Метеоритът

133

Когато Рейчъл се събуди, беше тъмно. Светещите цифри на часовника показваха 22:14. Леглото не бе нейното. Няколко секунди тя остана неподвижна — чудеше се къде е. Постепенно си спомни всичко… циклона… сутринта при паметника на Вашингтон… поканата на президента да остане в Белия дом.

„Аз съм в Белия дом — сети се Рейчъл. — Спала съм цял ден“.

По заповед на Зак Херни самолетът на бреговата охрана откара изтощените Майкъл Толанд, Корки Марлинсън и Рейчъл Секстън от паметника на Вашингтон в Белия дом, където им поднесоха разкошна закуска, прегледаха ги лекари и им предложиха да си изберат, които си искат от четиринадесетте спални в сградата. Всички бяха приели.

Рейчъл не можеше да повярва, че е спала толкова време. Включи телевизора и смаяно видя, че президентът вече е дал пресконференция. Рейчъл и другите бяха предложили да стоят до него, докато съобщава за разочарованието с метеорита: „Всички заедно допуснахме тази грешка“. Ала Херни бе настоял сам да поеме това бреме.

— За съжаление, изглежда, че в края на краищата НАСА не е открила доказателства за живот в космоса — казваше по телевизията един политически коментатор. — За втори път през последните десет години Управлението погрешно обявява, че метеорит съдържа признаци за извънземен живот. Този път обаче сред заблудените бяха някои високоуважавани граждани.

— При други обстоятелства — включи се друг коментатор — бих казал, че измама с такива мащаби, каквито тази вечер описа президентът, ще е гибелна за неговата кариера… обаче като се имат предвид тазсутрешните събития при паметника на Вашингтон, предполагам, че шансовете на Зак Херни да спечели изборите са по-големи от всякога.

Първият коментатор кимна утвърдително.

— Е, в космоса няма живот, но и предизборната кампания на сенатор Секстън остана безжизнена. А сега, когато се появи нова информация за сериозните финансови затруднения на сенатора…

На вратата се почука.

„Майкъл“ — помисли си Рейчъл и бързо изключи телевизора. Поне се надяваше да е той. Не го бе виждала от закуска. Когато пристигнаха в Белия дом, не искаше нищо повече от това да заспи в обятията му. Макар да виждаше, че той изпитва същите чувства, Корки се намеси, настани се на леглото на Толанд и подробно започна да разказва и преразказва как се бил опикал и така се спасил. Накрая, вече напълно изтощени, Рейчъл и Толанд се запътиха към отделни спални.

На път за вратата Рейчъл се погледна в огледалото и с удивление видя колко смешно е облечена. Беше намерила в скрина само едно старо горнище на анцуг, което висеше до коленете й като нощница. Чукането се повтори.

Тя отвори вратата и с разочарование видя на прага агентка от Секретната служба — стройна и красива. Носеше син блейзър.

— Госпожице Секстън, господинът в спалнята на Линкълн е чул телевизора ви. Помоли ме да ви предам, че щом вече сте будна… — Агентката замълча за миг и повдигна вежди. Очевидно не й бяха непознати нощните игри на горните етажи на Белия дом.

Рейчъл се изчерви.

— Благодаря.

Жената я поведе по коридора към проста наглед врата.

— Спалнята на Линкълн — каза тя. — И както винаги казвам пред тази врата, спете спокойно и се пазете от призраци.

Рейчъл кимна. Легендите за призраци в спалнята на Линкълн бяха стари почти колкото самия Бял дом. Говореше се, че Уинстън Чърчил видял тук призрака на Линкълн, както и безброй други, сред които Елинор Рузвелт, Ейми Картър, актьорът Ричард Драйфус и върволица от камериерки и икономи. Твърдеше се, че кучето на президента Рейгън часове наред лаело пред тази врата.

Мислите за исторически духове внезапно накараха Рейчъл да разбере светостта на тази стая. Изведнъж се засрами, застанала така с дългия анцуг, босонога, като студентка, тайно вмъкваща се в момчешка стая.

— Това позволено ли е? — прошепна тя на агентката. — Искам да кажа, това все пак е спалнята на Линкълн.

Жената й намигна.

— Нашата политика на този етаж е: „Не питай, не казвай“.

Рейчъл се усмихна.

— Благодаря. — И посегна към дръжката на вратата. Вече предвкусваше онова, което я очакваше.

— Рейчъл! — чу се стържещ като трион глас от дъното на коридора.

Двете с агентката се обърнаха. Корки Марлинсън куцукаше към тях на патерици. Кракът му бе професионално бинтован.

— Изобщо не можах да заспя!

Усетила, че романтичната й среща е на път да се провали, Рейчъл провеси нос. Корки се зазяпа в стройната агентка и широко й се усмихна. — Обожавам униформените жени.

Тя разтвори блейзъра си, за да му покаже пистолета си.

Астрофизикът се отдръпна.

— Ясно. — После се обърна към Рейчъл. — И Майк ли е буден? При него ли отиваш? — Изглежда, нямаше търпение да се присъедини към купона.

Рейчъл изпъшка.

