Метеоритът

105

Толанд запозна Завия и Рейчъл. Корабната геоложка изглеждаше все по-озадачена от известните личности, ненадейно появили се в хидролабораторията й. Нетърпението на Рейчъл да проведат анализите и колкото се може по-бързо да напуснат кораба видимо нервираше Завия.

„Не бързай, Завия — помисли си Толанд. — Трябва да научим всичко“.

Геоложката говореше сковано.

— В документалния филм, Майк, ти каза, че ония малки метални включения в скалата можели да се образуват единствено в космоса.

„Хондрулите се образуват единствено в космоса. Така ми казаха от НАСА“.

— Но според тези бележки — посочи страниците тя, — това не е съвсем вярно.

Корки я стрелна с гневен поглед.

— Разбира се, че е вярно!

Завия му се намръщи и размаха бележките.

— Миналата година един млад геолог, Лий Полък, от университета „Дрю“, използвал нов вид морски робот, за да вземе дълбокоморски образци от кората на тихоокеанското дъно в Марианската падина и извадил камък, съдържащ геологична особеност, каквато не бил виждал никога. Тя много напомняла на хондрулите. Полък нарекъл тези образувания „плагиокластични включения“ — метални мехурчета, които явно били рехомогенизирани поради огромното налягане в океанските дълбини. Бил удивен, че открива метални мехурчета в океанска скала, и формулирал интересна теория, за да обясни присъствието им.

— Просто е трябвало да го направи — изсумтя Корки.

Завия не му обърна внимание.

— Доктор Полък предположил, че скалата, образувана в свръхдълбока океанска среда, където изключително голямото налягане метаморфизира вече съществуващи скали, позволява топене на свободни метали.

Толанд се замисли. Марианската падина бе дълбока над единадесет километра, едно от последните наистина непроучени места на планетата. Само няколко робота се бяха спускали толкова надълбоко и повечето се бяха смачкали много преди да достигнат дъното. Водното налягане в падината беше огромно — седемстотин и седемдесет килограма на квадратен сантиметър, за разлика от един и половина килограма на океанската повърхност. Океанолозите все още не познаваха геологичните сили в най-дълбоките зони на дъното.

— Значи този Полък смята, че в Марианската падина могат да се образуват скали с особености, напомнящи на хондрули, така ли?

— Това е изключително мъглява теория — призна Завия. — Всъщност така и не е официално публикувана. Миналия месец случайно се натъкнах на личните бележки на Полък в интернет, докато проучвах взаимодействията между течности и скали за предстоящото ни заснемане на филма за подводния циклон. Иначе никога нямаше да науча за това.

— Теорията не е публикувана, защото е смехотворна — заяви Корки. — За образуването на хондрули е нужно нагорещяване. Не е възможно водното налягане да промени кристалната структура на скалата.

— Налягането случайно е най-важният фактор за геологичните промени на нашата планета — възрази Завия. — Да сте чували за нещо, наречено метаморфни скали? Елементарна геология.

Астрофизикът се намръщи.

Толанд разбираше, че Завия има право. Въпреки че топлината наистина играеше роля при някои земни метаморфни процеси, повечето метаморфни скали бяха образувани под въздействието на огромно налягане. Невероятно: скалите дълбоко в земната кора бяха подложени на толкова голямо налягане, че по-скоро представляваха гъст сироп, отколкото твърди камъни, ставаха еластични и претърпяваха химични промени. Въпреки това теорията на доктор Полък му се струваше пресилена.

— Завия — каза Толанд. — Никога не съм чувал само водно налягане да промени химическия състав на скала. Ти си геоложка, какво мислиш?

— Ами — тя запрелиства бележките си, — явно водното налягане не е единственият фактор. — Завия откри откъса, който търсеше, и дословно прочете записките на Полък: — „Вече подложена на огромно хидростатично налягане, океанската кора в Марианската падина може да се окаже под допълнителното налягане на сили от зоните между тектоничните плочи“.

„Естествено“ — помисли си Толанд. Освен, че бе притискана от единадесет километра вода, Марианската падина се намираше между две отделни тектонични плочи, Тихоокеанската и Индийската, които се приближаваха една към друга и се сблъскваха. Общото налягане в падината можеше да е невероятно и тъй като районът бе далечен и опасен за проучване, ако там се образуваха хондрули, имаше голяма вероятност никой да не знае за това.

Завия продължаваше да чете:

— „В резултат от общото хидростатично и тектонично налягане кората потенциално може да премине в еластично или полутечно състояние, позволяващо на по-леките елементи да образуват хондрулоподобни структури, за които се смята, че се срещат единствено в космоса“.

— Невъзможно! — възкликна Корки.

Толанд го погледна.

— Можеш ли да дадеш алтернативно обяснение за хондрулите в скалата, която е намерил доктор Полък?

— Без проблем — заяви приятелят му. — Полък е открил истински метеорит. В океана постоянно падат метеорити. Полък не е заподозрял, че камъкът е от космически произход, защото овъглената кора е ерозирала през годините под водата. — Той се обърна към Завия. — Полък едва ли се е сетил да измери никеловото съдържание, нали?

— Напротив — възрази геоложката и пак запрелиства бележките. — Той пише: „С изненада установих, че никеловото съдържание на образеца попада в средни стойности, които обикновено не се свързват със земни скали“.

Толанд и Рейчъл се спогледаха сепнато.

Завия продължи да чете:

— „Въпреки че съдържанието на никел не попада в нормално допустимите за метеоритите средни граници, то е изненадващо близо“.

На лицето на Рейчъл се изписа тревога.

— Колко близо? Тази океанска скала може ли да е била сбъркана с метеорит?

Завия поклати глава.

— Не съм специалистка по химическа петрология, обаче доколкото разбирам, между откритата от Полък скала и истинските метеорити има множество химични разлики.

— Какви? — попита Толанд.

Геоложката насочи вниманието им към една графика в бележките.

— Според тази графика една от разликите е химичната структура на самите хондрули. Изглежда, че съотношението между титана и циркония е различно. Съотношението между титана и циркония в хондрулите на океанския образец се характеризира с ултраобеднен цирконий. — Тя вдигна поглед. — Само две части на милион.

— Две на милион?! — ахна Корки. — Метеоритите имат хиляди пъти повече!

— Точно така — потвърди Завия. — И тъкмо затова Полък смята, че хондрулите в този образец не са от космоса.

Толанд се наведе и прошепна на приятеля си:

— Хората от НАСА случайно да са измерили съотношението между титана и циркония в скалата от Милн?

— Не, естествено — изпелтечи астрофизикът. — Никой не го прави. Все едно да видиш кола и да измериш съдържанието на гума в гумите, за да се увериш, че си видял кола!

Толанд въздъхна и отново погледна Завия.

— Ако ти дадем един скален образец с хондрули, можеш ли да го подложиш на анализ и да определиш дали тези включения са метеоритни хондрули, или… от ония дълбокоокеански неща на Полък?

Завия сви рамене.

— Предполагам. Точността на електронната микросонда би трябвало да е достатъчна. Между другото, за какво е всичко това?

Толанд се обърна към Корки.

— Дай й го.

Астрофизикът неохотно извади метеоритния образец от джоба си и го подаде на Завия. Тя взе каменния диск и сбърчи чело. Погледна овъглената кора, после фосила в скалата.

— Боже мой! — ахна геоложката и рязко вдигна глава. — Това не е ли част от…

— Да — потвърди Толанд. — За съжаление.