Метеоритът

129

Рейчъл чувстваше главата си като стегната в някаква средновековна машина за изтезания. Клечеше до седалката и усещаше, че смъртта се приближава. Куполът пред нея бе пуст. Тъмен. Тропането беше спряло. Толанд го нямаше. Беше я изоставил. Съскането на въздуха над главата и звучеше като оглушителния вятър на Милн. Подът вече беше залят с тридесетина сантиметра вода. „Пуснете ме навън!“ Хиляди мисли и спомени минаваха през ума й като проблясъци лилава светлина.

Подводницата започна да се накланя и Рейчъл залитна и силно се блъсна в купола. Остра болка прободе рамото й. Тя падна и в същия момент усети нещо неочаквано — внезапно понижаване на налягането. Тътенът в ушите й рязко отслабна и тя чу клокочене на въздух, излизащ от подводницата.

Трябваше й миг, за да разбере какво се е случило. Блъскайки се в издутото навън стъкло, тя беше упражнила върху него достатъчно силен натиск, за да освободи част от вътрешното налягане. Очевидно куполът не прилепваше плътно! Рейчъл изведнъж разбра какво се е опитвал да направи Толанд, когато е увеличил налягането в кабината. „Да избие прозореца!“ Кислородният цилиндър на подводницата продължаваше да изпомпва въздух. Докато лежеше до стената на купола, тя усети, че налягането отново се повишава. Този път почти се зарадва, макар че имаше опасност да изгуби съзнание. С усилие се изправи и с всичките си останали сили натисна купола. Стъклото едва помръдна.

Рейчъл се блъсна в него с цялата си тежест. Нищо. Раната на рамото я заболя и тя я погледна. Кръвта беше засъхнала. Приготви се да опита пак, ала нямаше време. Подводницата неочаквано започна да се накланя — назад. Равновесието между тежкия двигателен отсек и резервоарите се наруши, тритонът се преобърна настрани и започна да потъва с кърмата надолу, Рейчъл падна по гръб върху задната стена и се втренчи в пропускащия купол.

Навън беше нощ… и отвсякъде я притискаха хиляди тонове океанска вода.

Искаше да се изправи, ала тялото й беше мъртво и тежко. Умът й отново се върна към детския й ужас.

„Бори се, Рейчъл! — викаше майка й и тичаше да я измъкне от водата. — Дръж се!“

Рейчъл затвори очи. „Потъвам!“ Кънките й бяха като оловни тежести, които я влачеха надолу. Виждаше майка си да ляга по корем на леда, за да разпредели тежестта си.

„Ритай, Рейчъл! Ритай!“

Рейчъл зарита с всички сили. Тялото й леко се издигна нагоре към ледената дупка. Искрица надежда. Майка й я хвана.

„Да! — извика Катрин. — Помогни ми да те изтегля! Ритай!“

Рейчъл зарита с кънките. Това бе достатъчно и майка й я издърпа на повърхността. После я отнесе чак на снежния бряг и се свлече на земята, обляна в сълзи.

Отпусната в мократа гореща подводница, Рейчъл отвори очи. Чу майка си да шепне от гроба. Гласът й беше ясен дори тук, в потъващата подводница.

„Ритай!“

Рейчъл вдигна поглед към купола, събра целия си кураж и се покатери на седалката, която сега бе обърната почти хоризонтално. Сви силно колене, насочи стъпалата си нагоре и с див вик заби крака в центъра на полиакрилния купол. Остра болка прободе пищялите й и тя едва не изгуби съзнание. Ушите й запищяха. А после налягането рязко се изравни, уплътнителят отляво на купола поддаде и огромният похлупак се отмести като врата.

В подводницата нахлу мощна струя вода и залепи Рейчъл за седалката. Океанът зарева около нея, повдигна я и я преобърна с главата надолу като в перална машина. Рейчъл заопипва, за да се хване за нещо, ала бясно се въртеше. Когато кабината се напълни, тя усети, че тритонът започва да потъва по-бързо. Тялото й се издигна. Около нея изригваха мехурчета, въртяха я и я тласкаха наляво и нагоре. В хълбока й се блъсна парче плексиглас. Изведнъж се озова на свобода.

