Метеоритът

33

Палеонтологът Уейли Мин седеше сам в тихия сумрак на работното си място.

Целият гореше от очакване на тазвечерното събитие. „Скоро ще съм най-известният палеонтолог на света“. Надяваше се, че Майкъл Толанд е проявил великодушие и е включил обясненията му в документалния филм.

Докато предвкусваше скорошната си слава, ледът под краката му се разтърси от слаба вибрация и той скочи. Инстинктът му за земетресения от живота в Лос Анджелис го беше направил свръхчувствителен дори към най-слаби трусове. В момента обаче се почувства глупаво. Вибрациите бяха напълно нормални. „Това е просто откъсване на айсберг“ — с въздишка си помисли той. Още не бе свикнал. Час по час в нощта отекваше далечен тътен, когато някъде по границите на ледника се отцепваше огромен леден блок и падаше в морето. Нора Мангър се изразяваше поетично: „Раждат се нови айсберги…“

Мин се протегна. Под блясъка на телевизионните прожектори в другия край видя празнуващи хора. Не си падаше много по веселбите и затова тръгна в противоположната посока.

Лабиринтът от пусти работни места приличаше на призрачен град. Целият купол приличаше на гробница. Сякаш навсякъде се беше спуснал хлад и палеонтологът закопча дългата си жилетка от камилска вълна.

Пред себе си видя шахтата на метеорита — мястото, от което бяха извадени най-невероятните вкаменелости в цялата човешка история. Исполинската метална тринога бе демонтирана и басейнът беше заобиколен от предупредителни конуси като яма на огромен леден паркинг. Мин се приближи до дупката и от безопасно разстояние погледна шестдесетметровия кладенец с ледена вода. Скоро тя отново щеше да замръзне и да изличи всички следи от присъствието на хората.

Бе прелестна гледка, помисли си палеонтологът. Дори на тъмно. „Особено на тъмно“. Тази мисъл го сепна. „Нещо не е наред“.

Внимателно се вторачи във водата и доскорошното му самодоволство отстъпи мястото си на внезапно шеметно объркване. Той запримигва, отново се втренчи и после бързо погледна към другия край на купола — към пресцентъра на петдесет метра от него, където се веселяха хората. Знаеше, че не могат да го видят. „Трябва да кажа на някого за това!“

Пак се обърна към водата и се зачуди какво да им каже. Дали не беше зрителна измама? Някакво странно отражение?

Колебливо прекрачи кръга на оранжевите конуси и приклекна до ръба на басейна. Водата бе на метър и двадесет под равнището на леда и той се наведе, за да погледне по-добре. Да, определено имаше нещо странно. Не можеше да не се забележи, и все пак го бе видял едва след като бяха угасили осветлението в купола.

Изправи се. Непременно трябваше да съобщи на някого. Припряно закрачи към пресцентъра, ала само след няколко крачки спря. „Божичко!“ Обърна се към дупката и се ококори. Току-що беше разбрал.

— Невъзможно! — изпелтечи той.

И все пак знаеше, че това е единственото обяснение. „Мисли — каза си Мин. — Трябва да има по-логична причина. — Но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше. — Няма друго обяснение!“ Не можеше да повярва, че НАСА и Корки Марлинсън са пропуснали нещо толкова невероятно. Но не се оплакваше.

„Защото това е голямото откритие на Уейли Мин!“

Разтреперан от възбуда, палеонтологът се втурна към най-близкото работно място и намери мензура. Трябваше му само малка водна проба. Никой нямаше да повярва!