Метеоритът

68

Изправен на подиума в залата за пресконференции в Белия дом, Зак Херни усещаше горещината на прожекторите и знаеше, че светът го наблюдава. Масираната подготовка на пресцентъра бе привлякла огромно медийно внимание. Онези, които не бяха научили за обръщението по телевизията, радиото или интернет, неизбежно чуваха за него от съседи, колеги и роднини. До 08:00 всички, които не живееха в пещера, се чудеха за темата на изявлението. Милиони хора в барове и дневни по света тревожно се бяха втренчили в телевизорите. В такива моменти — когато се изправяше пред света — Зак Херни наистина усещаше бремето на поста си. Всеки, който твърдеше, че човек не се пристрастява към властта, никога не я бе изпитвал. Докато започваше обръщението си обаче, Херни разбираше, че нещо не е наред. Обикновено не го обземаше сценична треска, затова страхът, който се надигна в него, го сепна.

„Заради огромната публика е“ — каза си той. Ала знаеше, че е нещо друго. Нещо, което беше видял.

Нещо съвсем дребно и все пак…

Наложи си да го забрави. Нямаше значение. Но не можеше.

„Тенч“.

Преди секунди, докато се готвеше да излезе на сцената, бе зърнал Марджъри Тенч да разговаря по безжичен телефон в жълтия коридор. Това само по себе си беше странно. А и до нея стоеше телефонистката с пребледняло от страх лице. Херни не можеше да чуе разговора, но видя, че Тенч води спор с някого — с гняв, какъвто рядко проявяваше. Той спря за миг и я погледна въпросително.

Тенч вдигна палци нагоре. Херни никога не я бе виждал да го прави. Това беше последният образ в главата му преди да излезе на сцената.

Директорът Лорънс Екстром седеше в средата на дългата маса на синия килим в импровизирания пресцентър в купола на НАСА на остров Елзмир между ръководители и учени от Управлението. На големия монитор срещу тях течеше встъпителното изявление на президента. Останалите служители от НАСА се бяха скупчили около други монитори и развълнувано очакваха включването на директора в пресконференцията.

— Добър вечер — нетипично скован, каза Херни. — Добър вечер, скъпи сънародници и приятели от целия свят…

Екстром погледна грамадната овъглена скала, поставена на видно място пред него. Очите му се преместиха към един страничен монитор, на който се видя на фона на огромно американско знаме и емблемата на НАСА. Поради драматичното осветление обстановката приличаше на неомодернистична картина — дванадесетимата апостоли на Тайната вечеря. Зак Херни бе превърнал всичко в политически спектакъл. „Херни нямаше избор!“ Екстром все още се чувстваше като телевизионен проповедник, продаващ Господ на масите.

След около пет минути президентът щеше да представи Екстром и екипа му. И тогава с драматична сателитна телевръзка от купола на света НАСА щеше да се включи в пресконференцията и заедно с президента да сподели тази новина със света. След кратък разказ за откритието и неговото значение за космическата наука и малко взаимно потупване по гърба, НАСА и Херни щяха да дадат думата на известния учен Майкъл Толанд, чийто документален филм продължаваше малко под петнадесет минути. После, когато ентусиазмът достигнеше кулминацията си, Екстром и президентът щяха да пожелаят лека нощ и да обещаят, че през следващите дни ще излъчат още информация на безкрайни пресконференции на НАСА.

Докато седеше и чакаше своя ред, директорът бе обзет от срам. Очакваше го.

Щеше да изрече лъжи… да потвърди неистини.

Сега обаче лъжите му се струваха маловажни. Измъчваше го нещо по-сериозно.

Гейбриъл Аш стоеше рамо до рамо с десетки непознати в хаоса, който цареше в студиото на Ей Би Си. Всички бяха проточили шия към закачените на тавана телевизионни монитори. В залата се възцари тишина. Гейбриъл затвори очи и се помоли, когато ги отвори, да не види собственото си голо тяло.

Въздухът в кабинета на сенатор Секстън бе наелектризиран от възбуда. Всичките му гости се бяха изправили и погледите им бяха приковани към широкоекранния телевизор. Зак Херни застана пред света и поздравът му прозвуча странно тромаво. Изглеждаше неуверен.

