при изпълнението на задача. Никога не съм оставял набелязаната мишена неунищожена. Това е съвършенството. Аз съм съвършенството!

– Освен Теро – вметна Кърт.

Споменаването на името сякаш потопи Григорович в мрачни размисли.

– Стига! – настоя Кърт. – Не е толкова трудно да се досети човек. Някой е взривил лабораторията на Теро и я е направил на парчета. По някакъв начин той е оцелял, а сега Русия е в списъка му с мишени. Вие сте били тези, които сте го взривили. Изглежда, сте смазали всичко освен главата на змията. Бих казал, че с нея сте се провалили с гръм и трясък.

Григорович се хвърли през масата и шахматните фигури се разпиляха из стаята, когато се опита да сграбчи пистолета. Стигна до него, преди Кърт да успее да реагира.

Кърт направи друго. Лявата му ръка се стрелна към бутилката с водка, сграбчи я и я разби в стената, след което доближи нащърбената основа до врата на Григорович. То се допря до кожата на руснака в мига, в който дулото на пистолета „Макаров” се заби в корема на Кърт.

Предпазителят беше вдигнат, черният дроб на Кърт – незащитен. Но югуларната вена на противника му също бе незащитена. И единият, и другият можеше да сложи край на живота на врага си само за секунда, но се намираха в патова ситуация. Ако Григорович стреляше, тялото на Кърт щеше да се сгърчи в конвулсия и назъбеното стъкло на бутилката щеше да пререже вената на руснака. Ако Кърт натиснеше ръба на бутилката, щеше да нанесе на Григорович смъртоносен удар, но смъртта нямаше да е достатъчно бърза, за да попречи на деветмилиметровия куршум да мине през черния му дроб и да разкъса вът­решните му органи.

Двамата се погледнаха в очите – двама мъже на прага на битката.

– В шахмата това се нарича „кръв” – каза Григорович. – Фигура за фигура – справедлива размяна. Но нашата размяна няма да е справедлива, нали? Сложи край на живота ми, и аз ще сложа край на твоя, но Киров ще накара да разстрелят екипажа ти преди зазоряване. Пешките, които така отчаяно се мъчиш да спасиш, ще умрат заедно с царя си. А предчувствам, че подобен изход не ти е по вкуса.

– Може и така да е – призна Кърт. – Но ако ме убиеш, ще загубиш единствения си шанс да намериш Теро, единствената възможност да заличиш единствения си голям провал. А гордостта ти няма да го допусне, колкото и да съм те разгневил.

Руснакът избухна в смях.

– Поне се разбираме!

Григорович свали пистолета и го пусна в скута на Кърт. После бавно се отдръпна от стъклото.

Кърт грабна пистолета и запрати настрана строшената бутилка.

– Ще намеря Теро и ще го унищожа – заяви Григорович. – За мен няма значение дали това ще се случи преди или след като е унищожил Австралия, Русия или останалата част от света. Ще го намеря и ще го убия, защото за мен това е нещо лично. И ще го направя, дори ако се наложи да тласна всеки мъж и всяка жена на този кораб към смъртта им.

Кърт кимна. Разпозна у руснака съвременен Ахав.

– Защо е необходимо да подтикваш толкова енергично хората си? – попита Кърт. – За тях заповедите не са ли същите като за теб?

– Заповедите да. Но самите те не са така пламенни като мен. Неспокойни са – още откакто разбрахме какво се е случило с твоя кораб. Също като хората на Колумб, и те се страхуват, че това пътуване ще ни отведе отвъд ръба на картата.

– Ето защо ни даде оръжие – проумя Кърт.

– Ти и хората ти сте добър противовес срещу тях – призна Григорович. – Сега си имат други грижи, не мис­лят само как да се отърват от мен.

– Ти си бил същински Макиавели – отбеляза Кърт.

– До момента действа – изперчи се Григорович, – но не знам докога ще е така. Киров ги подстрекава и заговорничи срещу мен. Може пък да намерят смелост да ме предизвикат. Ако стане така, ти и хората ти със сигурност ще загинете.

– Или пък ще се сражаваме за теб – предположи Кърт.

– Колкото и странно да звучи, да.

– Предполагам, че нямаме избор – рече замислено Кърт. – Въпросът е следният: според теб с колко време разполагаме, преди това да се случи?

Григорович поклати глава.

– Не – каза той, – не е това въпросът. Въпросът е: докъде си готов да стигнеш, за да спреш Теро?

Ето значи какво било. Григорович си търсеше партньор, кръвен брат в преследването на плячката, която му бе избягала.

– За да попреча на Теро да убие милиони ли? – попита Кърт. – До края на земята, ако е необходимо.

Григорович кимна. Точно този отговор искаше да чуе. По една случайност този отговор беше самата истина.

– Вече сме много на юг – каза руснакът. – Струва ми се, че почти сме там.

– Още не – отговори Кърт. Изправи се и погледна ­часовника си. Беше време за ново направление. – Кажи на кормчията да промени курса. Новият ни курс трябва да е 245 градуса.

– Значи все пак няма да ходим в Антарктика?

– Още не – каза Кърт, като запази истината за себе си. – Отивам си в каютата, за да поспя след всичко това. Ако Киров не ме убие през нощта, утре сутрин пак ще има промени в курса.

Григорович кимна и Кърт излезе в коридора. Там го чакаше един от командосите.

