Метеоритът

6

Пейвхоукът цепеше утринното небе. Рейчъл Секстън си мислеше за странните събития от сутринта и едва когато хеликоптерът се понесе над залива Чесапийк, разбра, че се движат в съвсем друга посока. Първият проблясък на смущение мигновено отстъпи мястото си на страх.

— Ей! — извика тя на пилота. — Какво правите? — Едва успя да надвика рева на роторите. — Нали трябваше да ме закарате в Белия дом?

Той поклати глава.

— Тази сутрин президентът не е в Белия дом.

Рейчъл се опита да си спомни дали Пикъринг бе споменал нещо конкретно за Белия дом, или тя просто го бе предположила.

— И къде е?

— Срещата ви с него е на друго място.

„А стига бе“.

— Кое друго място?

— Не е далеч оттук.

— Не ви питах това.

— На двайсет и пет километра.

Рейчъл се намръщи. „Тоя е трябвало да стане политик“.

— И от куршуми ли бягате така, както избягвате въпроси?

Пилотът не отговори.

Хеликоптерът прекоси Чесапийк за по-малко от седем минути. Когато отново се появи суша, пилотът зави на север и заобиколи тесен полуостров с няколко писти и военни наглед сгради. Насочиха се към тях и Рейчъл най-после разбра къде отиват. Шестте ракетни площадки и овъглените ракетни кули бяха ясно указание, но ако това не стигаше, на покрива на една от сградите с грамадни букви бяха написани две думи: УОЛЪПС АЙЛАНД.

Уолъпс Айланд бе една от първите ракетни бази на НАСА. Използваха я и до ден днешен за изстрелване на сателити и тестване на експериментални самолети, но се намираше далеч от центъра на общественото внимание.

„Президентът е на Уолъпс Айланд?!“ Нямаше логика.

Пилотът се изравни с три писти, които минаваха по дължината на тесния полуостров и изглежда, се насочваха към отсрещния край на централната писта. Започнаха да намаляват скоростта.

— Срещата ви с президента е в неговия кабинет.

Рейчъл се обърна. Зачуди се дали не я поднася.

— Президентът на Съединените щати има кабинет на Уолъпс Айланд, така ли?

Пилотът беше абсолютно сериозен.

— Президентът на Съединените щати има кабинети навсякъде, където си поиска, госпожице.

И посочи края на пистата. Рейчъл видя в далечината грамаден силует и сърцето й секна. Макар и от триста метра, можеше да познае светлосиния корпус на преустроения боинг 747.

— Значи срещата ми е на борда…

— Да, госпожице. В неговия втори дом.

Рейчъл се вторачи в големия самолет. Военното му обозначение бе ВС-25-А въпреки че останалата част от света го познаваше под друго име: Еър форс едно.

Тя разсеяно кимна. Малцина американци бяха наясно, че всъщност се използват два самолета Еър форс едно: два еднакви, специално преустроени боинга 747-200-Б, единият с номер 28000, а другият — 29000. Летяха със скорост деветстотин шестдесет и пет километра в час и бяха преустроени за зареждане във въздуха, което им осигуряваше неограничена продължителност на полета.

Докато пейвхоукът кацаше на пистата до президентския самолет, Рейчъл разбра защо наричат Еър форс едно „подвижен дом“. Самолетът наистина бе внушителен.

Когато посещаваше чужди страни, за да се среща с държавни глави, президентът често искаше — от съображения за сигурност — срещите да се провеждат на борда на неговия самолет. Въпреки че мотивите донякъде наистина бяха свързани с безопасността, не биваше да се пренебрегва стремежът да се постигне преимущество в преговорите чрез обикновено сплашване. Качването на Еър форс едно бе много по-внушително от посещението в Белия дом. Двуметровите букви по корпуса възвестяваха „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“. Една британска министърка веднъж беше обвинила президента Никсън, че й размахвал мъжеството си в лицето, когато я поканил на борда на Еър форс едно, и по-късно екипажът шеговито бе нарекъл самолета „Големия хуй“.

— Госпожица Секстън? — Пред хеликоптера се появи агент от Секретната служба със син блейзър и й отвори вратата. — Президентът ви очаква.

Рейчъл слезе от вертолета и погледна стръмната стълбичка към огромния корпус. „В летящия фалос“. Беше чувала да казват, че „летящият Овален кабинет“ има триста и седемдесет квадратни метра вътрешна площ, включително четири отделни спални помещения, легла за двадесет и шестима пилоти и два камбуза, осигуряващи храна за петдесет души.

Докато се качваше по стълбата, усещаше агента по петите си. Вратата на самолета зееше отворена като рана в хълбока на исполински сребърен кит. Колкото повече се приближаваше към тъмния вход, толкова по-неуверена се чувстваше. „Спокойно, Рейчъл. Това е обикновен самолет“.

Горе агентът от Секретната служба любезно я хвана за ръка и я въведе в изненадващо тесен коридор. Завиха надясно, изминаха късо разстояние и се озоваха в луксозно просторно помещение. Рейчъл веднага го позна от снимките.

— Изчакайте тук — каза агентът и изчезна.

Тя остана сама в прочутото предно помещение с дървена ламперия на президентския самолет. То се използваше за срещи, разговори с видни личности и очевидно за изкарване на акъла на гостите. Обхващаше цялата широчина на боинга и бе застлано с дебел тъмнокафяв килим. Мебелите бяха безупречни — кожени кресла около кленова маса, месингови лампиони до диван в колониален стил и кристален сервиз върху махагонов мокър бюфет.

Предполагаше се, че създателите на самолета грижливо са проектирали това предно помещение, за да осигурят на пътниците „усещане за ред и спокойствие“. В момента обаче Рейчъл Секстън най-малко изпитваше спокойствие. Можеше да мисли само за световните ръководители, които бяха седели тук и бяха взимали решения, променили света.

Всичко в това помещение нашепваше за власт, от слабото ухание на фин тютюн за лула до вездесъщия герб. Орелът, сграбчил стрели и маслинови клонки, беше извезан върху възглавниците, гравиран върху кофичката за лед и дори щампован върху корковите подложки за чаши на бара. Рейчъл взе една и я разгледа.

— Вече крадете сувенири, а? — чу се зад нея дълбок глас.

Тя сепнато се обърна, изпусна подложката на пода и несръчно приклекна, за да я вдигне. Президентът на Съединените щати я наблюдаваше с весела усмивка.

— Аз не съм кралска особа, госпожице Секстън. Няма нужда да коленичите.