„Колебае се — помисли си Секстън. — Никога не съм го виждал да се колебае“.

— Погледнете го — прошепна някой. — Сигурно новината е много лоша.

„Космическата станция ли?“ — зачуди се сенаторът.

Херни погледна право към камерата и дълбоко си пое дъх.

— Приятели, вече от много дни се питам как най-добре да направя това съобщение…

„Само две думички — помисли си с надежда Секстън. — «Провалихме се».“

Херни поговори за това, че за съжаление по време на тези избори често ставало въпрос за НАСА и поради тази причина трябвало да започне изявлението си с извинение.

— Бих предпочел да направя това съобщение във всеки друг исторически момент. Политическият заряд във въздуха превръща мечтателите в скептици и все пак, като ваш президент, аз нямам друг избор, освен да споделя с вас това, което неотдавна научих. — Той се усмихна. — Изглежда, че магията на космоса не се съобразява с човешките планове… даже с тези на президента.

Всички в кабинета на Секстън едновременно се сепнаха. „Какво?!“

— Преди две седмици новият Полярен орбитален скенер на плътността на НАСА премина над ледения шелф на Милн на остров Елзмир, далечна земя, разположена на север от осемдесетия паралел в Северния ледовит океан.

Секстън и гостите му се спогледаха объркано.

— Този сателит на НАСА регистрира голяма, изключително плътна скала, заровена на шейсет метра под леда. — Херни се усмихна широко и видимо възстанови самообладанието си. — Когато получи данните, НАСА веднага предположи, че ПОСП е открил метеорит.

— Метеорит ли? — изпелтечи Секстън. — Това ли е новината?

— НАСА прати екип, за да вземе образци. И тогава учените направиха… — Президентът замълча за миг. — Честно казано, направиха откритието на века.

Сенаторът смаяно пристъпи към телевизора. „Не…“ Гостите му неспокойно се размърдаха.

— Госпожи и господа, преди няколко часа НАСА извади от арктическия лед осемтонен метеорит, който съдържа… — Херни отново замълча и даде на целия свят време да се наведе напред. — Метеорит, който съдържа фосили на живи същества. Десетки. Категорично доказателство за извънземен живот.

В този момент на екрана зад президента се появи силно осветен образ — идеално очертана вкаменелост на грамадно бръмбароподобно същество, запечатано в овъглена скала. Шестимата предприемачи в кабинета на Секстън подскочиха и ужасено се облещиха. Самият сенатор не помръдваше от мястото си.

— Приятели, фосилът зад мен е на сто и деветдесет милиона години — заяви Херни. — Той беше открит във фрагмент от един метеорит, наречен Юнгерсолов метеорит, паднал в Северния ледовит океан преди почти три века. Новият сателит на НАСА ПОСП откри фрагмента, заровен в ледения шелф. През последните две седмици НАСА и правителството направиха всичко възможно да потвърдят различните аспекти на това велико откритие преди да го направят публично достояние. През следващия половин час ще чуете изказванията на много учени от Управлението и извън него и ще видите кратък документален филм, заснет от познато на вас лице, което, сигурен съм, всички харесвате. Преди да продължа обаче, с удоволствие приветствам на живо по сателит човека, чието ръководство, далновидност и усърдие са единствената причина за този исторически момент. За мен е голяма чест да ви представя директора на НАСА Лорънс Екстром.

Херни се обърна към екрана.

Образът на метеорита драматично се преобрази в царствена наглед група учени от НАСА, седнали зад дълга маса от двете страни на исполинската фигура на Лорънс Екстром.

— Благодаря ви, господин президент. — Заобиколен от атмосфера на строгост и гордост, Екстром се изправи и погледна право към камерата. — Горд съм, че мога да споделя с всички вас най-великия миг на НАСА.

Той говори пламенно и патриотично за НАСА и нейното откритие. И безупречно подготви почвата за документалния филм, заснет от известния учен Майкъл Толанд.

Сенатор Секстън падна на колене пред телевизора, забил пръсти в сребърната си грива.

„Не! Господи, не!“