— Всъщност, Корки…

— Доктор Марлинсън — намеси се агентката и извади от джоба си някакъв лист. — Според този документ имам изрична заповед от господин Толанд да ви заведа в кухнята, да наредя на готвача да ви сготви каквото желаете и да ви помоля подробно да ми обясните как сте се спасили от сигурна смърт, като сте… — тя се поколеба и сбърчи лице — като сте се опикали.

Очевидно беше казала вълшебните думи. Корки захвърли патериците, прегърна агентката през раменете за опора и заяви:

— Към кухнята, скъпа!

Агентката неохотно го поведе по коридора. Рейчъл не се съмняваше, че Корки Марлинсън е на седмото небе.

— Номерът е в урината — чу го да казва. — Защото ония проклети акули надушват всичко!

В спалнята на Линкълн цареше сумрак. Рейчъл с изненада видя, че леглото е празно и непокътнато. Майкъл Толанд го нямаше.

До леглото гореше газова лампа и на мекото й сияние младата жена едва различи брюкселския килим… прочутото легло от палисандър… портрета на жената на Линкълн, Мери Тод… дори бюрото, на което Линкълн бе подписал прокламацията за освобождаване на робите.

Когато затвори вратата, усети студено течение. „Къде е той?“ В другия край на стаята имаше отворен прозорец и белите тюлени завеси се издуваха. Тя тръгна да го затвори и в този момент от гардероба се разнесе зловещ шепот.

— Меееееееррррррри…

Рейчъл рязко се обърна.

— Меееееееррррррри? — отново прошепна гласът. — Ти ли си?… Мери Тод Лиииинкълн?

Тя бързо затвори прозореца и отиде при гардероба. Сърцето й бясно туптеше, макар да знаеше, че е глупаво.

— Знам, че си ти, Майк.

— Неееее… — продължи гласът. — Не съм Майк… Аз съм… Еееейби.

Рейчъл сложи ръце на кръста си.

— О, нима? Честния Ейб ли?

Приглушен смях.

— Относително честния Ейб… да.

Тя също се разсмя.

— Страхууууувай се — простена гласът от гардероба. — Мноооооого се страхувай.

— Не ме е страх.

— Моля ти се, страхувай се… — простена гласът. — При хората чувствата на страх и сексуална възбуда са тясно свързани.

Рейчъл отново избухна в смях.

— Така ли си представяш възбуждането?

— Простииии ми… От годиииииини не съм бил с жена.

— Личи си — заяви тя и рязко отвори вратата.

Майкъл Толанд стоеше пред нея с дяволита усмивка. Изглеждаше неустоим в синята си сатенена пижама. Рейчъл ахна, когато видя на гърдите му президентския герб.

— Президентска пижама?!

Той сви рамене.

— Беше в чекмеджето.

— А аз имах само тоя анцуг?

— Трябваше да избереш спалнята на Линкълн.

— Трябваше да ми предложиш!

— Чувал съм, че дюшекът е кофти. От стари конски косми. — Толанд й намигна и посочи един доста голям пакет на мраморната масичка. — Надявам се, че това ще го компенсира.

Рейчъл се трогна.

— За мен ли е?

— Помолих един от съветниците на президента да излезе и да го купи. Току-що пристигна. Не го клати.

Тя внимателно разопакова пакета и ахна. Вътре имаше голям кристален аквариум, в който плуваха две грозни златни рибки.

Рейчъл ги зяпна разочаровано.

— Това шега ли е? Купил си ми риби?!

— Рядка китайска целуваща се риба. Много романтично.

— Рибите не са романтични, Майк!

— Кажи го на тях. Те се целуват с часове.

— И това ли е за възбуждане?

— Нещо романтиката ми е ръждясала. Може ли да ми дадеш няколко урока?

— За бъдеща употреба, Майк — рибите определено не възбуждат. Опитай с цветя.

Толанд извади иззад гърба си букет бели лилии.

— Исках да ти набера червени рози, обаче за малко да ме застрелят в Розовата градина.

Когато притегли Рейчъл към себе си и вдиша мекото ухание на косата й, Толанд усети, че годините на тиха самота отлитат. Той я целуна и тялото й се притисна към неговото. Белите лилии паднаха в краката им и стените, които Майкъл дори не съзнаваше, че е издигнал, внезапно се сгромолясаха. „Призраците ги няма!“ Рейчъл го поведе към леглото и прошепна в ухото му:

— Нали не мислиш наистина, че рибите са романтични?

— Напротив — възрази той и пак я целуна. — Трябва да видиш брачния ритуал на медузите. Невероятно еротичен е.

Рейчъл го събори върху дюшека с конски косми и го затисна със стройното си тяло.

— А морските кончета — задъхан от допира й през сатенената пижама, промълви Толанд. — Морските кончета изпълняват… невероятно чувствен любовен танц.

— Стига морски приказки — прошепна тя и започна да разкопчава пижамата му. — Какво можеш да ми разкажеш за брачните ритуали на висшите примати?

Майкъл въздъхна.

— Боя се, че не разбирам от примати.

Рейчъл изхлузи анцуга си.

— Ами тогава, естественико, съветвам те бързо да се научиш.