Метеоритът

5

Леденият вятър брулеше термопалатката, но Делта Едно изобщо не го забелязваше. С Делта Три съсредоточено наблюдаваха своя другар, който с хирургическа сръчност движеше джойстика. Екранът пред тях показваше картината, предавана от миниатюрната камера на микроробота.

„Идеално средство за наблюдение“ — помисли си Делта Едно. Все още се удивляваше всеки път, щом го включеха. Напоследък в света на микромеханиката фактите като че ли изпреварваха въображението.

Микроелектромеханичните системи (МЕМС) — микророботите — бяха най-новото средство в техническото наблюдение — „муха на стената“, така го наричаха. Буквално.

Макар че сякаш излизаха от научнофантастичен филм, микроскопичните дистанционно управляеми роботи съществуваха от деветдесетте години на двадесети век. През май 1997 г. в списанието „Дискавъри“ бяха публикували водещ материал за микророботите и бяха описали и „летящи“, и „плуващи“ модели. Плувците — наноподводници, големи колкото зрънца сол, — можеха да се инжектират в човешката кръвоносна система, също като във филма „Фантастично пътешествие“. Лекарите в модерните болници вече ги използваха, като дистанционно ги направляваха в кръвоносните съдове и откриваха артериални запушвания, без изобщо да докоснат скалпела.

Противно на предполаганото, създаването на летящ микроробот беше още по-лесно. Аеродинамичната технология за издигане на машина във въздуха бе известна още от Кити Хоук1 — останалото беше въпрос на миниатюризация. Проектирани от НАСА специално за бъдещото проучване на Марс, първите летящи микророботи бяха дълги няколко сантиметра. Сега обаче напредъкът в нанотехнологията, леките енергийноабсорбентни материали и микромеханиката бяха превърнали летящите микророботи в действителност.

Истинското откритие идваше от новата област биомимикрия — копиране на майката природа. Оказваше се, че миниатюрните водни кончета са идеален прототип за тези подвижни и ефикасни летящи микророботи. Моделът ПХ2, който управляваше в момента Делта Две, беше дълъг само един сантиметър — колкото комар — и летеше с прозрачни силиконови криле, което му гарантираше несравнима мобилност и ефикасност.

Друго важно откритие беше горивният механизъм на микроробота. Първите прототипи можеха да зареждат енергийните си клетки само като застанат точно под силен светлинен източник, което не бе подходящо за секретни операции и работа на тъмни места. По-новите модели обаче се зареждаха просто като се разположат на няколко сантиметра от магнитно поле. А магнитните полета бяха навсякъде в съвременното общество — електрически контакти, компютърни монитори, електромотори, тонколони, мобилни телефони — тоест нямаше дефицит на енергийни източници. Щом проникнеше на определено място, микророботът можеше да предава аудио и видеосигнал едва ли не вечно. Модел ПХ2 на Делта Форс вече работеше повече от седмица без абсолютно никакви проблеми.

Като насекомо в просторен плевник, микророботът летеше в неподвижния въздух в огромното централно помещение на сградата, наблюдаваше пространството под себе си и безшумно кръжеше над нищо неподозиращите техници, учени и специалисти от множество области.

Делта Едно забеляза две познати лица, потънали в разговор, и нареди на Делта Две да спусне камерата, за да ги подслушат.

Делта Две включи аудиосензорите на микроробота, насочи параболичния му усилвател и намали височината до три метра над главите на учените. Чуваше се слабо, но ясно.

— Все още не мога да повярвам — казваше единият. Възбудата в гласа му не бе отслабнала от пристигането му преди четиридесет и осем часа.

Мъжът, с когото разговаряше, очевидно споделяше въодушевлението му.

— Някога хрумвало ли ти е, че ще присъстваш на такова нещо?

— Никога — с грейнало лице призна първият. — Направо е като в приказен сън.

Делта Едно беше чул достатъчно. Явно всичко вървеше според очакванията. Делта Две отдалечи микроробота от разговора и незабелязано го върна в скривалището му при цилиндъра на електрогенератора. Енергийните клетки на ПХ2 незабавно започнаха да се зареждат за следващия полет.