Докато Рейчъл Секстън зяпаше фосилния метеорит в шепата си, Майкъл Толанд широко се усмихваше. На изящното й красиво лице се бе изписала невинна почуда — момиченце, току-що за пръв път видяло Дядо Коледа.
„Знам точно какво изпитваш“ — помисли си той.
Толанд се беше смаял по същия начин, само че преди две денонощия. И той мълчаливо бе зяпнал. Научното и философското значение на метеорита продължаваше да го удивлява, принуждаваше го да преосмисли цялата си представа за природата. Наистина, самият той беше открил няколко неизвестни дотогава дълбокоморски вида, ала тази „космическа буболечка“ представляваше откритие на съвсем друго равнище. Въпреки склонността на Холивуд да представя извънземните като зелени човечета, астробиолозите и любителите бяха единодушни, че като се има предвид самият брой и адаптивност на земните насекоми, ако изобщо бъде открит, извънземният живот по всяка вероятност ще е насекомоподобен.
Насекомите бяха представители на типа антроподи — същества с твърди външни скелети и разчленени крака. С над един милион и двеста и петдесет хиляди известни вида и още около петстотин хиляди некласифицирани, земните „буболечки“ бяха повече от всички други животни, взети заедно. Те съставляваха деветдесет и пет процента от всички земни видове и изумителните четиридесет процента от биомасата на планетата.
По-важна от многобройността на насекомите обаче беше тяхната устойчивост. От арктическия леден бръмбар до слънчевия скорпион от Долината на смъртта, буболечките обитаваха региони със смъртоносни стойности на температура, сухота и дори налягане. Освен това бяха овладели излагането на най-опасната известна сила във вселената — радиацията. След един ядрен опит през 1945 г. офицери от военновъздушните сили бяха облекли предпазни костюми и бяха проучили епицентъра на взрива — и бяха установили, че хлебарките и мравките продължават да си живеят, сякаш нищо не се е случило. Астрономите бяха стигнали до заключението, че защитният екзоскелет на антроподите ги прави идеални кандидати за обитаване на безброй планети със силна радиация, където не може да живее нищо друго. „Изглежда, астробиолозите са прави — помисли си Толанд. — Извънземните са буболечки“.
— Не мога да повярвам — като продължаваше да върти фосила в ръце, промълви Рейчъл. — Никога не съм мислила…
— Дайте си малко време да свикнете — ухили се Толанд. — На мен ми трябваше цяло денонощие, за да се окопитя.
— Виждам, че имаме новодошла — каза един нетипично висок азиатец, който се приближи към тях.
При неговата поява Корки и Толанд изведнъж отново станаха официални. Изглежда, вълшебният миг беше отминал.
— Доктор Уейли Мин — представи се мъжът. — Декан на факултета по палеонтология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.
Поведението му се отличаваше с надутата скованост на ренесансов аристократ — той постоянно поглаждаше нелепата си папийонка, която носеше под дълга до коленете жилетка от камилска вълна. Уейли Мин очевидно не бе от хората, които допускат обстановката да влияе на външния им вид.
— Аз съм Рейчъл Секстън. — Ръката й все още трепереше, когато стисна гладката длан на палеонтолога. Той явно също беше от цивилната група на президента.
— За мен ще е удоволствие, госпожице Секстън, да ви разкажа каквото ви интересува за тези фосили.
— И по-добре да не проявявате голям интерес — измърмори Корки.
Мин поправи папийонката си.
— Аз се занимавам с изчезналите антроподи и мегаломорфи. Най-важната особеност на този организъм определено е…
— … че е форма на живот от друга планета! — прекъсна го астрофизикът.
Мин се намръщи и се прокашля.
— Най-важната особеност на този организъм е, че идеално се вписва в нашата Дарвинова система на земна таксономия и класификация.
Рейчъл го погледна. „Нима могат да класифицират това нещо?“
— Искате да кажете клас, вид и така нататък ли?
— Точно така — потвърди палеонтологът. — Ако беше открит на Земята, този вид щеше да се класифицира като разред изоподи и щеше да попадне в един вид с около две хиляди подвида въшки.
— Въшки ли? — учуди се тя. — Но той е огромен.
— Таксономията няма отношение към големината. Домашните котки и тигрите са роднини. Класификацията се основава на физиологията. Този вид очевидно е въшка: има плоско тяло, седем чифта крака и възпроизводствена торбичка като на мокрицата. Другите фосили разкриват по-специализирани…
— Какви други фосили?
