Метеоритът

38

Двата дни без слънчева светлина бяха променили биологичния часовник на Майкъл Толанд. Макар той да му показваше, че е късен следобед, тялото му настояваше, че е обед. След като прибави завършващите щрихи към документалния си филм, Толанд качи записа на видеодиск и отиде до осветения пресцентър, където го предаде на един техник от НАСА.

— Благодаря, Майк. — Техникът му намигна. — Това май придава ново измерение на документалистиката, а?

Толанд се усмихна уморено.

— Надявам се, че президентът ще го хареса.

— Несъмнено. Така или иначе, ти си свърши работата. Сега сядай да се кефиш на шоуто.

— Благодаря. — Океанологът застана в ярко осветения кръг на пресцентъра и загледа веселящите се служители от НАСА, които пиеха канадска бира около метеорита. Въпреки че му се искаше да празнува, той се чувстваше изтощен, емоционално изчерпан. Потърси в навалицата Рейчъл Секстън, но тя явно все още разговаряше с президента.

„Той иска да я включи в ефир“ — помисли си Толанд.

Не че го обвиняваше — Рейчъл щеше да е идеално допълнение към групата специалисти. Освен че бе красива, тя излъчваше достъпна уравновесеност и самоувереност, каквито Толанд рядко бе срещал у жена. Но пък повечето жени, които познаваше, бяха от света на телевизията: — или безпощадни бизнесдами, или разкошни ефирни „личности“, които не притежаваха тъкмо тази черта.

Толанд тихо се отдалечи от тълпата шумни служители на НАСА и навлезе в лабиринта от пътеки в купола. Зачуди се къде ли са изчезнали другите цивилни учени. Ако се чувстваха дори наполовина толкова уморени, колкото него, сигурно бяха в спалната част и подремваха преди големия момент. В далечината пред себе си видя кръга оранжеви конуси около пустата шахта на метеорита. В купола сякаш закънтяха глухи гласове на далечни спомени. Толанд се опита да ги пропъди.

„Забрави призраците — напомни си той. Често го измъчваха в такива мигове, когато беше уморен или самотен — мигове на личен триумф или празник. — Тя трябваше да е с теб в този момент“. Сам в мрака, Толанд отново потъна в миналото.

Силия Бърч бе неговата любима в колежа. На един Свети Валентин той я заведе в любимия й ресторант. Накрая келнерът й поднесе десерта — роза и пръстен с диамант. Силия веднага разбра. Със сълзи на очи изрече една-единствена дума и направи Майкъл Толанд най-щастливия човек на света.

— Да.

Изпълнен с очаквания, той купи малка къща край Пасадина, където Силия си намери работа като учителка по природознание. Въпреки че заплатата й беше скромна, това все пак бе някакво начало, а и бяха близо до океанографския институт „Скрипс“ в Сан Диего, където Толанд преследваше мечтата на живота си на борда на един научноизследователски кораб. Работата му изискваше да отсъства по три-четири дни, но завръщанията му винаги бяха страстни и вълнуващи.

По време на плаванията си Толанд започна да записва на видео някои свои приключения за Силия и да прави кратки документални филми за работата си на кораба. След едно пътуване се върна със зърнесто домашно видео, заснето през люка на подводница — странна хемотропична сепия, за чието съществуване не бе подозирал никой. Записът беше придружен от ентусиазиран коментар.

„В тези дълбини живеят буквално хиляди неизвестни видове! — въодушевено говореше той. — Ние едва сме се докоснали до повърхността! Тук долу има тайни, каквито направо не можем да си представим!“

Силия бе омагьосана от възбудата и стегнатото научно обяснение на мъжа си. Без много да му мисли, тя показа записа на учениците си и той мигновено се превърна в хит. Други учители я молеха да им го даде назаем. Родители искаха да го презапишат. Изглежда, всички с нетърпение чакаха следващата серия. А после на Силия й хрумна гениална идея. Тя се обади на една своя приятелка от колежа, която работеше в Ен Би Си, и й прати записа.

