Метеоритът

108

Докато Корки и Завия се бяха навели над електронната микросонда и измерваха циркониевото съдържание на хондрулите, Рейчъл Секстън последва Толанд в съседното помещение. Там океанологът включи друг компютър. Очевидно искаше да провери още нещо.

Когато системата се зареди, той се обърна към Рейчъл и отвори уста, сякаш за да каже нещо. После се поколеба.

— Какво има? — попита младата жена и с изненада установи, че въпреки целия този хаос, Толанд невероятно силно я привлича физически. Прииска й се да може да зареже всичко и да остане с него — само за миг.

— Дължа ти извинение — разкаяно промълви той.

— За какво?

— За акулите-чук. Бях развълнуван. Понякога забравям, че океанът е страшен за много хора.

Изправена срещу него, Рейчъл се почувства като тийнейджърка, застанала на прага с ново гадже.

— Благодаря. Няма проблем. Наистина. — Интуитивно усещаше, че Толанд иска да я целуне. След малко той срамежливо се отдръпна.

— Знам. Искаш да слезеш на брега. Трябва да се захващаме на работа.

— Засега — меко се усмихна Рейчъл.

— Засега — повтори Толанд и седна пред компютъра.

Тя въздъхна и се приближи зад него, наслаждавайки се на уюта на малката лаборатория. Океанологът започна да отваря някакви файлове.

— Какво правиш?

— Търся в база данните големи океански въшки. Искам да видя дали ще намерим някакви праисторически морски фосили, които да приличат на вкаменелостите в метеорита на НАСА. — Той зареди страница с надпис:

Докато търсеше в менютата, Толанд продължаваше да обяснява:

— „Диверситас“ по същество представлява постоянно актуализиращ се показалец на океански биоданни. Когато открият нов океански вид или фосил, морските биолози могат да надуят свирката и да споделят находката си, като качат данни и снимки в централна база данни. Тъй като ежеседмично се откриват страшно много данни, това наистина е единственият начин за актуализация на проучванията.

Рейчъл внимателно наблюдаваше какво прави Толанд.

— Значи сега влизаш в интернет, така ли?

— Не. В морето достъпът до интернет не е сигурен. Съхраняваме всички тези данни в огромна система от оптични устройства в съседното помещение. Всеки път щом хвърлим котва в пристанище, влизаме в проект „Диверситас“ и актуализираме нашата база данни с последните находки. Така имаме достъп до информацията в морето без интернет връзка и данните ни никога не са остарели с повече от месец-два. — Океанологът се подсмихна и въведе няколко ключови думи. — Нашата база данни е огромна — продължи обясненията си той. — Над десет терабайта описания и снимки. Тук има информация, която не е виждал никой — и никой никога няма да види. Океанските видове просто са прекалено много. — Толанд натисна бутон за търсене. — Добре, да видим дали някой е виждал океански фосил, подобен на нашата космическа буболечка.

След няколко секунди екранът се промени и показа четири резултата. Толанд един по един кликна всеки от тях и разгледа снимките. Изобщо не приличаха на фосилите от метеорита. Той се намръщи.

— Хайде да опитаме нещо друго. — Океанологът изтри „фосил“ от ключовите думи и пак натисна бутона. — Ще търсим сред всички живи видове. Може да намерим жив потомък, който притежава някои физиологични особености на фосила от Милн.

Екранът се промени.

Толанд пак се намръщи. Компютърът беше открил стотици резултати. Той помълча, като гладеше наболата си брада.

— Добре, това е прекалено много. Ще уточним търсенето.

Отвори менюто и маркира „среда“. Списъкът с възможностите изглеждаше безкраен: приливна зона, блато, лагуна, риф, океански скали, серни отвори. Той се спусна надолу и избра опция, която гласеше: ОКЕАНСКИ ПАДИНИ.

„Хитро“ — помисли си Рейчъл. Толанд ограничаваше търсенето до видове, обитаващи среда, в която евентуално можеха да се образуват хондрули. Екранът се промени. Този път Толанд се усмихна.

— Страхотно. Само три резултата.

Рейчъл се вторачи в първото име от списъка.

Океанологът кликна резултата. Появи се снимка — същество, което приличаше на огромен подковообразен рак без опашка.

— Не е това — каза той и се върна на предишната страница.

Рейчъл погледна втория резултат. Скаридус Грозниус от Адус. Тя се смути.

— Що за име е това?

Толанд се подсмихна.

— Това е нов вид, който още не е класифициран. Човекът, който го е открил, има чувство за хумор. Предложил е Скаридус Грозниус за официална таксономична класификация. — Ученият отвори снимката. Появи се невероятно грозно скаридообразно същество с мустачки и флуоресциращи розови антенки.

— Подходящо име — отбеляза той. — Но не е нашата космическа буболечка. — Толанд се върна в показалеца. — Последното предложение е… — Океанологът кликна третия резултат, — Bathynomus gyganteus. — прочете той, когато текстът се появи. Снимката се зареди. Пълноцветна. В близък план.

Рейчъл се сепна.

— Боже мой! — От съществото, което я зяпаше от екрана, я побиха тръпки.

Толанд дълбоко си пое дъх.

— По дяволите! Тоя приятел ми изглежда познат.

Младата жена безмълвно кимна. Bathynomus gyganteus. Съществото напомняше на гигантска плуваща въшка. Много приличаше на фосилния вид в скалата на НАСА.

