Метеоритът

14

Белият дом е една от най-малките президентски резиденции на света. Той е дълъг едва петдесет и широк двадесет и пет метра и е разположен в осемнадесет акра парк. Макар и очевидно не особено оригинален, планът на архитекта Джеймс Хоубан, предвиждащ правоъгълна каменна сграда с двускатен покрив, балюстрада и колонада, бил избран на открит конкурс от съдии, които го обявили за „атрактивен, достоен и гъвкав“.

Дори след три и половина години на този пост, президентът Зак Херни рядко се чувстваше у дома си в лабиринта от полилеи, антики и въоръжени морски пехотинци. В момента обаче, докато крачеше към Западното крило, изпитваше въодушевление и странно спокойствие. Стъпките му бяха почти безтегловни върху дебелите килими.

По пътя срещна неколцина служители. Махаше им с ръка и поздравяваше всеки по име. Макар и учтиви, отговорите им бяха унили и придружени от принудени усмивки.

— Добро утро, господин президент.

— Радвам се да ви видя, господин президент.

— Добър ден, господине.

Докато вървеше към кабинета си, той чуваше шепота им подире си. В Белия дом назряваше въстание. През последните две седмици разочарованието на Пенсилвания Авеню 1600 се бе задълбочило до такава степен, че Херни започваше да се чувства като капитан на изпаднал в беда кораб, чийто екипаж се готви за бунт.

Не ги обвиняваше. Хората му бяха работили до изнемога, за да го подкрепят в предстоящите избори, а сега им се струваше, че президентът е оплел конците.

„Скоро ще разберат — каза си Херни. — Скоро пак ще съм техен герой“.

Съжаляваше, че толкова дълго трябва да ги държи на тъмно, но поверителността бе абсолютно задължителна. А когато ставаше въпрос за пазене на тайни, Белият дом беше известен като кораба с най-много пробойни в цял Вашингтон. Херни влезе в чакалнята пред Овалния кабинет и бодро махна с ръка на секретарката си.

— Тази сутрин изглеждаш чудесно, Долорес.

— И вие, господин президент — отвърна тя и с нескрито неодобрение погледна небрежното му облекло.

Той сниши глас.

— Искам да ми уредиш една среща.

— С кого, господин президент?

— С всички служители в Белия дом.

Секретарката му се сепна.

— С всичките ви служители ли, господин президент? Всичките сто четирийсет и петима?

— Точно така.

На лицето й се изписа безпокойство.

— Добре. Ще я организирам… в заседателната зала ли?

Херни поклати глава.

— Не. В кабинета ми.

Сега вече Долорес зяпна.

— Искате да приемете всичките си служители в Овалния кабинет?!

— Точно така.

— Едновременно ли?

— Защо не? Уреди го за четири часа.

Секретарката кимна, сякаш разговаряше с психичноболен.

— Разбрано, господин президент. И срещата се отнася за?…

— Довечера ми предстои да направя важно съобщение пред американския народ. Искам служителите ми да го чуят първи.

На лицето й внезапно се изписа притеснение, като че ли тайно се бе опасявала от настъпването на този момент.

— Да не би да се отказвате от предизборната борба, господин президент? — тихо попита тя.

Херни избухна в смях.

— По дяволите, няма такова нещо, Долорес! Готвя се за излитане!

Секретарката се колебаеше. Всички медии съобщаваха, че президентът Херни се отказва от изборите. Той й се усмихна окуражително.

— През последните години ти страшно много ми помагаше, Долорес, и ще продължиш да ми помагаш още четири. Ние ще си запазим Белия дом. Обещавам ти.

На нея очевидно й се искаше да му вярва.

— Много се радвам, господин президент. Ще предупредя персонала. За четири часа.

На влизане в Овалния кабинет Зак Херни не можеше да не се усмихне при мисълта, че всичките му служители ще се натъпчат в измамно малкото помещение.

Въпреки че през годините това място се бе сдобило с множество прякори — Кенефа, Бърлогата на Дик, Спалнята на Клинтън, — Херни най-много харесваше „Капана за омари“. Струваше му се най-точен. Всеки път, щом някой за пръв път влезеше в Овалния кабинет, веднага губеше ориентация. Симетричността на стаята, облите стени и дискретно скритите врати внушаваха на посетителите объркващото усещане, че са им завързали очите и са ги завъртели. Често след среща в Овалния кабинет някой високопоставен гост се изправяше, ръкуваше се с президента и връхлиташе право в килера. В зависимост от резултата от срещата Херни или навреме спираше госта, или весело наблюдаваше смущението му.

Винаги беше смятал, че доминираща особеност на Овалния кабинет е пъстрият белоглав орел, извезан върху овалния килим. В левия си крак птицата стискаше маслинова клонка, а в десния — наръч стрели. Малцина знаеха, че по време на мир орелът гледа наляво — към маслиновата клонка. Но по време на война той тайнствено се обръщаше надясно — към стрелите. Скритият зад този фокус механизъм бе източник на безброй догадки от страна на служителите в Белия дом, тъй като по традиция се знаеше само от президента и главния иконом. Загадката на този тайнствен орел, беше установил Херни, се оказваше разочароващо обикновена. В един склад в мазето имаше втори овален килим и някой просто ги разменяше посред нощ.

Вторачен в мирновременния, гледащ наляво орел, Херни усмихнато си помисли, че може би трябва да размени килимите в чест на малката война, която се готвеше да обяви на сенатор Седжуик Секстън.