„Забрави всичко, което знаеш за този скален образец“.
Майкъл Толанд се бе борил със собствените си смущаващи разсъждения за метеорита, но сега, след настойчивите въпроси на Рейчъл, тревогата му се беше изострила още повече. Той погледна камъка в дланта си.
„Престори се, че някой ти го е дал, без да ти обясни къде го е намерил и какво е това. Какъв е твоят анализ?“
Знаеше, че въпросът на Рейчъл е подвеждащ, и все пак като аналитично упражнение се оказа полезен. Като оставеше настрани всички данни, които му бяха предоставили при пристигането му в купола, Толанд трябваше да признае, че анализът на фосилите е дълбоко предубеден поради едно-единствено предварително условие — че скалата, в която са открити, е метеорит.
„Ами ако не ми бяха казали за метеорита?“ — запита се той. Въпреки че все още не можеше да даде друго обяснение, океанологът си позволи хипотетично да изключи „метеорита“ като предпоставка и резултатите се оказаха малко смущаващи. Сега Толанд и Рейчъл, към които се беше присъединил и изтощеният Корки Марлинсън, обсъждаха тези идеи.
— Е, Майк — напрегнато повтори Рейчъл, — ти твърдиш, че ако някой ти даде този образец без никакво обяснение, ще трябва да заключиш, че е от Земята.
— Естествено — потвърди Толанд. — Какво друго бих могъл да заключа? Много по-лесно е да реша, че си открила фосили на до този момент неизвестен земен вид, отколкото че си се натъкнала на извънземна форма на живот. Учените ежегодно откриват десетки нови видове.
— Половинметрова въшка? — скептично се обади Корки. — И щеше да предположиш, че толкова голяма буболечка е от Земята?
— Може би не сега, но не е задължително този вид все още да съществува — отвърна океанологът. — Това е фосил на сто и деветдесет милиона години. Горе-долу през юрския период. Много праисторически фосили на огромни същества изглеждат смайващо, когато откриваме останките им — грамадни крилати влечуги, динозаври, птици.
— В аргументите ти има сериозен недостатък, Майк — възрази Корки. — Всички праисторически същества, които току-що назова — динозаври, влечуги, птици — имат вътрешни скелети, което им позволява да достигат огромен ръст въпреки земната гравитация. Но този фосил… — Той взе образеца и го повдигна. — Тия неща имат екзоскелети. Те са артроподи. Буболечки. Ти самият казваш, че всяка толкова голяма буболечка може да е еволюирала единствено при ниска гравитация. Иначе външният й скелет щеше да се смачка под собствената си тежест.
— Точно така — съгласи се Толанд. — Ако е съществувал на Земята, този вид е щял да се смачка под собствената си тежест.
Корки раздразнено свъси вежди.
— Хм, освен ако някой пещерен човек не е имал антигравитационна ферма за въшки, Майк, не разбирам как може да правиш заключението, че една половинметрова буболечка има земен произход.
Толанд се усмихна. Корки пропускаше нещо съвсем елементарно.
— Всъщност има друга възможност. — Той внимателно погледна приятеля си. — Ти си свикнал да гледаш нагоре, Корки. Погледни надолу. На Земята има огромна антигравитационна среда. И тя съществува от праисторически времена.
Астрофизикът го зяпна.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Рейчъл също се изненада.
Толанд посочи през илюминатора огряното от луната море, което хвърляше отблясъци под самолета.
— Океанът.
Рейчъл тихо подсвирна.
— Естествено.
— Водата е слабогравитационна среда — поясни Толанд. — Под вода всичко тежи по-малко. В океана живеят огромни деликатни създания, които не биха могли да съществуват на сушата — медузи, гигантски сепии, лентовидни змиорки.
Корки се съгласи, но не напълно.
— Добре, обаче в праисторическия океан никога не е имало гигантски буболечки.
— Разбира се, че е имало. И все още има. Хората ежедневно се хранят с тях. В повечето страни са деликатес.
— Майк, кой яде гигантски морски буболечки, по дяволите?
— Всеки, който обича омари, раци и скариди.
Корки го зяпна.
— Ракообразните по същество са гигантски морски буболечки — каза Толанд. — Те са под разред на типа артроподи — въшки, раци, паяци, насекоми, скакалци, скорпиони, омари, всички са роднини. Всички те са видове с разчленени крайници и външни скелети.
На лицето на Корки внезапно се изписа отвращение.
— От класификационна гледна точка те много приличат на буболечки — продължи океанологът. — Подковообразните раци приличат на гигантски трилобити. А щипките на омара приличат на щипките на голям скорпион.
Корки позеленя.
— Никога вече няма да ям раци!
Рейчъл изглеждаше заинтригувана.
— Значи артроподите на сушата остават малки, защото гравитацията осъществява естествен подбор за малки размери. Но във водата телата им се олекотяват и могат да растат?
— Точно така — потвърди Толанд. — Ако не разполагахме с достатъчно фосилни свидетелства, можехме грешно да класифицираме царския рак на Аляска като гигантски паяк.
