Метеоритът

30

След успешното изваждане на метеорита от леда директорът на НАСА се чувстваше по-спокоен. „Всичко си отива на мястото — каза си той, докато вървеше към работното място на Майкъл Толанд. — Вече нищо не може да ни попреди[???]“.

— Как е? — попита той учения.

Толанд вдигна очи от компютъра. Беше уморен, но въодушевен.

— Почти приключих с редактирането. Просто наслагвам някои кадри от изваждането, които заснеха вашите хора. След малко би трябвало да съм готов.

— Добре. — Президентът беше помолил Екстром колкото може по-скоро да прати документалния филм в Белия дом.

Въпреки че директорът се бе отнасял цинично към желанието на президента да включи Майкъл Толанд в проекта, недоредактираните откъси от филма бяха променили мнението му. Ентусиазираните обяснения на телевизионната звезда и неговите интервюта с цивилните учени блестящо бяха сглобени във вълнуващ и лесно разбираем петнадесетминутен научнопопулярен материал. Толанд с лекота беше постигнал онова, което НАСА много често не бе успявала — да опише едно научно откритие на равнището на средния американец, без да се държи покровителствено.

— Когато приключите с редакцията, донесете готовия материал в пресцентъра. Ще наредя някой да прати дигитално копие в Белия дом.

— Ясно. — Толанд се върна към работата си.

Екстром продължи нататък. Когато стигна при северната стена, със задоволство установи, че „пресцентърът“ на купола изглежда напълно прилично. Върху леда бе постлан голям син килим. В центъра му имаше продълговата маса с няколко микрофона на фона на огромно американско знаме. И за да подсилят драматичния ефект, бяха пренесли метеорита върху палетна шейна на почетното място точно пред масата. Директорът с радост видя, че в пресцентъра цари празнично настроение. Мнозина от хората му се бяха събрали около метеорита и протягаха длани към все още топлата му повърхност като екскурзианти край лагерен огън.

Той реши, че моментът е подходящ, и отиде при кашоните, подредени зад пресцентъра. Тази сутрин беше поръчал да ги докарат от Гренландия.

— Пиенето е от мен! — извика Екстром и започна да раздава кутии бира на въодушевените си служители.

— Ей, шефе! — извика някой. — Благодаря! Даже е студена!

Екстром се усмихна, което се случваше рядко.

— Държах я в лед.

Всички се засмяха.

— Чакайте малко! — обади се друг и престорено намръщен се вторачи в кутията си. — Това нещо е канадско! Къде ви е патриотизмът?

— Ние сме на бюджет, приятел! Това е най-евтината бира, която успях да намеря.

Нов взрив от смях.

— Внимание — съобщи по мегафона си един от телевизионния екип на НАСА. — Сега ще включим прожекторите. Временно ще останете на тъмно.

— И никакви целувки в мрака — извика друг. — Това е семейно предаване!

Екстром усмихнато слушаше шегите, докато хората му правеха последни приготовления.

— Превключваме на прожектори след пет, четири, три, две…

Изключиха халогенните лампи и в купола се възцари пълен мрак.

Някой нададе престорен писък.

— Кой ме ощипа по задника? — засмя се друг.

Тъмнината продължи само няколко секунди — после бе разкъсана от силния блясък на телевизионните прожектори. Всички примижаха. Преображението бе пълно: северната четвърт на купола се превърна в телевизионно студио. Останалата част приличаше на тъмен обор. Единствената светлина беше приглушеното сияние от отражението на прожекторите в сводестия таван. По опустелите работни места падаха дълги сенки.

Екстром отстъпи в мрака, доволен да види, че хората му се веселят около осветения метеорит. Почувства се като баща на Коледа, наблюдаващ как децата му се забавляват край елхата.

„Бог знае, че го заслужават“ — помисли си директорът. Изобщо не подозираше какво нещастие ги очаква.