Метеоритът

49

Нора Мангър продължаваше да стои на колене в снега. Озадаченият Майкъл Толанд дръпна разпечатката от треперещите й ръце. Погледна потресено плаващия труп на Мин и се опита да разбере какво друго има на изображението. Видя напречния разрез на метеоритната шахта, спускаща се от повърхността на дълбочина шестдесет метра в леда. Видя трупа на Мин във водата. Погледът му се плъзна надолу и той усети, че нещо липсва. Точно под шахтата имаше тъмен стълб морски лед, стигащ до океана под глетчера. Вертикалната колона замръзнала солена вода бе масивна — със същия диаметър като самата шахта.

— Боже мой! — извика Рейчъл, която надзърташе над рамото му. — Метеоритната шахта продължава до дъното на ледения шелф!

Толанд стоеше като хипнотизиран. Мозъкът му отказваше да приеме единственото логично обяснение. Корки изглеждаше също толкова загрижен.

— Някой е пробил дупка под ледения шелф! — извика Нора. Очите й излъчваха дива ярост. — Някой нарочно е вкарал скалата под леда!

Въпреки че на идеалиста у Толанд му се искаше да отхвърли йумите и, ученият в него знаеше, че най-вероятно е права. Леденият шелф на Милн плаваше на повърхността на океана и под него спокойно можеше да влезе подводница. Тъй като под вода всичко тежеше много по-малко, дори малка подводница, не много по-голяма от едноместния научноизследователски „Тритон“ на океанолога, без проблем можеше да е пренесла метеорита с механичните си „ръце“. Бе се приближила под ледения шелф и беше пробила дупка нагоре в леда. После с помощта на механични „ръце“ или надуваеми балони бе напъхала метеорита нагоре в шахтата. Океанската вода беше нахлула вътре и бе започнала да замръзва. Когато шахтата беше замръзнала достатъчно, за да задържи метеорита вътре, подводницата бе изтеглила „ръцете“ си и беше изчезнала, оставяйки на майката природа да запечата тунела и да изличи всички следи от измамата.

— Но защо? — попита Рейчъл, след като взе разпечатката от Толанд и я разгледа. — Защо им е да го правят? И сигурна ли сте, че радарът ви не е повреден?

— Естествено, че съм сигурна! И разпечатката напълно обяснява присъствието на фосфоресциращи бактерии във водата!

Толанд трябваше да признае, че логиката й е вледеняващо непоклатима. Фосфоресциращите динофлагелати бяха последвали инстинкта си и бяха навлезли в шахтата, след което бяха останали под метеорита и бяха замръзнали в леда. По-късно, когато Нора бе нагряла скалата, ледът под нея се беше стопил и бе освободил планктона. Микроорганизмите отново бяха заплували нагоре и този път бяха достигнали повърхността, където бяха умрели поради липса на солена вода.

— Това е безумие! — извика Корки. — НАСА има метеорит с извънземни фосили. Какво значение има къде са го открили? Защо ще си правят труда да го заравят в ледения шелф?

— Не знам. Но разпечатката на радара не лъже — заяви Нора. — Измамили са ни. Тази скала не е от Юнгерсоловия метеорит. Наскоро са я заровили в леда. Преди не повече от година, иначе планктонът щеше да е мъртъв! — Тя вече опаковаше радара си върху шейната и завързваше платнището. — Трябва да се върнем и да съобщим на някого! Президентът ще оповести невярна информация! От НАСА са го измамили!

— Чакайте малко! — спря я Рейчъл. — Нека поне направим още едно заснемане, за да сме сигурни. Това е абсурдно. Кой ще повярва?

— Всички — заяви Нора. — Когато вляза в купола, сондирам дъното на метеоритната шахта и получа соленоводен лед, ви гарантирам, че всички ще повярват!

Тя освободи спирачките на шейната, обърна я към купола и се заизкачва по склона, като забиваше котките в леда и с изненадваща лекота теглеше шейната. Жена с цел.