Докато се извиваше и премяташе в безкрайната топлина и воден мрак, Рейчъл усети, че дробовете й се пръскат за въздух.

„Изплувай на повърхността!“ Потърси светлина, ала не забеляза нищо. Светът й се струваше еднакъв във всички посоки. Чернота. Без гравитация. Без усещане за горе и долу. В този ужасяващ миг Рейчъл осъзна, че няма представа накъде да плува.

На хиляди метри под нея потъващият хеликоптер се смачкваше под безмилостно увеличаващото се налягане. Медните конични корпуси на петнадесетте високоексплозивни противотанкови ракети „Хелфайър“ АГМ-1148 опасно се свиваха.

На тридесет метра над океанското дъно мощният стълб на циклона понесе останките на хеликоптера, всмука ги надолу и ги запрати към нажежената до червено кора на магмения купол. Като кутия кибритени клечки, възпламеняващи се една след друга, ракетите избухнаха и пробиха дупка в купола.

Майкъл Толанд изплува на повърхността и веднага отчаяно отново се гмурна. На четири и половина метра под водата се завъртя и впери поглед в мрака. И тогава ракетите избухнаха. Белият блясък се стрелна нагоре и освети изумителна сцена — замръзнал кадър, който океанологът завинаги щеше да запомни.

Рейчъл Секстън висеше на три метра под него като оплетена марионетка. Под нея бързо потъваше подводницата. Очевидно усетили наближаващата опасност, акулите се пръснаха към открито море.

Възторгът на Толанд, че вижда Рейчъл извън подводницата, в миг се стопи, когато той разбра какво ще последва. Запомни местоположението й и след угасването на светлината с всички сили заплува към нея.

Кората на магмения купол се пръсна и подводният вулкан изригна, бълвайки нажежена до хиляда и двеста градуса магма в морето. Тя изпаряваше водата по пътя си и пращаше грамаден стълб от пара към повърхността по централната ос на циклона. Подчинявайки се на същите кинетични свойства, които са причина за образуване на торнадото, вертикалният пренос на енергия на парата се компенсираше от антициклонна спирала.

Като се въртеше около стълба издигащ се газ, океанското течение започна да се усилва и да се извива надолу. Парата образуваше огромен вакуум, който всмукваше милиони литри морска вода надолу към магмата. Когато достигаше дъното, водата също се превръщаше в пара и се вливаше в уголемяващия се стълб, за да засмуче още вода под него. Въртопът бързо растеше. Хидротермичният циклон се издължи и водовъртежът с всяка секунда се усилваше. Горният му край постепенно се издигаше към повърхността. Беше се родила океанска черна дупка.

Рейчъл се чувстваше като бебе в утроба. Отвсякъде я обгръщаше горещ влажен мрак. Мислите й бяха замъглени от мастиленочерната топлина. „Дишай. — Тя се съпротивляваше на рефлекса. Проблясъкът, който бе видяла, можеше да идва само от повърхността и все пак и се струваше невероятно далеч. — Илюзия. Плувай към повърхността. — Рейчъл немощно заплува натам, където беше видяла светлината. Появи се нова светлина… зловещо червено сияние. — Слънцето?“ Заплува по-енергично. Яка ръка я хвана за глезена. Рейчъл за малко не изкрещя под водата и едва не изпусна последния си въздух.

Ръката я задърпа назад, извъртя я, насочи я в обратната посока. Беше позната ръка — ръката на Майкъл Толанд, който я затегли със себе си.

Умът й казваше, че я води надолу. Сърцето й казваше, че той знае какво прави.

„Ритай!“ — прошепна гласът на майка й.

И Рейчъл зарита колкото сили имаше.