– Ти сигурно си пиколото – измърмори Кърт. – Заведи ме в каютата ми.

Мъжът наистина го поведе и накрая двамата стигнаха до двойка руски командоси, застанали пред каютата, в която беше настанен екипажът на НАМПД. Кърт мина покрай тях и влезе вътре, където го посрещна разгорещен спор.

Капитан Уинслоу и неговият помощник бяха от едната страна, Джо и Хейли от другата.

– …до момента успя да ни опази – казваше разгорещено Хейли.

– Залага живота ни на карта – възрази помощник-капитанът.

– Ако им беше казал това, което искаха да чуят, всички ние вече щяхме да сме мъртви – намеси се Джо.

Очевидно на кораба назряваше не само един бунт.

– На кого да кажа това, което е искал да чуе? – попита Кърт.

Всички се обърнаха едновременно.

– На руснаците – отговори капитан Уинслоу. – Докато ти беше долу и пиеше с шефа им, те дойдоха и отведоха ранените ни хора в лазарета. Сега обаче ни казват, че никой няма да получи медицинска помощ, преди да им дадем повече информация.

На Кърт това не му хареса. Но нямаше връщане назад.

– Не знам дали това е правилният начин на действие – добави Уинслоу.

– Друг не ни остава – отсече Кърт.

– Трябва да им дадем нещо – настоя капитанът. – Поне някакъв намек.

– Не. Ако направят правилно предположение, всички ще умрем – обясни Кърт. – Ще ни окачат тежести на краката и ще ни хвърлят през борда, за да не хабят куршумите.

– Моряците ми са в шок – каза Уинслоу. – Умират. За бога, Кърт, прояви малко разум!

– Няма място за разум! – тросна се Кърт. – Не виждате ли?!

Останалите погледнаха към него, изненадани от този необичаен пристъп на ярост.

– Хванати сме в капан между един луд и един умопомрачен – обясни той. – Григорович не е наред с главата. За него това не е задача. Това е някаква вендета. Може би дори самоубийствена мисия. Преди години не е успял да убие Теро и това го разяжда отвътре. Ако се наложи, ще ни убие до един само за да получи втора възможност да убие Теро. А той пък е още по-зле. Преди години е бил шизофреник, социопат. Можете ли да си представите как са му се отразили времето и болката? Нарекъл е бърлогата си „Тартар” – затвора на боговете. Как мислите, какво ни подсказва това за него? Той се смята за бог, при това прес­ледван бог. Смятате ли, че ще се откаже от заплахата си?

Всички го гледаха странно. Несъмнено на този етап и той изглеждаше полупобъркан.

– Не може да е толкова зле – промълви помощник-капитанът.

– Може! И е! – увери го Кърт. – Ако някой мисли да оцелее на този кораб, предлагам да спре да си губи ­времето, защото най-вероятно няма да стане. ­Единственото, на което можем да се надяваме, е да попречим на Теро да действа. И за тази цел имаме нужда от руснаците също толкова, колкото и те от нас.

Джо го подкрепи – верен приятел както винаги. Хейли като че ли разбираше истината и се бе примирила с нея. Дори помощник-капитанът сякаш омекна. Но Уинслоу поклати глава.

– Това са моите моряци – каза той. – Те са моя отговорност!

Кърт разбираше това. Предположи, че безсънието и вината също тежат на капитана.

– Повечето от моряците ти вече пожертваха живота си, за да се преборят с това – каза той. – Както и девет членове на АССР и поне четирима цивилни, които са се опитали да се изплъзнат от хватката на Теро. Единственият начин да направим така, че смъртта им да има смисъл, е да попречим на Теро да победи. Ако се съюзим с Григорович, имаме шанс да го постигнем. Знам, че не е много вероятно. Но е единствената ни възможност.

Уинслоу изглеждаше несигурен.

Кърт сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

– Знам какво преживяваш. Нито един от нас нямаше да се намира в тази ситуация, ако аз не си бях наврял носа във всичко това. Смъртта на тези моряци тежи на моята съвест, не на твоята. Но не можем да ги върнем. Можем само да направим всичко, което зависи от нас, смъртта им да не е напразна.

Уинслоу отвърна на погледа му и сякаш разбра.

– Какво ще правим сега?

– Трябва да намалим броя на командосите, с които разполагат – отговори Кърт. – Да поизравним силите.

– Как? Те ни държат под стража.

Кърт беше мислил за това, докато губеше на шах от Григорович.

– Тук се хранят на бюфет – каза той. При единственото си минаване през столовата го беше забелязал. – Този кораб е невероятно мръсен. Навярно гъмжи от бактерии. Изстържете каквато мръсотия успеете да намерите. Не ми пука откъде ще я вземете и честно казано, не искам да знам. Съберете я и намерете начин да я пуснете в храната точно по времето за хранене – след като ние си вземем порциите, разбира се.

– Бактериална война – обади се Джо.

– Ако командосите са прекалено болни, за да се бият, Григорович няма да има друг избор освен да ни вземе на мисията.

– Този план ми харесва – одобри Джо. – Ами ако все пак ни остави?

– Тогава ще превземем кораба и ако можем, ще се свържем с НАМПД.

Джо кимна, а Хейли се усмихна тъжно. Дори помощник-капитанът се ухили при мисълта за разнообразие да минат в нападение. Уинслоу се съгласи.

– Добре – каза той. – С теб съм!