Метеоритът

22

Прочутият астрофизик заведе Рейчъл и Толанд при бюрото си и започна да рови сред инструментите и скалните образци. Движеше се като навита пружина, която всеки момент ще се развие.

— Добре — възбудено каза той. Почти трепереше. — Госпожице Секстън, предстои ви да чуете краткия курс на Корки Марлинсън за метеоритите.

Толанд намигна на Рейчъл.

— Изтърпете го. Много искаше да стане актьор.

— Да, а пък Майк искаше да стане уважаван учен. — Корки отвори една кутия за обувки, извади три скални образеца и ги подреди върху бюрото. — Това са трите главни типа метеорити на света.

Рейчъл ги погледна. Приличаха на неправилни полусфери, големи колкото топки за голф. Явно бяха разрязани на две, за да се види сечението им.

— Всички метеорити се състоят от различни количества никелово-железни сплави, силикати и сулфиди — продължи Корки. — Ние ги класифицираме според съотношението между метала и силикатите в състава им.

Рейчъл вече имаше чувството, че курсът на Корки Марлинсън за метеоритите няма да е много кратък.

— Първият образец тук е метеорит с желязно ядро. — Той посочи един лъскав мастилено черен камък. — Много тежък. Това приятелче е кацнало на Антарктида преди няколко години.

Младата жена разгледа метеорита. Определено приличаше на нещо от друг свят — тежко сивкаво желязо, чиято външна обвивка беше обгорена и почерняла.

— Овъгленият външен пласт е резултат от огромната температура, която се развива при падането на метеорита през атмосферата. Всички метеорити имат такова овъгляване. — Корки бързо се прехвърли на следващия образец. — Този тук е каменно-железен.

Рейчъл забеляза, че и той е овъглен отвън. Вторият камък обаче имаше светло зеленикав оттенък и напречният му разрез приличаше на калейдоскопен колаж от пъстри ъгловати фрагменти.

— Красив е — каза тя.

— Майтапите ли се? Той е прекрасен! — Корки цяла минута обяснява за големия процент оливин, причина за зеления блясък, после драматично посегна към третия и последен образец и й го подаде.

Рейчъл го взе. Беше сивкавокафяв и приличаше на гранит. Струваше й се по-тежък от земния камък, но не съществено. Единственото указание, че не е обикновена скала, беше овъглената кора.

— Това се нарича каменен метеорит — с величествена окончателност заяви Корки. — Това е най-разпространеният тип метеорити. Повече от деветдесет процента от метеоритите на Земята спадат към тази категория.

Рейчъл се изненада. Винаги си бе представяла метеоритите по-скоро като първия образец — метални буци с извънземен вид. Метеоритът в дланта й изобщо не изглеждаше извънземен. Ако не се броеше овъглената повърхност, той приличаше на обикновен камък от някой плаж. Корки се облещи от вълнение.

— Метеоритът в ледника на Милн е каменен метеорит — също като този в ръката ви. Каменните метеорити са почти като нашите земни вулканични скали, което затруднява откриването им. Обикновено са комбинация от леки силикати — фелдшпат, оливин, пироксен. Нищо сензационно.

„Напълно съм съгласна“ — помисли си Рейчъл и му подаде образеца.

— Това прилича на камък, който някой е хвърлил в огнище.

Корки избухна в смях.

— Ега ти огнището! И най-мощната ядрена пещ не може да се сравнява с топлината, развивана от метеоритите при навлизането им в нашата атмосфера. Направо се разрушават!

Толанд съчувствено се усмихна на Рейчъл.

— И слава Богу.

— Да си представим това приятелче, голямо колкото къща — каза Корки, взе образеца от ръката и и го вдигна високо над главата си. — Добре… сега е в космоса… прекосява Слънчевата система… пропито със студ от космическата температура, която достига минус сто градуса.

Толанд се подсмихваше — явно вече бе виждал драматизирането на появата на метеорита на остров Елзмир. Корки започна да спуска образеца.

— Нашият метеорит се приближава към Земята… и когато стига съвсем близо, гравитацията ни го привлича… скоростта му се увеличава…

Той спускаше буцата все по-бързо, имитирайки земното притегляне.

