Метеоритът

65

Рейчъл Секстън се чувстваше така, все едно гори жива.

„Отгоре се сипе огън!“

Опита се да отвори очи, но различи само мъгливи очертания и ослепителни светлини. Навсякъде около нея валеше. Изгарящо горещ дъжд. Шибаше голата й кожа. Тя лежеше на една страна и усещаше под тялото си горещи плочки. Сви се на кълбо и се опита да се предпази от парещата течност, която се сипеше отгоре й. Усети мирис на химикали. Може би хлор. Насили се да изпълзи настрани, но не успя. Силни ръце я натиснаха за раменете и я задържаха.

„Пуснете ме! Горя!“

Рейчъл инстинктивно отново се опита да избяга и пак я спряха.

— Стой мирно — каза мъжки глас. — Скоро ще свърши.

„Какво ще свърши? — зачуди се тя. — Болката? Или животът ми?“ Опита се да фокусира погледа си. Светлините бяха много силни. Стаята беше малка. Тясна. С нисък таван.

— Горя! — Викът й излезе като шепот.

— Нищо ти няма — отвърна гласът. — Водата е хладна. Повярвай ми.

Рейчъл разбра, че е почти гола — само по мокро бельо. Не изпита срам. Мислите й бяха заети с прекалено много други въпроси.

Спомените я връхлетяха като порой. Леденият шелф. Дълбочинният радар. Нападението. „Кой? Къде съм? — Опита се да свърже всичко, но чувстваше ума си вцепенен, като блокирали зъбни колелца. От мъгливия смут изплува една мисъл: — Майкъл и Корки… къде са?“

Опита се да фокусира замъгленото си зрение, но видя само мъжете, застанали до нея. Всички носеха еднакви сини гащеризони. Устата й отказваше да произнесе дори само една дума. Паренето по кожата й отстъпваше мястото си на по-силни болки, които пробягваха през мускулите й като сеизмични трусове.

— Отпуснете се — каза мъжът. — Кръвта трябва да нахлуе в мускулатурата ви. — Говореше като лекар. ~ Опитайте се да раздвижите крайниците си.

Болката разкъсваше тялото й, сякаш удряха всичките й мускули с чук. Тя лежеше на плочките и гърдите й се свиваха. Едва дишаше.

— Раздвижете ръцете и краката си — настоя мъжът. — Нищо, че ще боли.

Рейчъл се опита. Всяко движение бе като нож, забит в ставите и. Струите вода станаха по-горещи. Паренето се завърна. Смазващите болки не отслабнаха. Точно в мига, в който си мислеше, че повече не може да издържи, някой й направи инжекция. Болката бързо отслабна. Треперенето намаля. Отново можеше да си поеме дъх.

Сега в тялото й се разпространи ново усещане, ужасно забиване на игли. Навсякъде, все по-остри. Опита се да остане неподвижна, но водните струи продължаваха да я шибат. Мъжът до нея държеше ръцете й и ги движеше.

„Господи, колко боли!“ Рейчъл бе прекалено слаба, за да се съпротивлява. По лицето й се стичаха сълзи от изнемога и болка. Тя силно стисна клепачи и се скри от света.

Накрая игличките започнаха да изчезват. Дъждът спря. Когато Рейчъл отвори очи, зрението й беше по-ясно. И тогава ги видя.

Корки и Толанд лежаха наблизо и трепереха, полуголи и мокри. Ако се съдеше по измъчените им лица, и те току-що бяха изтърпели същото като нея. Кафявите очи на Майкъл Толанд бяха кръвясали и изцъклени. Когато я видя, той успя немощно да се усмихне. Посинелите му устни потръпнаха. Рейчъл се опита да седне и да разгледа странната обстановка. Тримата лежаха на пода на малка баня.