Вълнението на Рейчъл като че ли отстъпи мястото си на безпокойство.
— Майк, хайде пак да изключим очевидната автентичност на метеорита. Кажи ми следното: смяташ ли, че фосилите, които видяхме на Милн, може да идват от океана? От земния океан?
Океанологът усети директността на погледа й и истинската тежест на въпроса.
— Хипотетично отговорът е „да“. Части от океанското дъно са на сто и деветдесет милиона години. На същата възраст като фосилите. И теоретично в океаните могат да се появят форми на живот, които приличат на тези.
— О, я стига! — изсумтя Корки. — Не вярвам на ушите си. Да изключим автентичността на метеорита ли? Автентичността на метеорита е безспорна. Даже на Земята да има океанско дъно на същата възраст като метеорита, със сигурност не съществува дъно с овъглена кора, странно никелово съдържание и хондрули. Хващате се за сламки.
Толанд разбираше, че астрофизикът е прав, и все пак след като си бе представил вкаменелостите като морски същества, вече не изпитваше такова благоговение към тях. Вече му се струваха някак си по-познати.
— Майк, защо никой учен от НАСА не е допуснал възможността тези фосили да са океански същества? — попита Рейчъл. — Дори от океан на друга планета?
— Поради две причини. Образците от морски фосили обикновено принадлежат на множество смесени видове. Всичко, което живее в милионите кубични метри вода, накрая умира и потъва на дъното. Това означава, че океанското дъно се превръща в гробище на видове от среда с всякаква дълбочинна, налягане и температура. Но образецът на Милн е чист — само един вид. Повече прилича нещо, което може да се открие в пустинята. Например гнездо еднакви организми, затрупано при пясъчна буря.
Рейчъл кимна.
— А втората причина да предположиш сухоземен вместо морски произход?
Толанд сви рамене.
— Чист инстинкт. Учените винаги са вярвали, че ако в космоса има живот, това ще са насекоми. И доколкото космосът ни е познат, там има много повече почва и скали, отколкото вода.
Рейчъл не отговори.
— Макар че… — Толанд се поколеба. Въпросите й го бяха накарали да се замисли. — Признавам, че на океанското дъно има някои много дълбоки участъци, които океанолозите наричат „мъртви зони“. Ние не ги познаваме, но има райони, в които теченията и източниците на храна не позволяват да живее почти нищо. Само отделни видове придънни създания. От такава гледна точка, предполагам, че не може напълно да се изключи съществуването на фосили само от един вид.
— Ей! — изсумтя Корки. — Забрави ли за овъглената кора? А никеловото съдържание? А хондрулите? Защо изобщо не споменаваме за тях?
Приятелят му не отговори.
— Този въпрос с никеловото съдържание — обърна се Рейчъл към астрофизика. — Обясни ми го пак. Никеловото съдържание на земните скали е или много високо, или много ниско, но при метеоритите никелът се движи в рамките на конкретни средни стойности, така ли?
Корки отсечено кимна.
— Точно така.
— И никеловото съдържание на този образец попада точно в очакваните граници?
— Много близо, да.
Рейчъл се изненада.
— Почакай. Близо ли? Какво искаш да кажеш?
Астрофизикът раздразнено свъси вежди.
— Както вече обясних, минералният състав на всички метеорити е различен. Когато се откриват нови образци, трябва да актуализираме изчисленията си за допустимото никелово съдържание на метеоритите.
Рейчъл взе камъка от ръката му.
— Значи този метеорит те е принудил наново да изчислиш допустимото никелово съдържание? Защото стойностите са попадали извън установените граници, така ли?
— Със съвсем малко отклонение — заяви Корки.
— Защо никой не го спомена?
— Защото това няма значение. Астрофизиката е динамична наука и постоянно се развива.
— Дори по време на невероятно важен анализ ли?
— Виж — изпъшка той. — Уверявам те, че никеловото съдържание на този образец е невъобразимо по-близо до други метеорити, отколкото до която и да било земна скала.
Рейчъл се обърна към Толанд.
— Ти знаеше ли за това?
Океанологът неохотно кимна. Преди не му се бе сторило важно.
— Казаха ми, че този метеорит притежавал малко по-високо съдържание на никел, отколкото други метеорити, но специалистите от НАСА не изглеждаха смутени.
— И основателно! — намеси се Корки. — Минералогическото доказателство в случая не е това, че никеловото съдържание е категорично метеоритно, а че категорично не е земно.
Рейчъл поклати глава.
— Съжалявам, обаче в моята област заради такава грешна логика загиват хора. Това, че една скала не прилича на земна, не означава, че е метеорит, а само доказва, че такава не се среща на Земята.
— Каква е разликата, по дяволите?
— Никаква — отвърна тя. — Ако си виждал всички скали на Земята.
Корки замълча за миг, после каза:
— Добре, да забравим за никеловото съдържание, щом те смущава. Все още ни остават овъглената кора и хондрулите.
— Естествено — спокойно отвърна Рейчъл. — Две от три не е зле.