Метеоритът

7

Сенатор Седжуик Секстън се наслаждаваше на уединението в лимузината си, която се провираше в утринния вашингтонски трафик на път за офиса му. Срещу него седеше Гейбриъл Аш, неговата двадесет и четири годишна лична помощничка, и му четеше разписанието за деня. Секстън почти не я слушаше.

„Обичам Вашингтон — мислеше си той и се възхищаваше на съвършените форми на помощничката си под кашмирения й пуловер. — Властта е най-силният афродизиак… и привлича жени като тази на тълпи“.

Гейбриъл беше нюйоркчанка, завършила престижен университет, и също мечтаеше някой ден да стане сенатор. „И ще успее“ — каза си той. Изглеждаше невероятно и умът й сечеше като бръснач. И на първо място, знаеше правилата на играта.

Гейбриъл Аш бе чернокожа. По-скоро имаше цвят на тъмна канела или махагон, от онази успокояваща смесица, която късащите се сърца на „белите“ могат да понесат, без да се чувстват така, сякаш отстъпват фермата. Секстън описваше помощничката си на близките си приятели като Хал Бери с ума и амбицията на Хилари Клинтън, макар понякога да му се струваше, че дори това е подценяване. Откакто преди три месеца я направи своя лична помощничка за предизборната кампания, Гейбриъл му вършеше безценна работа. И отгоре на всичко работеше безплатно. Като компенсация за шестнадесетчасовия работен ден, усвояваше тънкостите на занаята от опитен политик.

„Естествено, аз я убедих да направи нещо повече, отколкото изискват задълженията й“ — самодоволно си помисли Секстън. След като я повиши, една вечер той я покани на „служебна ориентация“ в личния си кабинет. Както очакваше, Гейбриъл дойде, изпълнена с желание да му се хареса. С бавно търпение, усъвършенствано в течение на десетилетия, сенаторът направи магията си… спечели доверието й, внимателно я освободи от задръжките й, прояви мъчително самообладание и накрая я прелъсти.

Секстън не се съмняваше, че това е било едно от най-страхотните сексуални преживявания в живота на младата жена, и все пак Гейбриъл очевидно съжаляваше за неблагоразумието си. Засрамена, тя му предложи да си подаде оставката. Секстън отказа. Гейбриъл продължи да работи при него, но съвсем ясно му заяви намеренията си. Оттогава отношенията им бяха чисто делови. Нацупените й устни продължаваха да се движат.

— …не искам следобед да отидете неподготвен на дебата по Си Ен Ен. Все още не знаем кого ще пратят от Белия дом. Трябва да прегледате бележките, които съм ви написала. — Тя му подаде една папка.

Секстън я взе и с удоволствие вдиша аромата на парфюма й, примесен с мириса на кожените седалки.

— Вие не ме слушате — протестира Гейбриъл.

— Напротив — ухили се той. — Забрави за тоя дебат по Си Ен Ен. В най-лошия случай Белият дом ще прати някой нископоставен стажант, за да демонстрира презрението си към мен. В най-добрия случай ще пратят някой тузар и ще го изям за обяд.

Тя се намръщи.

— Добре. Включила съм списък на най-вероятните опасни теми.

— Обичайните заподозрени, несъмнено.

— С един нов момент. Мисля, че снощните ви коментари за Лари Кинг може да ви донесат черна точка от страна на гей обществеността.

Почти без да я слуша, Секстън сви рамене.

— Ясно. Проблемът с браковете между лица от еднакъв пол.

Тя го погледна неодобрително.

— Вие наистина се изказахте доста остро.

„Ха, бракове между лица от еднакъв пол! — с отвращение си помисли сенаторът. — Ако зависеше от мен, тия педали изобщо нямаше да имат право на глас“.

— Добре де, ще гледам да съм по-мек.

— Чудесно. Напоследък малко прекалявате по тези горещи теми. Не се самонавивайте. Обществеността може само за миг да промени отношението си. Засега печелите и сте набрали инерция. Просто яхнете гребена на вълната. Няма нужда да изкарвате топката в тъч. Просто я дръжте в играта.

— Нещо ново от Белия дом?

— Мълчанието продължава. Вашият опонент все едно е изчезнал.

Секстън не можеше да повярва на късмета си. Месеци наред президентът усилено водеше предизборната си кампания! После, преди седмица, не щеш ли, се беше заключил в Овалния кабинет и оттогава никой не го бе виждал и чувал. Сякаш просто не можеше да понесе подкрепата на гласоподавателите за Секстън.