— Сега се движи адски бързо — въздъхна Корки. — С повече от петнайсет километра в секунда! На сто трийсет и пет километра от земната повърхност е подложен на триене с атмосферата. — Той силно разклати камъка, докато го спускаше към леда. — Когато стига на сто километра, започва да излъчва светлина! Сега плътността на атмосферата се увеличава и триенето е невероятно! Въздухът около метеорита се нажежава и повърхностният материал се топи от горещината. — Ученият започна да издава звуци, наподобяващи съскане при пържене. — Сега пада под осемдесет километра и температурата на външния му слой достига осемстотин градуса!

Пред смаяния поглед на Рейчъл прочутият астрофизик още по-яростно разтърси метеорита, като придружаваше демонстрацията с детински звукови ефекти.

— Шейсет километра! — Корки вече викаше. — Нашият метеорит се сблъсква с атмосферната стена. Въздухът е прекалено плътен! Той рязко намалява скоростта си с над триста пъти по силата на гравитацията! — Марлинсън издаде звук като от ударени автомобилни спирачки и забави спускането на камъка — мигновено изстива и престава да свети. Повърхността му се втвърдява и от течна става овъглена.

Когато Корки коленичи за последното действие от представлението си, Толанд изпъшка.

— И накрая нашият огромен метеорит стига до най-долния пласт на атмосферата… — Коленичил на леда, той насочи образеца към земята. — Лети към Северния ледовит океан… ъгълът е полегат… пада… все едно ще отскочи от водната повърхност… пада… и… — Астрофизикът допря камъка до леда. — БАМ!

Рейчъл се сепна.

— Ударът е ужасен! Метеоритът избухва. Навсякъде се разхвърчават парчета. — Корки имитира забавено движение и запремята образеца по невидимата океанска повърхност към краката на младата жена. — Един фрагмент продължава да се носи към остров Елзмир… Изскача на сушата… — Той го плъзна по езика на обувката й и спря до глезена й. — И накрая спира високо върху ледника на Милн, където снегът и ледът бързо го затрупват и го защитават от атмосферна ерозия. — Марлинсън усмихнато се изправи.

Рейчъл бе впечатлена.

— Доктор Марлинсън, обяснението ви беше изключително…

— Ясно ли? — подсказа и Корки.

Тя се усмихна.

— Да, казано с една дума.

Астрофизикът пак й подаде образеца.

— Погледнете разреза.

Рейчъл се втренчи във вътрешността на камъка, ала не забеляза нищо особено.

— Наклонете го към светлината — помогна й Толанд. — И го разгледайте внимателно.

Тя поднесе образеца към очите си и го наклони към ослепителните халогенни прожектори. И ги видя — метални включения, блестящи в камъка. Десетки, пръснати из цялото напречно сечение като капчици живак, всяка около милиметър.

— Тези мехурчета се наричат „хондрули“ — поясни Корки. — И се срещат единствено при метеоритите.

Рейчъл се вторачи в тях.

— Никога не съм виждала такова нещо в земна скала.

— И няма да видите! — заяви той. — Хондрулите са геологична структура, която просто не съществува на Земята. Някои са изключително стари — може би най-древните материали във вселената. Други са много по-млади, като тези в ръката ви. Хондрулите в този метеорит датират едва от около сто и деветдесет милиона години.

— Наричате хондрули на сто и деветдесет милиона години млади?!

— По дяволите, да! От космологична гледна точка това е вчера. Въпросът тук обаче е, че този образец съдържа хондрули — категорични доказателства за наличие на метеорит.

— Добре — отвърна Рейчъл. — Хондрулите са категорични доказателства. Ясно.

— И накрая — въздъхна Корки, — ако овъглената кора и хондрулите не ви убедят, ние астрономите имаме един елементарен метод за потвърждаване на метеоритния произход.

— А именно?

Астрофизикът небрежно сви рамене.

— Просто използваме петрографски поляризиращ микроскоп, рентгенов флуоресцентен спектрометър, неутронноактивиращ анализатор или индукционен плазмен спектрометър, за да измерим феромагнитните съотношения.

Толанд изпъшка.

— Сега пък се перчи. Иска да каже, че можем да докажем метеоритния произход на дадена скала просто като измерим химическия й състав.

