Метеоритът

132

В Овалния кабинет цареше сумрак. Светеше само пиринчената настолна лампа върху бюрото на Зак Херни. Гейбриъл Аш стоеше пред президента с високо вдигната глава. Над Западната морава се спускаше вечер.

— Чух, че ни напускате — каза Херни. Гласът му звучеше разочаровано.

Гейбриъл кимна. Въпреки че президентът благосклонно й беше предложил убежище от пресата в Белия дом, тя предпочиташе да не бяга от тази буря, като се крие в епицентъра й. Искаше да е колкото може по-далеч. Поне за известно време. Херни я погледна с уважение.

— Изборът, който направихте тази сутрин, Гейбриъл… — Той замълча за миг, сякаш не му достигаха думи. Очите му бяха ясни — изобщо не можеха да се сравняват с онези загадъчни дълбини, които някога я бяха привлекли към Седжуик Секстън. И все пак, дори на фона на това могъщо място, тя виждаше искрената доброта в погледа му, виждаше чест и достойнство, които нямаше да забрави.

— Направих го и заради себе си — отвърна младата жена.

Херни кимна.

— Въпреки това ви дължа благодарност. — Той се изправи и й даде знак да го последва в коридора. — Всъщност се надявах, че ще останете достатъчно дълго, за да мога да ви предложа пост в бюджетния си екип.

Гейбриъл го погледна колебливо.

— Да престанем да пилеем и да започнем да поправяме ли?

Президентът се подсмихва.

— Нещо такова.

— Струва ми се, и двамата сме наясно, господин президент, че в момента съм по-скоро бреме.

Той сви рамене.

— Тогава да изчакаме няколко месеца. Докато всичко премине. Много велики хора са изпадали в подобни ситуации и това не им е пречило. — Херни и намигна. — Неколцина от тях дори са станали президенти на Съединените щати.

Гейбриъл знаеше, че е прав. Безработна от няколко часа, тя вече бе отхвърлила още две предложения за работа — от Йоланда Кол в Ей Би Си и „Сейнт Мартинс Прес“, където й предлагаха неопределен аванс, ако публикува откровена автобиография.

„Не, благодаря!“

Докато двамата вървяха по коридора, Гейбриъл се замисли за снимките, които в момента показваха по всички телевизии.

„Щетите за страната можеха да са по-тежки — каза си тя. — Много по-тежки“.

След като бе отишла в Ей Би Си, за да вземе снимките и журналистическия пропуск на Йоланда, Гейбриъл пак се беше вмъкнала в кабинета на Секстън, за да направи копие на пликовете. Междувременно бе принтирала и чековете от компютъра на сенатора. След срещата при паметника на Вашингтон беше връчила копия на чековете на смаяния сенатор Секстън и бе поставила исканията си: „Дайте на президента шанс да съобщи за грешката с метеорита, иначе ще публикувам и останалата информация“. Сенаторът беше погледнал купчината финансови документи, бе се заключил в лимузината си и беше потеглил. Оттогава не бяха чували за него. Когато стигнаха до задната врата на Заседателната зала, Гейбриъл чу шума на очакващата тълпа. За втори път през последното денонощие светът се събираше, за да чуе извънредното обръщение на президента.

— Какво ще им кажете? — попита тя.

Херни въздъхна. Изражението му си оставаше поразително спокойно.

— През годините многократно съм се уверявал в едно нещо… — Той сложи ръка на рамото и и се усмихна. — Просто нищо не може да замени истината.

Докато го гледаше как крачи към подиума, Гейбриъл изпита неочаквана гордост. Зак Херни бе на път да признае най-голямата грешка в живота си и колкото и да беше странно, никога не бе изглеждал по-достойно.