— Има някои дребни разлики — каза Толанд, като прегледа приложените анатомични схеми. — Но буболечката е почти същата. Особено като се има предвид, че е еволюирала в продължение на сто и деветдесет милиона години.

„Почти същата е, да — помисли си Рейчъл. — За съжаление“.

Океанологът прочете описанието на екрана:

— „Въпреки че е един от най-старите видове в океана, редкият и наскоро класифициран вид Bathynomus gyganteus е дълбокоморски изопод, напомнящ голяма мокрица. Достигащ дължина около половин метър, този вид се характеризира с хитинов екзоскелет, разчленен на глава, гръдна част и корем. Видът притежава чифтове крайници, антени и съставни очи като на сухоземните насекоми. Този придънен обитател няма известни врагове и живее в морска среда, доскоро смятана за необитаема“. — Толанд вдигна очи. — Което обяснява липсата на други фосили в образеца!

Рейчъл се взираше в съществото на екрана, едновременно развълнувана и несигурна, че напълно разбира какво означава всичко това.

— Представи си, че преди сто и деветдесет милиона години гнездо на тия Bathynomus gyganteus е било заровено под дълбоко океанско свлачище на тиня — възбудено рече Толанд. — Когато тинята се вкамени, буболечките се фосилизират. В същото време океанското дъно, което постоянно се движи като бавна конвейерна лента към океанските падини, отнася фосилите в зона със силно налягане, където в скалата се образуват хондрули! — Океанологът говореше все по-бързо. — И ако част от фосилизираната хондрулизирана кора се отчупи и се озове в края на падината, което се случва много често, спокойно могат да я открият!

— Но ако НАСА… — заекна Рейчъл. — Искам да кажа, ако всичко това е лъжа, в НАСА трябва да са знаели, че рано или късно някой ще забележи, че този фосил прилича на морско същество, нали така? Нали ние току-що го направихме!

Толанд принтираше снимките на Bathynomus gyganteus на лазерен принтер.

— Не знам. Даже някой да посочи приликите между фосилите и живата морска въшка, физиологията им не е еднаква. Това дори още по-категорично доказва твърдението на НАСА.

Рейчъл най-после разбра.

— Панспермия. — „Живот на Земята, посят от космоса“.

— Точно така. От научна гледна точка приликите между космическите и земните организми са напълно логични. Тази морска въшка всъщност потвърждава твърденията на НАСА.

— Освен ако не се оспори автентичността на метеорита.

Толанд кимна.

— Щом се оспори, всичко рухва. От приятел на НАСА нашата морска въшка се превръща в техен враг.

Рейчъл мълчаливо се взираше в страниците със снимките, които излизаха от принтера. Опитваше се да си каже, че всичко това е случайна грешка на Управлението, ала знаеше, че не е така. Хората, които допускаха случайни грешки, не се опитваха да убиват.

В лабораторията внезапно се разнесе носовият глас на Корки:

— Невъзможно!

Толанд и Рейчъл се обърнаха едновременно.

— Пак ще измерим това проклето съотношение! Просто няма логика!

Завия забързано се появи с няколко компютърни разпечатки в ръка. Лицето й бе пепеляво.

— Майк, не знам как да го кажа… — Гласът й секна. — Съотношението между титана и циркония в този образец… — Тя се прокашля. — Съвсем ясно е, че в НАСА са допуснали огромна грешка. Техният метеорит е океанска скала.

Толанд и Рейчъл се спогледаха, ала не казаха нищо. Вече знаеха. Всички подозрения и съмнения се бяха надигнали като гребен на вълна и достигаха кулминационната си точка.

Океанологът кимна. От очите му струеше тъга.

— Да. Благодаря, Завия.

— Но аз не разбирам — продължаваше геоложката. — овъглената кора… откриването му в леда…

— Ще ти обясним на път за сушата — обеща Толанд. — Тръгваме веднага.

Рейчъл бързо събра всички разпечатки и доказателства. Те бяха поразително категорични: радарната разпечатка с шахтата под шелфа, снимките на живата морска въшка, напомняща на фосила на НАСА, статията на доктор Полък за океанските хондрули и данните от микросканирането, показващи обеднен титан в метеорита.

Заключението бе безспорно.

Измама.

Толанд погледна купчината документи в ръцете на Рейчъл и тежко въздъхна.

— Е, според мен Уилям Пикъринг вече разполага с доказателства.

Тя кимна и отново се зачуди защо директорът не отговаря.

Океанологът вдигна слушалката на близкия телефон и я подаде.

— Искаш ли пак да опиташ да му се обадиш?

— Не. Да побързаме. Ще опитам да се свържа с него от хеликоптера. — Вече беше решила, че ако не се свърже с Пикъринг, ще нареди на бреговата охрана да ги закара направо в НРС, на по-малко от триста километра.

Толанд понечи да затвори телефона, но се поколеба и се намръщи.

— Странно. Няма сигнал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейчъл.

— Странно — повтори той. — Преките сателитни връзки никога не…

— Господин Толанд? — Пилотът от бреговата охрана се втурна в лабораторията с пребледняло лице.

— Какво има? — попита океанологът. — Идва някой ли?

— Има проблем — отвърна пилотът. — Не знам. Всички радарни и комуникационни устройства просто изключиха.

Рейчъл напъха документите в джобовете си.

— Качвайте се на хеликоптера. Тръгваме. Веднага!