Метеоритът

36

Мин лежеше по корем до шахтата, протегнал дясната си ръка през ръба в опит да вземе проба от водата. Очите му определено не му играеха номера — сега бе доближил лице само на около метър от водата и идеално виждаше всичко.

„Не е възможно!“

Той се протегна още повече и изпъна пръсти, за да загребе вода с мензурата. Трябваха му само още няколко сантиметра.

Разбрал, че така няма да постигне нищо, Мин се плъзна по-близо до дупката. Запъна носовете на обувките си в леда и здраво се хвана с лявата си ръка за ръба. После пак протегна дясната. Почти. Премести се още по-близо. „Да!“ Устието на мензурата докосна водата и тя потече в нея. Палеонтологът смаяно зяпна.

После внезапно се случи нещо абсолютно необяснимо. От мрака като куршум от пистолет се стрелна метална точица — Мин я видя само миг преди да се забие в дясното му око.

Човешкият инстинкт да пази очите си е вроден и макар разумът да му говореше, че всякакви резки движения могат да нарушат равновесието му, той подскочи, по-скоро от изненада, отколкото от болка. По-близката до лицето му лява ръка се стрелна да защити окото му. Палеонтологът веднага разбра, че е допуснал грешка. Тъй като цялата му тежест беше изнесена напред и току-що бе изгубил единствената си опора, Мин се запързаля. Усети се прекалено късно. Изпусна мензурата и се опита да се хване за леда, но се плъзна право в тъмната дупка.

Височината беше само метър и двадесет, ала когато падна с главата напред в ледената вода, Мин се почувства така, все едно лицето му се блъска в паваж със скорост осемдесет километра в час. Течността, която го погълна, бе толкова студена, че беше като изгаряща киселина. Обзе го паника.

Потъваше с главата надолу в пълен мрак. Изгуби ориентация и не знаеше накъде е повърхността. Тежката му жилетка го предпази от студа — но само за една-две секунди. Накрая Мин се обърна и изплува точно в мига, в който водата стигна до гърба и гърдите му и обгърна тялото му в смазващо гръдния кош менгеме.

— Поо… мощ — изхриптя палеонтологът. Едва успяваше да си поеме въздух.

— Поо… мощ — Дори самият той не чуваше виковете си. Заплува към ръба, за да се опита да се измъкне. Озова се пред вертикална ледена стена. Нямаше за какво да се хване. Под водата краката му безуспешно ритаха в търсене на опора. Нищо. Изпъна се нагоре към ръба — бе само на тридесетина сантиметра от пръстите му.

Мускулите му вече трудно реагираха. Мин зарита по-силно, за да се изтласка достатъчно високо. Чувстваше тялото си като оловно, а дробовете му се бяха свили, сякаш стегнати от питон. Подгизналата му жилетка с всяка секунда все повече натежаваше и го теглеше надолу. Той се опита да я съблече, но тежката материя сякаш беше залепнала за него.

— Поо… мощ!

Обзе го ужас.

Удавянето, бе чел Мин, беше най-страшната смърт. Никога не бе подозирал, че ще се озове в такова положение. Мускулите отказваха да се подчиняват на мозъка и той вече полагаше усилия просто да държи главата си на повърхността. Жилетката го теглеше надолу, вцепенените му пръсти безсилно драскаха по стената на шахтата.

Виковете му бяха само в ума му.

И тогава…

Потъна под водата. Ужасът от това, че съзнава неминуемата си смърт, беше нещо невъобразимо. Ала ето, че бавно потъваше във вертикалния шестдесетметров леден кладенец. Пред очите му прелитаха безброй образи. Мигове от детството му. От кариерата му. Зачуди се дали някой ще го открие на дъното. Или просто щеше да замръзне там… завинаги погребан в ледника.

Дробовете му се пръскаха от липса на кислород. Той стискаше устни и все още се мъчеше да изплува на повърхността. „Дишай! — Трябваше да полага всички усилия, за да устои. — Дишай! — Напразно се опитваше да изплува. — Дишай!“ И в този момент, след битката на живот и смърт между човешкия инстинкт и разума, инстинктът на Мин надделя над способността му да държи устата си затворена.

И Уейли Мин вдиша.

Водата нахлу в дробовете му и попари деликатната белодробна тъкан като вряло масло. Все едно го гореше отвътре. Водата обаче не го уби веднага. Цели седем ужасяващи секунди Мин вдишваше ледената течност — всяко вдишване бе по-мъчително от предишното и нито едно не му даваше онова, за което толкова отчаяно копнееше тялото му.

Накрая, докато потъваше в ледения мрак, той усети, че губи съзнание, и с радост посрещна избавлението. Около него сияеха ярки точици — най-красивото нещо, което беше виждал.