Метеоритът

29

Офисът на сенатор Седжуик Секстън се намираше в сенатската сграда „Филип А. Харт“ на Си Стрийт на североизток от Капитолия. Постройката представляваше неомодернистична решетка от бели правоъгълници, която според критиците повече приличала на затвор. Мнозина, които работеха в нея, бяха на същото мнение. На третия етаж Гейбриъл Аш енергично се разхождаше пред компютъра си. На екрана имаше нов имейл. Не беше сигурна как да го разбира. Първите два реда гласяха:

През последните две седмици Гейбриъл често получаваше такива съобщения. Обратният адрес бе фалшив, въпреки че беше успяла да го проследи до сървъра на Белия дом. Изглежда, тайнственият й информатор работеше в президентството и напоследък бе станал източник на всевъзможни ценни политически сведения, включително новината за тайната среща между директора на НАСА и президента.

Отначало Гейбриъл се отнасяше към имейлите подозрително, но когато проверяваше данните, с удивление установяваше, че информаторът й е точен и извънредно услужлив — секретна информация за разходите на НАСА, скъпи предстоящи проекти, данни, показващи, че търсенето на извънземен живот е прекалено щедро финансирано и смешно безрезултатно, дори вътрешни анкети, предупреждаващи, че НАСА е причината избирателите да се отвръщат от президента. За да увеличи стойността си за сенатора, Гейбриъл не му съобщи, че получава електронна помощ от Белия дом. Вместо това просто му предаваше информацията, като се позоваваше на „свои източници“. Секстън винаги проявяваше признателността си и и не питаше кои са източниците й. Естествено шефът й подозираше, че тя върши сексуални услуги. Това обаче, изглежда, ни най-малко не го смущаваше.

Гейбриъл престана да се разхожда и отново погледна новополученото съобщение. Смисълът на имейлите беше ясен: някой в Белия дом искаше сенатор Секстън да победи в изборите и подкрепяше атаката му срещу НАСА. Но кой? И защо?

„Плъх от потъващ кораб“ — реши Гейбриъл. Често се случваше служител от Белия дом, уплашен, че неговият президент ще бъде изтикан от мястото си, тайно да предлага услуги на очевидния му наследник с надеждата след изборите да си осигури власт или друг пост. Очевидно някой бе надушил победата на Секстън и бързаше да купува негови акции.

Съобщението на екрана я изнервяше. До този момент не бе получавала такова. Първите два реда не я смущаваха толкова, колкото вторите:

Информаторът й за пръв път й предлагаше среща. Въпреки това Гейбриъл очакваше по-дискретно място. „На източния портал? — Доколкото знаеше, във Вашингтон имаше само един източен портал. — Пред Белия дом? Това да не е някаква шега?“ Знаеше, че не може да отговори по имейла: съобщенията й винаги се връщаха недоставени. Акаунтът на нейния информатор беше анонимен. Нищо чудно.

„Трябва ли да се посъветвам със Секстън?“ Тя веднага се отказа. Той имаше среща. Освен това, ако му обяснеше за този имейл, трябваше да признае за другите. Реши, че предложението на информатора да се срещнат на обществено място посред бял ден цели да я накара да се почувства в безопасност. В края на краищата този човек не бе направил нищо друго, освен да й помага през последните две седмици. Явно беше приятел.

Гейбриъл за пореден път прочете имейла и си погледна часовника. Имаше един час.