— Хей, океанографчето! — подсвирна му Марлинсън. — Хайде да оставим науката на учените, а? — И мигновено се обърна пак към Рейчъл. — Минералът никел се среща в земните скали или в изключително голям, или в изключително малък процент, но няма средни количества. При метеоритите обаче никеловото съдържание се движи в рамките на средните стойности. Ето защо, ако анализираме даден образец и установим, че никеловото съдържание има средна стойност, можем с абсолютна сигурност да гарантираме, че образецът е метеорит.

Рейчъл започваше да губи търпение.

— Добре, господа, овъглени кори, хондрули, средни никелови съдържания, всичко това доказва космически произход. Картинката ми е ясна. — Тя остави образеца на бюрото на Корки. — Но защо съм тук?

Марлинсън въздъхна драматично.

— Искате ли да видите образец от метеорита, който НАСА е открила в леда под нас?

„Преди да умра тук, моля ви“.

Този път Корки бръкна в джоба на гърдите си и извади дисковидно камъче. Скалният резен приличаше на компактдиск, имаше дебелина малко над сантиметър и изглеждаше сходен по състав с каменния метеорит, който току-що беше видяла.

— Това е резен от образеца, който взехме вчера. — Астрофизикът подаде диска на Рейчъл.

Наглед определено не бе нищо необичайно. Също като предишния образец, това беше оранжево-бял тежък камък. Част от ръба бе овъглена и черна — очевидно сегмент от кората на метеорита.

— Виждам овъглената кора — отбеляза тя.

Корки кимна.

— Да, този образец е от външната част на метеорита, затова има малко кора.

Рейчъл наклони диска към светлината и забеляза металните мехурчета.

— Виждам и хондрулите.

— Чудесно — с напрегнат от вълнение глас отвърна Марлинсън. — И след като анализирах образеца с петрографски поляризиращ микроскоп, мога да ви уверя, че никеловото му съдържание е в средните норми — нищо подобно на земна скала. Поздравявам ви, вие категорично потвърдихте, че камъкът в ръката ви е дошъл от космоса.

Рейчъл го погледна смутено.

— Доктор Марлинсън, това е метеорит. Предполага се, че е дошъл от космоса. Пропускам ли нещо?

Корки и Толанд се спогледаха многозначително. Толанд постави ръка на рамото и и прошепна:

— Обърнете го наопаки.

Тя обърна диска, за да разгледа другата му страна. Трябваше й само миг, за да осъзнае какво вижда. И тогава истината се стовари отгоре й като чук.

— Невъзможно! — ахна Рейчъл и вторачена в камъка, осъзна, че представата и за „невъзможно“ току-що завинаги се е променила. В скалата се виждаше нещо, което можеше да се смята за нормално за всеки земен образец, но за метеорит бе абсолютно невъобразимо. — Това е… — заекна Рейчъл, сякаш не можеше да изрече думата. — Това е… насекомо! Този метеорит съдържа фосилно насекомо!

Толанд и Корки широко се усмихваха.

— Добре дошла на борда — каза астрофизикът.

Емоционалната вълна, която заля Рейчъл, за миг я накара да онемее, ала въпреки изумлението си тя ясно виждаше, че тази вкаменелост някога несъмнено е била жив биологичен организъм. Отпечатъкът беше дълъг около осем сантиметра и приличаше на долна страна на голям бръмбар или пълзящо насекомо. Под защитната външна обвивка бяха подредени седем двойки разчленени крака. Самата черупка, изглежда, се състоеше от отделни плочки като на броненосец. На Рейчъл й се зави свят.

— Насекомо от космоса…

— Това е изопод — поясни Корки. — Насекомите имат по три двойки крака, не седем.

Втренчена в камъка, тя изобщо не го чу.

— Ясно се вижда, че тръбната обвивка е сегментирана на плочи като при земните мокрици и все пак двете опашни изпъкналости повече го приближават до въшката — продължи той.

Рейчъл напълно го бе изключила от съзнанието си. Класификацията на видовете нямаше абсолютно никакво значение. Сега всичко ставаше ясно — потайността на президента, възбудата на НАСА…

„В този метеорит има фосил! Не просто бактерия или микроб, а развита форма на живот! Доказателство за съществуване на живот във вселената!“