Метеоритът

52

Докато слизаше по стълбището към пресцентъра на Белия дом, Марджъри Тенч се усмихваше. Срещата с Гейбриъл Аш беше минала добре. Не знаеше дали момичето е уплашено достатъчно, за да даде клетвена декларация, в която признава връзката, но определено си струваше да опита.

„Гейбриъл ще постъпи най-разумно, ако го изостави“ — помисли си Тенч. Бедното момиче просто си нямаше представа колко зле ще падне Секстън.

След няколко часа пресконференцията на президента щеше да го съсипе. Ако им помогнеше, Гейбриъл Аш щеше да е смъртоносният удар, който напълно щеше да го опозори. На сутринта Тенч щеше да разпространи клетвената й декларация в пресата наред със запис на Секстън, отричащ връзката. Нокаут. В края на краищата политиката не се свеждаше само до победата в изборите, а в убедителната победа — да набереш инерция, за да осъществиш идеите си. В историческа перспектива всеки президент, който бе побеждавал с малко, беше постигал още по-малко — защото изцяло зависеше от волята на Конгреса.

В идеалния случай разгромът на предизборната кампания на сенатор Секстън щеше да е пълен — атака, насочена срещу политиката и морала му. Тази стратегия бе заимствана от военното изкуство. „Принуди противника да се бие на два фронта“. Когато разполагаше с информация, дискредитираща опонента му, кандидатът често изчакваше да открие още нещо и ги оповестяваше едновременно. Атаката на два фронта винаги бе по-резултатна, особено когато засягаше различни аспекти на предизборната кампания — от една страна, срещу политиката на опонента и от друга — срещу характера му. Отблъскването на политическата атака изискваше логика, докато отблъскването на атаката срещу характера изискваше страст. Едновременното отблъскване на двете атаки изискваше почти непостижимо балансиране.

Тази вечер сенатор Секстън щеше да се мъчи да се измъкне от политическия кошмар на един поразителен триумф на НАСА и в същото време положението му значително щеше да се влоши, ако бъдеше принуден да защитава позицията си по въпроса за съществуването на Управлението, докато личната му помощничка го обявява за лъжец.

Тенч стигна до вратата на пресцентъра, възбудена от тръпката на предстоящата битка. Политиката беше война. Тя дълбоко си пое дъх и си погледна часовника. 18:15. Скоро щеше да бъде даден първият изстрел.

Главната съветничка на президента влезе.

Пресцентърът бе малък не поради липса на помещения, а поради липса на необходимост. Това беше един от най-ефикасните пресцентрове на света и в него работеха само петима души. В момента и петимата стояха пред електронните си пултове като плувци, готови за старт.

„Готови са“ — разбра Тенч по нетърпеливите им изражения.

Винаги се удивляваше, че само за два часа този мъничък пресцентър може да установи контакт с над една трета от цивилизованото население на света. С помощта на електронни връзки буквално с десетки хиляди световни информационни източници — от най-големите телевизионни конгломерати до най-малките провинциални вестници — пресцентърът на Белия дом само с натискане на няколко бутона можеше да достигне до целия свят.

Компютрите пращаха изявления до радио, телевизионни, печатни и интернетски медии от Мейн до Москва. Имейл програми покриваха интернетските информационни агенции. Телефонни автомати се обаждаха на хиляди редактори и им пускаха записани съобщения. Уебстраницата на президентството постоянно актуализираше и преформатираше съдържанието си. Големите телевизионни станции — Си Ен Ен, Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес и чуждестранните канали — щяха да бъдат атакувани от всички възможни посоки и да получат обещание за безплатно пряко телевизионно включване. Всичко друго, каквото предаваха тези мрежи, щеше да бъде прекъснато заради извънредното обръщение на президента.

„Пълно проникване“.

Като генерал, инспектиращ войските си, Тенч мълчаливо отиде при бюрото и вдигна разпечатката на „извънредното съобщение“, заредено във всички машини като пълнители в автомати.

Прочете го и мислено се засмя. Според обичайните стандарти съобщението беше тромаво — по-скоро реклама, отколкото съобщение, — но президентът бе поръчал на пресцентъра да изхвърли всичко излишно. И те го бяха направили. Текстът беше съвършен — богат на ключови думи, беден на съдържание. Смъртоносна комбинация. Дори телеграфните агенции, които използваха автоматични програми за търсене на ключови думи, за да подреждат получената поща, щяха да бъдат объркани:

Марджъри Тенч остави листа на бюрото и впечатлено кимна на хората си. Изглеждаха нетърпеливи.

Тя запали цигара, няколко пъти мълчаливо дръпна и остави напрежението да се изостри. Накрая се ухили.

— Госпожи и господа, палете двигателите.