Метеоритът

89

Високо над Северен Мейн един реактивен Г4 летеше към Вашингтон. Майкъл Толанд и Корки Марлинсън напрегнато наблюдаваха Рейчъл Секстън, която им обясняваше новата си теория за повишеното съдържание на водородни йони в овъглената кора на метеорита.

— НАСА има изпитателен полигон, казва се Плъм Брук — започна тя. Не можеше да повярва, че ще говори за това. Никога не беше разкривала класифицирана информация, но като се имаха предвид обстоятелствата, Толанд и Корки имаха право да научат. — Плъм Брук по същество представлява изпитателна камера за най-радикалните нови двигателни системи на НАСА. Преди две години написах обобщение за един нов проект, с който се експериментираше там — нещо, наречено „двигател с цикъл на разширяване“.

Корки я погледна подозрително.

— Тези двигатели съществуват само на теория. На хартия. Никой не експериментира с тях. Дотогава остават още десетилетия.

Рейчъл поклати глава.

— Съжалявам, Корки, НАСА има прототипи. И ги тестуват.

— Какво?! — Астрофизикът, изглежда, все още се съмняваше. — Тези двигатели работят с течен кислород-водород, който замръзва в космоса и това прави двигателя безполезен за НАСА. Те твърдят, че дори няма да се опитат да построят такъв, докато не преодолеят проблема със замръзването.

— Преодолели са го. Оставили са кислорода и са превърнали горивото във „водородна киша“, някакъв вид криогенно гориво, състоящо се от чист водород в полузамръзнало състояние. Получава се изключително мощно и чисто горене. Ако НАСА изстреля кораб на Марс, сигурно ще използват такова.

Корки се смая.

— Невъзможно.

— Напротив — възрази Рейчъл. — Писала съм доклад за това на президента. НАСА искаше официално да оповести водородната киша като голям успех, обаче моят шеф настояваше Белият дом да принуди Управлението да го засекрети.

— Защо?

— Не е важно. — Тя нямаше намерение да разкрива повече тайни, отколкото се налагаше.

Истината бе, че Пикъринг искаше да засекрети успеха с водородната киша, за да се справи с един все по-голям проблем за националната сигурност, за който знаеха малцина — тревожното развитие на китайската космическа техника. Китайците разработваха военна ракетна площадка, която възнамеряваха да дават под наем на онези, които дават най-много — а повечето от тях бяха врагове на Съединените щати. Това не вещаеше нищо добро за националната сигурност на страната. За щастие НРС знаеше, че китайците работят върху обречена двигателна система, и Пикъринг не виждаше основание да ги осведоми за по-обещаващия двигател на НАСА.

— Искаш да кажеш, че НАСА разполага с двигателна система, която работи с чист водород, така ли? — нервно попита Толанд.

Рейчъл кимна.

— Нямам точните цифри, обаче температурата на отработените газове на тези двигатели сигурно е няколко пъти по-висока от всичко друго досега. Наложи се НАСА да разработи всевъзможни нови материали за дюзи. — Тя замълча за миг. — Ако поставят голяма скала зад такъв двигател, хипергорещите пламъци ще я обгорят. И ще се получи овъглена кора.

— О, я стига! — изпъшка Корки. — Пак ли се връщаме на хипотезата за фалшивия метеорит?

Толанд внезапно се заинтригува.

— Всъщност това е интересна идея. Все едно да поставиш камък на космодрума под излитаща космическа совалка.

— Боже, помогни ми — измърмори Корки. — Летя в един самолет с идиоти.

— Корки — обърна се към него Толанд. — Чисто хипотетично: доставената в полето на отработените газове скала ще притежава същите особености като метеорит, нали? Ще има същите вдлъбнатини и обтичане на стопен материал.

— Предполагам — неохотно призна астрофизикът. — И чистото водородно гориво на Рейчъл няма да остави химически следи. Само водород. Повишено съдържание на водородни йони в овъглената кора.

Приятелят му въздъхна.

— Виж, ако тия двигатели наистина съществуват и работят с водородна киша, предполагам, че такова нещо е възможно. Но е изключително малко вероятно.

— Защо? — попита океанологът. — Процесът ми се струва сравнително елементарен.

Рейчъл кимна.

— Трябва ти само скала с фосили на сто и деветдесет милиона години. Обгаряш я с двигател с водородна киша и я заравяш в леда. И получаваш метеорит.