Мин погледна Корки и Толанд.
— Още ли не знае?
Океанологът поклати глава.
Лицето на Мин просия.
— Госпожице Секстън, още не сте чули най-вълнуващото.
— Има още фосили — намеси се Корки, явно в опит да лиши Мин от това удоволствие. — Още много. — Той забързано вдигна един голям кафяв плик, извади сгънат лист и го разгъна на бюрото пред Рейчъл. — След като взехме няколко образеца, спуснахме долу рентгенова камера. Това е графично изображение на напречното сечение.
Тя погледна рентгеновата разпечатка и се наложи да седне. Триизмерният напречен разрез на метеорита гъмжеше от десетки буболечки.
— Палеолитните останки обикновено се откриват в голяма концентрация — поясни Мин. — Често свлачищата масово погребват различни организми, затрупват гнезда или цели колонии.
Корки се ухили.
— Според нас колекцията в метеорита представлява гнездо. — Той посочи една от буболечките. — А това е царицата.
Рейчъл погледна въпросния образец и зяпна. Буболечката изглеждаше дълга над половин метър.
— Тлъста въшка, а? — подметна астрофизикът.
Младата жена смаяно кимна. Представи си въшки, големи колкото самуни хляб, да щъкат насам-натам на някоя далечна планета.
— Земните насекоми са сравнително малки заради гравитацията — поясни Мин. — Те не могат да станат по-големи, отколкото позволяват екзоскелетите им. На планета с по-слаба гравитация обаче насекомите могат да еволюират до наистина огромни според нас размери.
— Представете си да биете комари, големи колкото орли — пошегува се Корки, взе образеца от Рейчъл и го пъхна в джоба си.
Палеонтологът се намръщи.
— Гледайте да не го отмъкнете!
— Спокойно — отвърна Корки. — Там, откъдето идва тоя камък, има още осем тона.
Аналитичният ум на Рейчъл бясно обработваше представените и данни.
— Но как може форма на живот от космоса толкова много да прилича на земните? Искам да кажа, нали твърдите, че тази буболечка се вписва в нашата Дарвинова класификация?
— Идеално — потвърди астрофизикът. — И ако щете вярвайте, много астрономи са предвидили, че извънземният живот ще прилича на земния.
— Но защо? — попита тя. — Този вид идва от съвсем друга среда.
— Панспермия — широко се усмихна Корки.
— Моля?
— Панспермия е теорията, че животът е посят тук от друга планета.
Рейчъл се изправи.
— Успяхте да ме объркате.
Корки погледна Толанд.
— Майк, ти си специалистът по първичните морета.
Толанд с удоволствие пое щафетата.
— Някога на Земята не е имало живот, Рейчъл. После изведнъж, сякаш с един замах, разцъфтял живот. Много биолози смятат, че това е резултат от идеална комбинация от елементи в първичните морета. Но ние не сме в състояние да възпроизведем процеса в лабораторни условия, което се използва от теолозите като доказателство за съществуването на Бог. С други думи, животът не е можел да възникне, ако Бог не е докоснал първичните морета и не им е вдъхнал живот.
— Но ние астрономите даваме друго обяснение за внезапното разцъфване на живота на Земята — заяви Корки.
— Панспермията — каза Рейчъл. Сега разбираше за какво говорят. Беше чувала теорията за панспермията, но не знаеше името й. — Теорията, че в първичната супа е паднал метеорит и е донесъл първите микроби на Земята.
— Точно така — потвърди астрофизикът. — И те са се разпространили и размножили.
— И ако е вярно това, земните и извънземните форми на живот имат общ произход — довърши тя.
— Пак познахте.
„Панспермия“ — помисли си Рейчъл. Все още не осъзнаваше напълно смисъла на всичко това.
— И този фосил не само потвърждава, че и другаде във вселената има живот, но всъщност доказва панспермията… Доказва, че животът на Земята е бил посят от друго място във вселената.
— Браво — въодушевено й кимна Корки. — Строго погледнато, всички ние може би сме извънземни. — Той вдигна два пръста над главата си като антени, кръстоса очи и изплези език.
Толанд ухилено погледна Рейчъл.
— И този човек бил върхът на еволюцията!