Метеоритът

127

Тритонът падна… Майкъл Толанд се изправи на наклонената палуба, залитна и се втренчи в прерязаното въже, на което беше висяла подводницата. После се обърна към кърмата и впери поглед във вълните. Понесен от течението, тритонът тъкмо изплуваше изпод „Гоя“. Облекчен поне, че подводницата е непокътната, океанологът погледна люка. Повече от всичко на света му се искаше да види, че той се отваря и отвътре се измъква невредимата Рейчъл. Ала люкът остана затворен. Толанд се зачуди дали не е изгубила съзнание при падането.

Тритонът се движеше изключително ниско — много под нормалната си ватерлиния. „Потъва!“ Майкъл нямаше представа защо, но в момента причината не бе важна.

„Трябва да измъкна Рейчъл! Бързо!“

И тъкмо да затича към ръба на палубата, над него избухна дъжд от куршуми и от тежката макара се посипаха искри. Той приклекна. „Мамка му!“ — Надникна иззад макарата и видя, че Пикъринг е на горната палуба и стреля по него. Преди да скочи във вертолета, войникът от Делта Форс беше хвърлил автомата си и директорът на НРС очевидно го бе взел. Без да може да излезе иззад макарата, Толанд погледна към потъващия тритон.

„Хайде, Рейчъл! Излез!“ Помоли се люкът да се отвори. Нищо.

Измери с поглед откритото пространство до парапета на кърмата. Шест метра. Прекалено много, за да го преодолее без прикритие.

Пое си дълбоко дъх и взе решение. Разкъса ризата си и я хвърли надясно от себе си. Докато Пикъринг я разкъсваше на парчета с автомата си, Толанд се затича наляво по наклонената палуба и зави към кърмата. После с див скок се прехвърли през парапета. Докато летеше във въздуха, чу свистенето на куршумите около себе си. Знаеше, че дори само един от тях може да го превърне в храна за акулите в мига, в който падне във водата.

Рейчъл Секстън се чувстваше като животно, затворено в клетка. Многократно бе опитвала да отвори люка, ала безуспешно. Чуваше, че някъде под нея се пълни резервоар, и усещаше, че подводницата натежава. Мракът на океана се издигаше все по-нагоре по прозрачния купол, като черна завеса, вдигаща се отдолу нагоре.

През долната половина на стъклото виждаше мамещата я като гробница океанска бездна. Безкрайната пустота заплашваше да я погълне. Тя хвана ръчката и отново опита да я завърти, но люкът не поддаде. Дробовете й се напрягаха, влажният дъх на въглероден двуокис пареше ноздрите й. В главата й се въртеше само една мисъл.

„Ще умра сама под водата!“

Огледа контролните пултове и лостовете на тритона за нещо, което да й помогне, но не светеха никакви индикатори. Нямаше електричество. Беше заключена в мъртъв стоманен ковчег, който потъваше към морското дъно.

Клокоченето в резервоарите като че ли се ускори и океанът стигна почти до горния край на купола. В далечината отвъд безкрайните равни простори се разширяваше алена ивица. Настъпваше утрото — последното, което щеше да види. Затвори очи и ужасяващите детски спомени нахлуха в ума й.

Падаше през леда. Плъзгаше се във водата.

Нямаше въздух. Не можеше да изплува. Потъваше.

Майка и я викаше.

— Рейчъл! Рейчъл!

Чукането по стъклото я откъсна от унеса и и тя отвори очи.

— Рейчъл! — Беше Майкъл. Прочете името си по движението на устните му.

— Майкъл!

Толанд изплува на повърхността и облекчено си пое дъх. Беше видял Рейчъл да се движи в подводницата. „Жива е!“ С мощни удари заплува към задния край на тритона, покатери се върху потопената двигателна платформа и запълзя към кръглия люк. Надяваше се, че е извън обсега на автомата на Пикъринг.

Вече почти целият корпус бе под водата и океанологът разбираше, че ако иска да отвори люка и да измъкне Рейчъл, трябва да побърза. Още педя и вълните щяха да залеят тритона. Щом люкът потънеше под повърхността, при отварянето му вътре щеше да нахлуе вода и светкавично щеше да потопи подводницата.

— Сега или никога — промълви той, хвана колелото на люка и го завъртя обратно на часовниковата стрелка. Нищо. Опита отново, като напрегна всичките си сили. Механизмът отново отказа да се завърти.

Чуваше Рейчъл от другата страна на люка. Гласът й бе приглушен, но той усещаше ужаса й.

— Опитах! — извика тя. — Не успях да го завъртя!

Водата вече плискаше капака.

— Дай да опитаме заедно! — викна Майкъл. — Ти върти по посока на часовниковата стрелка! — Знаеше, че механизмът е ясно обозначен. — Давай!

Толанд се опря в баластните резервоари и напъна с всички сили. Под него Рейчъл направи същото. Колелото се завъртя с около сантиметър и спря.

Чак сега океанологът видя причината. Люкът не прилепваше плътно към отвора. Също като капак на буркан, завъртян накриво и завинтен със сила, той се бе заклещил. Гуменият уплътнител бе наред, но резетата бяха огънати и това означаваше, че капакът може да се отвори само с горелка. Обзе го ужас. Рейчъл Секстън не можеше да се измъкне от тритона.

На шестстотин метра дълбочина смачканият корпус на натоварения с ракети „Хелфайър“ хеликоптер бързо потъваше, пленник на гравитацията и мощното привличане на подводния въртоп. Безжизненото тяло на Делта Едно бе обезобразено до неузнаваемост от смазващото налягане на бездната.

Сияещият магмен купол чакаше на океанското дъно като нажежена до червено хеликоптерна площадка. Под триметровата му кора къкреше лава с температура хиляда градуса. Вулкан, който можеше да изригне всеки момент.