След два месеца Майкъл Толанд помоли Силия да се разходят заедно по Кингман Бийч, тяхното любимо място, където ходеха, за да споделят надеждите и мечтите си.

— Искам да ти кажа нещо — прошепна той.

Силия спря и хвана съпруга си за ръце. Водата плискаше краката им.

— Какво?

Толанд кипеше от възбуда.

— Миналата седмица ми се обадиха от Ен Би Си. Смятат, че трябва да започна да водя океанографски документален сериал. Това е страхотно! Искат догодина да направя пилотната серия! Можеш ли да повярваш?

Тя го целуна. Лицето й сияеше.

— Вярвам. Ще бъдеш невероятен.

След половин година двамата плаваха край Каталина. Тя започна да се оплаква от болки в корема. Няколко седмици не им обръщаха внимание, но накрая положението стана нетърпимо и Силия отиде да се изследва. Вълшебният живот на Толанд за един миг се превърна в адски кошмар. Силия беше болна. Тежко болна.

— Напреднал стадий на лимфома — казаха лекарите. — Рядко се среща на тази възраст, но определено не е нещо уникално.

Силия и Толанд обиколиха безброй клиники и болници, консултираха се с множество специалисти. Отговорът винаги бе един и същ. Нелечимо заболяване.

„Няма да го приема!“ Толанд незабавно напусна работа в „Скрипс“, забрави за документалния си сериал в Ен Би Си и насочи цялата си енергия и любов към оздравяването на жена си. Тя също се бореше и понасяше болките с издръжливост, която го караше да я обича още повече. Водеше я на дълги разходки по Кингман Бийч, готвеше й здравословни храни и й разказваше за нещата, които ще правят заедно, щом оздравее. Ала Силия не оздравя.

Само след седем месеца Майкъл Толанд вече седеше до умиращата си жена в мрачно болнично отделение. Не можеше да познае лицето й. Жестокостта на рака можеше да се сравнява само с ужаса на химиотерапията, която я превърна в жив скелет. Последните часове бяха най-страшни.

— Майкъл — дрезгаво каза тя. — Време е да продължиш напред.

— Не мога. — Очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си жилав човек. Трябва. Обещай ми да си намериш друга любов.

— Никога няма да поискам друга. — Говореше сериозно.

— Ще трябва да се научиш.

Силия умря в една кристално ясна неделна утрин през юни. Майкъл Толанд се чувстваше като кораб, отнесен от пристана и запратен в бушуващото море с разбит компас. Седмици наред блуждаеше безутешно. Приятелите му се опитваха да му помогнат, ала гордостта му не можеше да понесе състраданието им.

„Трябва да избереш — накрая осъзна той. — Работа или смърт“.

След като взе решение, Толанд отново се хвърли в „Удивителните морета“. Сериалът буквално му спаси живота. През следващите четири години предаването му стана изключително популярно. Въпреки сватовническите усилия на приятелите си, Толанд изтърпя само няколко срещи. Всички завършиха с провал или взаимно разочарование, затова той накрая се отказа, като оправда липсата си на социален живот с непрекъснатите си пътувания. Най-добрите му приятели обаче знаеха истинската причина: Майкъл Толанд просто не бе готов.

Ямата на метеорита откъсна океанолога от мъчителния унес. Той се отърси от студа на спомените и се приближи до отвора. В тъмния купол стопената вода беше придобила почти вълшебна красота. Повърхността на басейна искреше като езеро на лунна светлина. Вниманието му привлякоха светли точици в горния воден слой, сякаш някой бе поръсил повърхността с блестящи синьозелени искри. Толанд дълго се взира в странното явление.

Нещо го смущаваше.