— Да вървим! — извика Нора и затегли завързаната един за друг група извън очертанията на осветения кръг. — Не знам какво са замислили от НАСА, но не очаквах да ме използват като пионка в своите…

Главата на Нора Мангър отхвърча назад, сякаш невидима сила я бе блъснала в челото. Тя издаде гърлен стон, олюля се и се строполи по гръб върху леда. Почти мигновено Корки нададе вик, завъртя се, като че ли ударен в рамото, падна на снега и започна да се гърчи от болки.

Рейчъл веднага забрави за разпечатката в ръката си, Мин, метеорита и странния тунел под леда. Току-що бе усетила одраскалата я по ухото стреличка, която едва не я беше улучила в слепоочието. Тя инстинктивно се хвърли на колене и повлече и Толанд.

— Какво става? — извика океанологът. Рейчъл можеше да си представи единствено градушка — ледени топчета сипещи се върху глетчера, — но силата, с която бяха улучени Корки и Нора, показваше, че ледените късове трябва да са се движили със стотици километри в час. Ужасяващият обстрел се съсредоточи върху Рейчъл и Толанд, обсипа всичко наоколо и вдигна вулкани от изригващ лед. Рейчъл се претърколи по корем, заби предните шипове на котките си в леда и се насочи към единственото прикритие. Шейната. Толанд я последва. Океанологът погледна проснатите на леда Нора и Корки и извика:

— Да ги изтеглим за въжето! — Вкопчи се в осигурителното въже и задърпа. Ала въжето се бе увило около шейната.

Рейчъл напъха разпечатката в джоба на костюма си, запълзя на четири крака към шейната и се опита да освободи въжето от плазовете. Толанд се хвърли след нея.

Градушката внезапно заваля върху шейната, сякаш природата беше забравила за Корки и Нора и се целеше право в Рейчъл и Толанд. Едно от топчетата се удари в платнището, потъна надълбоко, после отскочи и се търколи по ръкава на Рейчъл.

Тя го видя и се вцепени. Озадачението й в миг се превърна в ужас. „Градушката“ беше дело на хора. Леденото топче върху ръкава й представляваше идеално оформена сфера, голяма колкото череша. Повърхността й бе полирана и гладка, нарушавана само от правата линия, опасваща обиколката й като на оловен куршум на някогашен мускет. Кръглите топчета несъмнено бяха дело на човек. „Ледени куршуми…“

Като човек с достъп до военна информация, тя добре познаваше новото експериментално оръжие „ИБ“ — „импровизирани боеприпаси“ — снежни автомати, пресоващи сняг в ледени топчета, пустинни автомати, стопяващи пясък в стъклени куршуми, водни автомати, изстрелващи струи вода с такава сила, че можеха да чупят кости. Оръжията с импровизирани боеприпаси имаха огромно преимущество пред конвенционалните, тъй като използваха наличните ресурси и буквално произвеждаха муниции на място — снабдяваха войниците с неограничено количество патрони, без да се налага те да носят предишните тежки паласки. Рейчъл знаеше, че ледените топчета, с които ги обстрелваха в момента, се пресоват „по поръчка“ от сняг, натъпкван в приклада на автомата.

Както често се случва в света на разузнаването, колкото повече знае човек, толкова по-страшна му изглежда действителността. Този момент не правеше изключение. Рейчъл предпочиташе да се намира в блажено неведение, но това, което знаеше за ИБ оръжията, мигновено я наведе на едно-единствено смразяващо заключение; атакуваше ги някаква американска спецчаст, единствените сили в страната, имащи право да използват това експериментално оръжие. Присъствието на бойна част за секретни операции носеше със себе си второ, още по-ужасяващо откритие: вероятността да се спасят клонеше към нула.

От тези страшни мисли я откъсна друго ледено топче, което намери отвор сред стената от оборудване върху шейната и с писък се заби в корема й. Въпреки дебелия костюм, Рейчъл се почувства така, все едно я е ударил невидим професионален боксьор. Пред очите й затанцуваха звезди. Тя се олюля и безуспешно се опита да се хване за шейната, за да не падне. Майкъл Толанд пусна въжето на Нора и се хвърли да задържи Рейчъл, но закъсня. Младата жена се строполи по гръб и двамата с океанолога се търколиха върху леда сред купчината електронни устройства.

— Това са… куршуми — задъхано успя да каже тя. — Да бягаме!