— За някой турист може би, но не и за учен от НАСА! — заяви Корки. — Остава да обясниш присъствието на хондрулите!

Рейчъл се опита да си спомни неговото обяснение за образуването на хондрулите.

— Ти каза, че причина за образуването им е бързото нажежаване и охлаждане в космоса, нали така?

Корки въздъхна.

— Хондрулите се образуват, когато охладената в космоса скала внезапно се нагорещи до полутечно състояние — някъде около хиляда петстотин и петдесет градуса. После скалата пак трябва да изстине бързо. Тогава течните джобове се втвърдяват в хондрули.

Толанд се вгледа в приятеля си.

— Този процес не може ли да се развие на Земята?

— Невъзможно — отвърна Корки. — На нашата планета няма такива температурни разлики, за да се получи толкова бърза промяна. Тук става дума за ядрената топлина и абсолютната нула на космоса. Тези крайности просто не съществуват на Земята.

— Поне не в природата — обади се Рейчъл.

Астрофизикът се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо нажежаването и охлаждането да не се е случило на Земята, но в изкуствени условия? — попита тя. — Скалата може да е била овъглена с двигател с водородна киша и после бързо да е била охладена в криогенна камера.

Корки я зяпна.

— Изкуствени хондрули?!

— Просто предположение.

— Смехотворно — заяви той и вдигна метеоритния образец пред очите й. — Да не си забравила? Тия хондрули безспорно датират отпреди сто и деветдесет милиона години. — Гласът му стана покровителствен. — Доколкото ми е известно, преди сто и деветдесет милиона години никой не е разполагал с двигатели с водородна киша и криогенни охладители.

„Хондрули или не, доказателствата се трупат — помисли си Толанд. От няколко минути мълчеше, силно обезпокоен от последното откритие на Рейчъл за овъглената кора. Макар и поразително дръзка, нейната хипотеза беше отворила всевъзможни нови врати и го бе подтикнала да разсъждава в нови посоки. — Ако обясним овъглената кора… какви други възможности дава това?“

— Защо се умълча? — попита го Рейчъл.

Толанд я погледна. За миг на приглушеното осветление на самолета видя в очите й мекота, която му напомни за Силия. Отърси се от спомените и уморено въздъхна.

— А, просто си мислех…

Тя се усмихна.

— За метеоритите ли?

— За какво друго?

— Разглеждаш всички свидетелства и се опитваш да ги пресееш, така ли?

— Нещо такова.

— Някакви идеи?

— Нищо сериозно. Безпокои ме това, че много данни бяха компрометирани в светлината на оная шахта под леда.

— Йерархията на свидетелствата е като къщичка от карти — каза Рейчъл. — Измъкни основната си презумпция и всичко става нестабилно. Местонахождението на метеорита беше основна презумпция.

„Определено“.

— Когато пристигнахме, директорът ми каза, че бил открит в плътна матрица от тривековен лед и че бил по-плътен от всяка скала в района, което приех за логично доказателство, че скалата трябва да е паднала от космоса.

— Както и всички ние.

— Макар и убедителни, средните стойности на никеловото съдържание очевидно не са категорично доказателство.

— Близо са — обади се Корки, който явно следеше разговора.

— Но не точно.

Той се съгласи с неохотно кимване.

— И въпреки че са поразително странни, тези невиждани досега космически буболечки всъщност може да не са нищо повече от изключително древни дълбокоморски ракообразни.

Рейчъл кимна.

— А сега и овъглената кора…

— Не ми е приятно да го кажа — Толанд погледна Корки, — обаче започва да ми се струва, че доказателствата против метеоритния произход на скалата стават повече от свидетелствата в полза на тази теория.

— Науката не се гради на предчувствия — възрази астрофизикът. — А на доказателства. Хондрулите в тази скала определено са метеоритни. Съгласен съм с двама ви, че всичко, което видяхме, е изключително смущаващо, но не можем да пренебрегнем тези хондрули. Доказателствата са преки, докато доказателствата против са косвени.

Рейчъл се намръщи.

— Тогава?

— Хондрулите доказват, че става въпрос за метеорит. Единственият въпрос е защо някой го е напъхал под леда.

На Толанд му се искаше да вярва в здравата логика на приятеля си, ала усещаше, че нещо просто не е наред.

— Не изглеждаш убеден, Майк — рече Корки.

Океанологът въздъхна.

— Не знам. Две от три не е зле, Корки. Но нещата се сведоха до едно от три. Струва ми се, че пропускаме нещо.