Метеоритът

12

Рейчъл Секстън стоеше сама на входа на хангара и се взираше в мрака. Чувстваше се на прага на друг свят. Отвътре повяваше студен ветрец с дъх на мухъл, сякаш сградата дишаше.

— Ей? — с леко треперещ глас извика тя.

Тишина.

Рейчъл боязливо прекрачи прага.

— Госпожица Секстън, нали? — чу се мъжки глас само на няколко метра от нея.

Тя се сепна и се обърна.

— Да.

Неясният силует се приближи.

Беше млад мъж в униформа на НАСА. Имаше стегнато мускулесто тяло и множество орденски ленти на гърдите.

— Капитан-лейтенант Уейн Лузиджиън — представи се той. — Извинете, ако съм ви стреснал. Тук е доста тъмно. Нямах възможност да отворя вратата. — И преди Рейчъл да успее да отговори, мъжът прибави: — За мен ще е чест да съм ваш пилот тази сутрин.

— Пилот ли? — Тя го зяпна. „Преди малко вече имах пилот“. — Имам среща с директора.

— Да, госпожице. Имам заповед незабавно да ви закарам при него.

Рейчъл се почувства измамена. Очевидно пътуванията й не бяха свършили.

— И къде е той? — предпазливо попита тя.

— Не ми е известно — отвърна пилотът. — Ще получа координатите му, когато излетим.

Рейчъл усети, че й казва истината. Явно тази сутрин двамата с директора Пикъринг не бяха единствените, които бяха държани на тъмно. Президентът взимаше проблема със сигурността изключително на сериозно и тя се засрами от това колко бързо и лесно я бе лишил от „връзка с мрежата“. „Половин час на терена, а вече останах без контакт и директорът ми не знае къде се намирам“.

Рейчъл стоеше пред сковано изпънатия пилот от НАСА и разбираше, че ще й се наложи да се подчини, независимо дали й харесва. Единственият въпрос бе накъде води всичко това.

Пилотът се приближи до стената и натисна един бутон. Огромната врата с грохот се плъзна настрани. Отвън нахлу светлина и в средата на хангара се очерта голям силует.

Рейчъл зяпна. „Бог да ми е на помощ!“

В центъра на хангара стоеше свиреп наглед черен изтребител — най-аеродинамичният самолет, който беше виждала.

— Шегувате се.

— Често срещана първа реакция, госпожице, но Еф четиринайсет томкет е доказал сигурността си.

„Това е ракета с криле“.

Пилотът я поведе към самолета и посочи двуместната кабина.

— Вие ще седите отзад.

— Нима? — Рейчъл му се усмихна напрегнато. — Пък аз си помислих, че искате да го карам.

След като нахлузи термокостюм върху дрехите си, Рейчъл се качи в кабината, несръчно се намести в тясната седалка и измърмори:

— В НАСА явно няма дебелогъзи пилоти.

Пилотът се ухили и й помогна да закопчае ремъците. После й сложи шлем.

— Ще летим доста нависоко — поясни той. — Ще ви трябва кислород. — Изтегли кислородна маска от страничния пулт и понечи да й я сложи.

— Мога и сама — спря го Рейчъл и посегна да я вземе.

— Разбира се, госпожице.

След няколко неуспешни опита тя най-после нагласи маската. Стори й се доста неудобна. Пилотът я гледаше малко насмешливо.

— Какво има? — попита Рейчъл.

— Нищо. — Той сякаш скри усмивката си. — Торбичките са под седалката. На повечето хора им прилошава, когато за пръв път летят с такъв изтребител.

— Ще се оправя — с приглушен от кислородната маска глас го увери тя. — Не ми става лошо в самолети.

Пилотът сви рамене.

— Така твърдят и много тюлени, пък редовно ми се налага да им чистя повръщаното от кабината.

Тя леко кимна с глава. „Върхът“.

— Някакви въпроси преди да излетим?

Рейчъл се поколеба за миг, после посочи врязалата се в брадичката й маска.

— Спира ми кръвообращението. Как ги носите тия неща по време на дълги полети?

Пилотът търпеливо се усмихна.

— Ами, госпожице, обикновено не ги носим наопаки.

Бяха в началото на пистата и двигателите пулсираха под седалката. Рейчъл се чувстваше като куршум в огнестрелно оръжие, очакващ някой да дръпне спусъка. Пилотът натисна дросела напред, двата двигателя на изтребителя „Локхийд 345 Томкет“ изреваха и целият свят се разтърси. Рейчъл залепна за седалката — самолетът се понесе напред и след секунди излетя. Земята се отдалечаваше с шеметна бързина.

Докато изтребителят се издигаше, младата жена затвори очи. Чудеше се къде е сбъркала тази сутрин. Трябваше да седи на бюрото си и да обобщава доклади. Сега яздеше заредено с тестостерон торпедо и дишаше с кислородна маска.

Догади й се и тя се помъчи да мисли за нещо друго. Вторачи се в океана на четиринадесет километра под тях и изведнъж се почувства невероятно далеч от дома.

Пилотът разговаряше с някого по радиостанцията. Когато приключи, рязко зави наляво. Изтребителят зае почти вертикално положение и Рейчъл усети, че стомахът и се обръща. Накрая отново полетяха хоризонтално.

— Благодаря за предупреждението, шефе — изпъшка тя.

— Съжалявам, госпожице, но току-що ни дадоха секретните координати за срещата ви с директора.

— Чакай да позная — каза Рейчъл. — На север, нали?

Пилотът се смути.

— Как се сетихте?!

Тя въздъхна. „Как да не ги обичаш тия компютърно обучени пилоти!“

— Сега е девет сутринта, готин, и слънцето ни се пада отдясно. Значи летим на север.

Последва кратко мълчание.

— Да, госпожице, летим на север.

— И колко на север ще летим?

Пилотът провери координатите.

— Около пет хиляди километра.

Рейчъл се понадигна на седалката.

— Какво?! — Опита се да си представи карта. Дори не можеше да се сети какво има чак толкова на север. — Това е четиричасов полет!

— Със сегашната ни скорост, да — отвърна пилотът. — Пригответе се, моля.

И преди Рейчъл да успее да реагира, той сви крилете на изтребителя. След миг младата жена усети, че отново се залепва за седалката. Самолетът се стрелна напред, сякаш до този момент бе стоял неподвижно. Минута по-късно се движеха с близо две хиляди и петстотин километра в час.

Виеше й се свят. Докато небето с ослепителна бързина се носеше покрай тях, я обзе силен пристъп на гадене. Гласът на президента отекна в ума й: „Уверявам ви, Рейчъл, няма да съжалявате, че сте ми помогнали“.

Тя простена и се пресегна за торбичката под седалката. „Никога не вярвай на политик“.