Метеоритът

59

Майкъл Толанд достатъчно пъти бе плавал по море, за да знае, че океанът често взима жертви без угризения и колебания. Сега лежеше изтощено върху ледения блок и едва различаваше призрачните очертания на извисяващия се леден шелф, който се смаляваше в далечината. Знаеше, че силното арктическо течение започва от Островите на кралица Елизабет, описва огромна окръжност около полярната ледена шапка и стига до Северна Русия. Не че имаше значение. Това щеше да е след няколко месеца.

„Имаме трийсетина минути… най-много четирийсет и пет“.

Беше наясно, че без защитната изолация на пълните си с гел костюми вече щяха да са мъртви. Слава Богу, костюмите не им позволяваха да се намокрят — най-важното за оцеляването в студено време. Термичният гел около телата им не само бе омекотил падането им, но и им помагаше да запазят малкото останала им телесна топлина.

Скоро щяха да започнат да замръзват. Първо щяха да усетят слабо вцепеняване на крайниците, резултат от оттеглянето на кръвта към жизненоважните вътрешни органи. След това щяха да се появят халюцинации, пулсът и дишането им щяха да се забавят и да лишат мозъка от кислород. После тялото щеше да направи последно усилие да съхрани останалата топлина, като изключи всички дейности, освен сърдечния ритъм и дишането. Щяха да изпаднат в безсъзнание. Накрая сърдечният и дихателният център в мозъка щяха да престанат да функционират.

Толанд погледна към Рейчъл. Искаше му се да може да я спаси.

Вцепенението, плъзнало по тялото на Рейчъл Секстън, не беше толкова болезнено, колкото предполагаше.

Добре дошъл, анестетик. „Морфинът на природата“. По време на падането бе изгубила очилата си и от студа едва държеше очите си отворени.

Толанд и Корки лежаха до нея. Толанд тъжно я наблюдаваше. Астрофизикът се движеше, ала очевидно от болки. Дясната му скула бе окървавена.

Тялото й диво трепереше, но умът й търсеше отговори. „Кой? Защо?“ Мислите й бяха замъглени от усилващата се тежест в нея. Нищо не се връзваше. Чувстваше, че тялото й постепенно се изключва, приспивано от невидимата сила, която я теглеше в обятията си. Тя се опита да се съпротивлява. В гърдите й пламна огнен гняв и Рейчъл направи всичко възможно да разпали пламъците.

„Те искаха да ни убият! — Младата жена погледна заплашителното море и осъзна, че нападателите им са успели. — Вече сме мъртви“. И макар да разбираше, че сигурно няма да доживее да узнае цялата истина за ужасната игра, която се разиграваше тук, подозираше, че вече е наясно кого да обвинява.

Екстром. Именно той ги бе пратил навън. Имаше връзки с Пентагона и спецчастите. „Но какво ще спечели Екстром, като зарови метеорита под леда? Какво ще спечели който и да било?“

Тя си спомни Зак Херни, зачуди се дали президентът участва в заговора, или е просто пионка. „Херни не знае нищо. Невинен е“. От НАСА очевидно бяха измамили президента. Само след час той щеше да съобщи за откритието. И щеше да разполага с документален филм, съдържащ потвържденията на четирима цивилни учени. Четирима мъртви цивилни учени. Рейчъл не можеше да направи нищо, за да спре пресконференцията, ала се закле, че виновникът за нападението няма да остане ненаказан.

Призова на помощ цялата си сила и се опита да седне. Чувстваше крайниците си като гранит и когато сви краката и ръцете си, всичките й стави запищяха от болка. Младата жена постепенно се изправи на колене върху равния леден къс. Зави й се свят. Океанът около нея кипеше. Толанд лежеше наблизо и я гледаше въпросително. Сигурно си мислеше, че е коленичила за молитва. Тя не беше, разбира се, макар че с молитва навярно имаше също толкова голям шанс да ги спаси, колкото и с плана, който щеше да се опита да изпълни.

Рейчъл заопипва кръста си с дясната си ръка и откри все още закачената за колана и брадва за лед. Вцепенените й пръсти стиснаха дръжката. Тя вдигна брадвичката и с всички сили удари с нея по леда. Туп. Пак. Туп. Чувстваше кръвта като студен сироп във вените си. Туп. Толанд я гледаше с очевидно смущение. Рейчъл отново замахна. Туп. Той се опита да се надигне на лакът.

— Рей… чъл?

Тя не отговори. Имаше нужда от цялата си енергия. Туп. Туп.

— Мисля, че… — промълви Толанд, — толкова на север… ОАС не може да… ни чуе…

Рейчъл изненадано се обърна. Беше забравила, че е океанолог и може да има някаква представа за намеренията й. „Схванал си идеята… обаче аз не викам ОАС“.

И продължи да удря по леда.

ОАС означаваше Океанска акустична система, реликва от Студената война, днес използвана от океанолозите по целия свят, за да слушат китовете. Тъй като подводните звуци се пренасяха на стотици километри, мрежата на ОАС от петдесет и девет подводни микрофона по света покриваше изненадващо голям процент от океаните на планетата. За съжаление, тази далечна част от Арктика не влизаше в обхвата на системата, ала Рейчъл знаеше, че има други, които слушат звуците на океанското дъно — други, за чието съществуване подозираха малцина на Земята. Тя продължи да удря. Съобщението й беше просто и ясно.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

Не се заблуждаваше, че действията й ще им спасят живота. Вече усещаше, че студът стяга тялото й. Едва ли й оставаше повече от половин час. Вече не можеше да се надява на спасение. Ала не ставаше въпрос за това.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП. ТУП. ТУП.

— Няма… време… — прошепна Толанд.

„Не е… за нас — помисли си Рейчъл. — А за информацията в джоба ми. — Представи си уличаващата разпечатка в непромокаемия джоб на костюма си. — Разпечатката трябва да стигне в ръцете на НРС… при това бързо“.

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл бе убедена, че съобщението й ще бъде получено. В средата на осемдесетте години НРС беше заменила ОАС с тридесет пъти по-мощна система с глобален обхват: Класик Уизърд, струващото дванадесет милиона долара ухо на НРС, разположено на океанското дъно. През следващите няколко часа суперкомпютрите „Крей“ в базата на НРС/УНС в Менуит Хил, Нова Англия, щяха да регистрират аномална секвенция в един от арктическите хидрофони, да разшифроват чукането като СОС, да определят координатите и да пратят спасителен самолет от военновъздушната база „Туле“ в Гренландия. Самолетът щеше да открие три трупа върху айсберг. Замръзнали. Мъртви. Единият щеше да е на служителка на НРС… и в джоба си тя щеше да носи странен лист. Разпечатка от термоскенер. Последното наследство на Нора Мангър.

Когато спасителите проучеха разпечатката, тайнственият тунел под метеорита щеше да бъде разкрит. Рейчъл нямаше представа какво ще се случи по-нататък, но поне тайната нямаше да умре заедно с тях.