Метеоритът

118

Кракът на Делта Три изгаряше от болка. „Това смъртта ли е?“ Опита се да помръдне, но не можеше, дори дишаше с усилие. Виждаше само замъглени силуети. Спомни си експлозията на крестлайнъра в морето, видя яростта в очите на надвесения над него Майкъл Толанд, опрял гърмящия прът в гърлото му.

„Сигурно Толанд ме е убил…“

И все пак разкъсващата болка в десния крак му показваше, че е жив. Той бавно дойде на себе си. Когато бе чул взрива на моторницата, Толанд беше надал яростен вик. После бе насочил пустия си поглед към Делта Три и се беше напрегнал, сякаш се готвеше да забие пръта в гърлото му. Но се бе поколебал, възпрян от собствения си морал, и с нов вик беше стоварил обувката си върху откъснатия крак на командоса.

Последното нещо, което Делта Три си спомняше, бе, че повръщаше и целият му свят потъваше в черен делириум. Сега се свестяваше и нямаше представа колко време е прекарал в безсъзнание. Усети, че ръцете му са завързани зад гърба с невероятно стегнат възел, който можеше да е дело единствено на моряк. Краката му бяха извити назад и завързани за китките. Опита се да извика, ала от гърлото му не се изтръгна звук — устата му бе натъпкана с нещо.

Нямаше представа какво се е случило. И тогава усети студения вятър и видя ярките светлини. Намираше се на главната палуба на „Гоя“. Изви се, за да се огледа за помощ, и зърна ужасяваща гледка — собственото си отражение, издуто и деформирано от огледалния плексигласов купол на дълбокоморската подводница. Тя висеше точно пред него и Делта Три разбра, че лежи върху гигантски капак. Това далеч не беше толкова смущаващо, колкото най-очевидния въпрос.

„Щом аз съм на палубата… къде е Делта Две?“

Делта Две бе започнал да става неспокоен.

Макар другарят му да беше отговорил по комуникатора, че е добре, изстрелът не бе от автомат. Очевидно бе стрелял Толанд — или Рейчъл Секстън. Делта Две се придвижи напред, за да надникне по рампата, по която се беше спуснал партньорът му, и видя кръв.

Вдигнал оръжието си, той слезе под палубата и проследи кървавата диря до носа на кораба. Там продължи по друга рампа обратно до главната палуба. Тя пустееше. Дългата алена следа покрай десния борд го отведе до кърмата, където се връщаше при първата рампа.

„Какво става, по дяволите?“ Кръвта сякаш описваше грамаден кръг.

Като се движеше предпазливо, Делта Две се насочи към лабораторната част на „Гоя“. Кръвта продължаваше към кърмата. Той зави зад ъгъла.

И тогава го видя.

„Боже Господи!“

Там лежеше Делта Три — завързан и със запушена уста, — безцеремонно захвърлен точно пред малката подводница. Дори отдалеч се виждаше, че голяма част от дясното ходило на другаря му липсва.

Като внимаваше за капан, Делта Две вдигна автомата си и се приближи. Делта Три се гърчеше, опитваше се да каже нещо. По ирония на съдбата начинът, по който беше завързан — с крака, силно извити назад, — навярно му спасяваше живота. Кървенето бе намаляло.

Докато се приближаваше към подводницата, Делта Две оцени рядката възможност да вижда какво става зад гърба му. Цялата палуба се отразяваше в заобления купол на кабината. Той стигна до мятащия се Делта Три. И със закъснение видя предупреждението в очите му.

Сребърният блясък се появи изневиделица.

Една от манипулаторните щипки на тритона внезапно се стрелна напред и със смазваща сила стисна лявото му бедро. Делта Две се опита да се отскубне, но щипката продължаваше да го стиска. Войникът изкрещя от болка и усети, че костта му поддава. Вдигна поглед към кабината на подводницата, вторачи се и го видя. Майкъл Толанд седеше пред пулта на тритона.

„Тъпо!“ Делта Две кипна, пропъди болката и вдигна приклада на автомата към рамото си. Прицели се отляво в гърдите на Толанд, който бе само на метър и половина от него — зад плексигласовия купол, натисна спусъка и от дулото изригнаха куршуми. Подивял от ярост, че са го надхитрили, командосът задържа спусъка, докато последните му гилзи не изтрополиха на палубата и автоматът не защрака глухо. Задъхан, той го отпусна и гневно се втренчи пропукания купол.

— Мъртъв си! — изсъска войникът и се напрегна да освободи крака си от щипката. Металът разкъса кожата му и отвори голяма рана. — Мамка му! — Той посегна към комуникатора на колана си. Ала когато го вдигна към устните си, пред лицето му се появи втората ръка на подводницата, протегна се напред и стисна дясната му китка. Комуникационното устройство падна на палубата.

И тогава Делта Две видя призрака в прозореца пред себе си. Бледо видение, наведено настрани, което го наблюдаваше през една непокътната част от купола. Смаян, командосът разбра, че куршумите изобщо не са проникнали през дебелия плексиглас. Куполът бе само издраскан.

След миг горният люк на подводницата се отвори и Майкъл Толанд излезе навън. Беше разтреперан, но невредим. Слезе по алуминиевия трап, стъпи на палубата и погледна съсипания купол на тритона си.

— Седемстотин килограма на квадратен сантиметър — каза океанологът. — Май ти трябва по-голяма пушка.

Рейчъл знаеше, че времето изтича. От хидролабораторията беше чула изстрелите на палубата и се молеше всичко да се е случило точно така, както го е планирал Толанд. Вече не я интересуваше кой се крие зад измамата с метеорита — директорът на НАСА, Марджъри Тенч или самият президент. Това нямаше значение.

„Няма да им се размине. Който и да е виновен, истината ще излезе наяве“.

Раната на ръката й бе престанала да кърви и адреналинът, който течеше във вените й, приглушаваше болката и изостряше съсредоточеността й. Тя намери химикалка и лист и надраска два реда. Думите бяха директни и тромави, но красноречието беше разкош, за който в момента нямаше време. Прибави бележката към наръча уличаващи документи в ръката си — радарната разпечатка, изображенията и статиите за океанските хондрули, разпечатката от електронното микросканиране. Метеоритът бе фалшификат и това бяха доказателствата.

Напъха всички листове във факсмашината на лабораторията. Знаеше само два факс номера наизуст, но вече беше решила на кого да прати тези документи и бележката си. Затаи дъх и внимателно написа цифрите. Накрая натисна бутона за пращане, като се молеше изборът и да е разумен. Факсът изпиука.

Очакваше го. Комуникациите на „Гоя“ все още бяха заглушени. Рейчъл зачака, вперила поглед в машината. Надяваше се, че работи като домашния и факс. „Хайде!“ След пет секунди апаратът повторно изпиука.

„Да!“ Машината включи безкрайния си цикъл.

Тя остави факса да търси сигнал и изтича навън в момента, в който над кораба се разнесе грохотът на хеликоптерните ротори.