На пръв поглед водата просто отразяваше сиянието на прожекторите от отсрещния край на купола. Сега обаче видя, че изобщо не е така. Искренето имаше зеленикав оттенък и пулсираше в някакъв ритъм, сякаш повърхността на водата беше жива и се осветяваше отвътре. Толанд прекрачи границата на оранжевите конуси…

Рейчъл Секстън излезе от контейнера на ПСП. Спря за миг, за да свикне с тъмнината. Куполът приличаше на зейнала пещера, осветена само от случайните отражения на мощните телевизионни прожектори върху северната стена. Объркана от мрака, младата жена инстинктивно се запъти към осветения пресцентър.

Резултатът от разговора с Белия дом я изпълваше със задоволство.

Щом се възстанови от хитрия трик на президента, тя гладко изложи всичко, което знаеше за метеорита. Докато говореше, наблюдаваше промяната в израженията на служителите — от скептично смущение към обнадеждена вяра и накрая изумена убеденост.

— Извънземен живот ли? — възкликна един от тях. — Знаете ли какво значи това?

— Да — отвърна друг. — Значи, че ще спечелим тези избори.

Докато вървеше към пресцентъра, Рейчъл си представяше предстоящото съобщение и не можеше да не се пита дали баща й наистина заслужава президентския валяк изневиделица да го прегази и с един замах да съсипе предизборната му кампания. Естествено отговорът бе положителен.

Винаги, когато изпиташе дори съвсем слабо съчувствие към баща си, просто трябваше да си спомни за майка си. За Катрин Секстън. Мъката и срама, които й беше причинил Седжуик Секстън, бяха ужасни… всяка вечер да се прибира вкъщи късно, самодоволен и ухаещ на парфюм. Баща й се криеше зад престорена религиозност — непрекъснато лъжеше и изневеряваше, защото знаеше, че Катрин никога няма да го напусне.

„Да — реши Рейчъл. — Сенатор Секстън ще получи точно каквото заслужава“.

Тълпата в пресцентъра се веселеше. Всички пиеха бира. Рейчъл се почувства като студентка на купон. Зачуди се къде ли е изчезнал Майкъл Толанд. До нея изневиделица се появи Корки Марлинсън.

— Майк ли търсиш?

Тя се сепна.

— Ами… не… всъщност да.

Астрофизикът възмутено поклати глава.

— Знаех си. Майк тъкмо си тръгна. Мисля, че е отишъл отзад да подремне. — Корки с присвити очи се вторачи в мрачния купол. — Макар че май още можеш да го настигнеш. — Той дяволито се усмихна и посочи. — Майк се хипнотизира винаги щом зърне вода.

Рейчъл проследи протегнатия му показалец към центъра на купола, където се очертаваше силуетът на Майкъл Толанд, загледан в повърхността на шахтата.

— Какво прави? — попита тя. — Опасно е да стои толкова близо.

Корки се ухили.

— Сигурно пикае. Хайде да идем да го бутнем вътре.

Тръгнаха към ямата. Когато се приближиха до Майкъл Толанд, астрофизикът извика:

— Ей, морски! Банските ли си забрави?

Толанд се обърна. Въпреки мрака Рейчъл видя, че изражението му е нетипично сериозно. Лицето му изглеждаше странно осветено, сякаш огряно отдолу.

— Какво става, Майк? — попита тя.

— Не знам. — Океанологът посочи водата.

Корки прекрачи конусите и застана до него до ръба на шахтата. Когато погледна в басейна, настроението му моментално се промени. Рейчъл пристъпи към тях и когато се втренчи в дупката, с изненада видя искрящите по повърхността синьо-зелени точици. Като неонови прашинки, плуващи във вода. Сякаш пулсираха със зелена светлина. Гледката бе прекрасна.

Толанд вдигна от пода парче лед и го хвърли във водата. То плясна и кръговете лумнаха със силен зеленикав фосфоресцентен блясък.

— Майк, моля те, кажи ми, че знаеш какво е това — неспокойно каза Корки.

Толанд се намръщи.

— Знам точно какво е. Въпросът е какво прави тук, по дяволите!