Метеоритът

97

Авиобазата на бреговата охрана в Атлантик Сити се намира в обезопасена част от Федералния авиационен административно-технически център „Уилям Дж. Хюз“ на международното летище на Атлантик Сити. Под юрисдикцията на бреговата охрана е крайбрежието от Азбъри Парк до Кейп Мей.

Когато гумите на самолета докоснаха асфалта на уединената писта, разположена между два грамадни склада, Рейчъл Секстън се събуди. Изненадана, че изобщо е заспала, тя замаяно си погледна часовника. 02:13. Имаше чувството, че е спала дни.

Младата жена грижливо беше завита с топло одеяло. Майкъл Толанд тъкмо се събуждаше до нея. Той уморено й се усмихна.

Корки със залитане се приближи по пътеката и се намръщи, когато ги видя.

— Мамка му, още ли сте тук? Събудих се с надеждата, че тази вечер е била просто кошмар.

Рейчъл напълно го разбираше. „Пак се връщам в морето!“

Самолетът спря и тримата слязоха на пустата писта. Нощта бе облачна, ала въздухът беше тежък и топъл. В сравнение с Елзмир Ню Джърси бе като в тропиците.

— Насам! — извика някой.

Те се обърнаха и видяха наблизо един от обичайните тъмночервени хеликоптери „Долфин“ ХХ-65 на бреговата охрана. На фона на светлоотразяващата бяла ивица на опашката му се очертаваше силуетът на пилот, който им махаше с ръка. Толанд впечатлено кимна на Рейчъл.

— Твоят шеф сигурно го бива да урежда разни неща.

„Нямаш си и представа“ — помисли си тя.

Корки провеси нос.

— Вече? Няма ли да хапнем нещо?

Пилотът ги поздрави и им помогна да се качат. Без изобщо да ги пита за имената, той размени с тях само обичайните учтивости и ги предупреди за мерките за безопасност. Пикъринг очевидно бе дал да се разбере, че този полет е секретна операция. Въпреки дискретността на директора обаче самоличността им не остана в тайна задълго — пилотът не успя да скрие смайването си, че вижда телевизионната звезда Майкъл Толанд.

Докато закопчаваше предпазните си ремъци до океанолога, Рейчъл вече се чувстваше напрегната. Двигателят изрева и леко провисналите единадесетметрови перки на вертолета се превърнаха в сребриста мъгла. Воят се извиси и те излетяха в нощното небе.

Пилотът се обърна към тях и извика:

— Съобщиха ми, че ще ми кажете местоназначението, когато излетим.

Толанд му даде координатите на място, отдалечено на тридесетина километра югоизточно от Атлантик Сити.

„Корабът му е на двайсет километра от брега“ — помисли си Рейчъл и потрепери.

Пилотът въведе координатите в навигационната система, после увеличи скоростта. Вертолетът рязко зави на югоизток.

Когато тъмните дюни на крайбрежието на Ню Джърси изчезнаха под тях, Рейчъл извърна очи от чернотата на океана. Въпреки нежеланието си да се върне в морето, тя потърси утеха в мисълта, че я придружава човек, който е превърнал океана в свой приятел. Толанд беше притиснат плътно към нея в тясното пространство. И двамата не понечиха да се отдръпнат.

— Знам, че не бива да го казвам — внезапно се обади пилотът, сякаш още малко и щеше да се, пръсне от вълнение, — но вие явно сте Майкъл Толанд и трябва да ви кажа, че цяла вечер ви гледахме по телевизията! Този метеорит… това е невероятно! Трябва да сте смаян!

Толанд търпеливо кимна.

— Нямам думи.

— Документалният филм беше фантастичен! Знаете ли, телевизиите продължават да го повтарят. Никой от дежурните пилоти не искаше да поеме тая задача, защото на всички им се гледаше телевизия, обаче аз изтеглих късата сламка. Можете ли да повярвате! Късата сламка! И ето че сега съм тук! Ако момчетата знаеха, че ще возя…

— Много сме ви признателни, но се налага да запазите нашето присъствие в тайна — прекъсна го Рейчъл. — Никой не бива да знае, че сме тук.

— Ама разбира се! Заповедта беше съвсем ясна. — Пилотът се поколеба и лицето му грейна. — Ей, случайно да не летим към „Гоя“?

Толанд неохотно кимна.

— Да.

— Мамка му! — възкликна пилотът. — Извинете ме. Обаче съм виждал кораба ви във вашето предаване. Двукорпусен е, нали? Странен звяр! Никога не съм бил на такъв. Никога не съм си представял, че вашият ще е първият!

Рейчъл престана да го слуша, обзета от все по-силен страх, че отива в морето.

Толанд се обърна към нея.

— Добре ли си? Можеше да останеш на брега, казах ти.

„Трябваше да остана на брега“ — помисли си тя. Знаеше обаче, че гордостта никога не би й позволила да го направи.

— Нищо ми няма.

Той се усмихна.

— Ще те държа под око.

— Благодаря. — Рейчъл с изненада установи, че топлотата в гласа му и действа успокоително.

— Виждала си „Гоя“ по телевизията, нали?

Тя кимна.

— Да… Интересен кораб.

Океанологът се засмя.

— Да. Навремето е бил изключително прогресивен прототип, но този дизайн така и не успя да се наложи.

— Защо ли? — пошегува се Рейчъл и си представи странния профил на кораба.

— Сега Ен Би Си настояват да използвам по-нов модел. Нещо… не знам, по-лъскаво, по-секси. След един-два сезона ще ме принудят да се разделя с него — меланхолично каза Толанд.

— Не ти ли се иска да имаш чисто нов кораб?

— Не знам… с „Гоя“ са свързани много спомени.

Рейчъл меко се усмихна.

— Е, както казваше майка ми, рано или късно всички трябва да се разделим с миналото си.

Той срещна погледа й.

— Да, знам.