Метеоритът

61

От пет дни ядрената подводница „Шарлот“ беше базирана в северния ледовит океан. Присъствието й там бе строго секретно. Подводница клас „Лос Анджелис“, „Шарлот“ беше проектирана да „чува и да не бъде чувана“. Четиридесеттонните й турбини бяха окачени върху пружини, които заглушаваха вибрациите. Въпреки изискването за незабележимост подводниците клас „Лос Анджелис“ бяха едни от най-големите разузнавателни подводни лодки с дължина от носа до кърмата над сто и десет метра. Седем пъти по-дълга от първата американска подводница клас „Холанд“, напълно потопена „Шарлот“ имаше водоизместимост шест хиляди деветстотин двадесет и седем тона и можеше да се движи с удивителната скорост тридесет и пет възела.

Обикновено подводницата плаваше точно под по-топлата повърхностна зона, естествена температурна граница, която пречупваше сонарните отражения отгоре и я правеше невидима за радарите. Със сто четиридесет и осем членния си екипаж и максимално потопяване над четиристотин и петдесет метра, „Шарлот“ бе свръхмодерна подводница и океанското товарно магаре на военноморския флот на Съединените щати. Независимата и въздухопречистваща система, двата ядрени реактора и богатите й провизии й позволяваха да обиколи света двадесет и един пъти, без да изплава на повърхността. Също като в повечето океански плавателни съдове, човешките отпадъци от екипажа се пресоваха на тридесеткилограмови блокове и се изхвърляха в океана — огромни тухли от изпражнения, шеговито наричани „лайна от кит“.

Техникът, който седеше пред екрана на осцилатора, бе един от най-добрите на света. Умът му представляваше речник от звуци и вълнови форми. Можеше да различи звуците на няколко десетки руски подводници, стотици морски животни и дори миниатюрни подводни вулкани чак край Япония.

В момента обаче слушаше глухо повтарящо се ехо. Макар и едва доловим, звукът беше абсолютно неочакван.

— Няма да повярваш какво чувам — каза той на помощника си и му подаде слушалките.

Помощникът си ги сложи и на лицето му се изписа смайване.

— Боже мой. Ясно като бял ден. Какво ще правим?

Техникът вече викаше капитана.

Когато капитанът дойде, техникът пусна звука по малки тонколони. Капитанът безизразно се заслуша.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

По-бавно. Все по-бавно. Сигналът постепенно заглъхваше.

— Какви са координатите? — попита капитанът. Техникът се прокашля.

— Всъщност, господин капитан, те идват от повърхността на около пет километра от нас.