Гейбриъл прокара пръсти през изкуствено изправената си черна коса.

— Чух, че в предизборния щаб на Белия дом са също толкова объркани. Президентът не давал обяснение за изчезването си и всички били бесни.

— Някакви предположения? — попита сенаторът.

Тя го погледна над строгите си очила.

— Тази сутрин получих интересни сведения от един мой познат в Белия дом.

Секстън вече познаваше това нейно изражение. Гейбриъл Аш пак се беше сдобила с вътрешна информация. Сенаторът се зачуди дали не прави свирки на някой президентски съветник в замяна на тайни от предизборния му щаб. Това не го интересуваше — стига да продължаваше да носи информация.

— Говори се, че странното поведение на президента започнало миналата седмица след извънредна среща с директора на НАСА. — Гейбриъл сниши глас. — Когато излязъл от срещата, президентът явно изглеждал като ударен от гръм. Веднага отменил ангажиментите си и оттогава поддържал тясна връзка с НАСА.

Новината определено допадна на Секстън.

— Мислиш ли, че от НАСА са му съобщили нещо лошо?

— Не се сещам за друго логично обяснение — обнадеждено отвърна тя. — Въпреки че трябва да е нещо страшно важно, за да накара президента да зареже всичко.

Секстън се замисли. Онова, което ставаше в НАСА, очевидно трябваше да е неприятно. „Иначе президентът щеше да ми го навре в лицето“. Напоследък сенаторът яростно го атакуваше по въпроса за бюджета на НАСА. Неотдавнашната серия неуспешни експерименти на Националното управление по авиация и космонавтика и огромният му бюджетен дефицит му бяха спечелили съмнителната чест да се превърне в неофициален аргумент на Секстън срещу големите държавни разходи и неефикасност. Естествено нападките срещу НАСА, един от най-ярките символи на американската гордост, не бяха стратегията за печелене на гласове, която щяха да изберат повечето политици, но Секстън притежаваше оръжие, с каквото разполагаха малцина други — Гейбриъл Аш с нейния безпогрешен инстинкт.

Схватливата млада жена привлече вниманието му преди няколко месеца — работеше като координатор в неговия предизборен щаб. По онова време Секстън изоставаше на първичните избори и посланието му за държавните преразходи попадаше в глухи уши. Тогава Гейбриъл Аш му написа писмо, в което му предложи радикална нова предизборна тактика: посъветва го да атакува огромния бюджетен дефицит на НАСА и продължаващите финансови инжекции на Белия дом като типичен пример за лекомисленото прахосничество на президента.

„НАСА струва цяло състояние на американците — пишеше Гейбриъл и включваше списък със суми, провали и финансови инжекции. — Гласоподавателите си нямат и представа. Те ще се ужасят. Мисля, че трябва да направите НАСА политически въпрос“.

Наивността й накара Секстън да изпъшка.

— Да, и освен това ще се обявя против пеенето на националния химн на бейзболните мачове.

През следващите седмици Гейбриъл продължи да праща информация за НАСА на бюрото на сенатора. Колкото повече четеше Секстън, толкова по-ясно разбираше, че младата жена има право. Дори в сравнение с другите държавни институции НАСА представляваше бездънна яма — скъпа, неефикасна и в последните години изключително некадърна.

Един следобед сенаторът говореше в ефир за образованието. Водещият го притискаше с въпроса откъде ще намери средства за обещаните от него основни ремонти на обществените училища. Секстън реши да провери теорията на Гейбриъл за НАСА с полушеговит отговор.

— Парите за образованието ли? — каза той. — Е, може наполовина да съкратя космическата програма. Предполагам, че щом НАСА може да харчи петнайсет милиарда годишно в космоса, аз би трябвало да мога да харча седем и половина милиарда за децата тук на Земята.

Тази нехайна забележка накара присъстващите в студиото мениджъри от предизборния му щаб ужасено да ахнат. В края на краищата цели предизборни кампании бяха потъвали заради неща, много по-невинни от критиките към НАСА. Телефонните линии в студиото мигновено загряха. Мениджърите уплашено се свиха — космическите патриоти се готвеха за атака. И тогава се случи нещо неочаквано.

— Петнайсет милиарда годишно ли? — смаяно попита първият слушател. — Вярно ли чух, че говорите за милиарди? Искате да кажете, че в часовете по математика в училището на сина ми се блъскат по два класа едновременно, защото няма пари за достатъчно учители, а НАСА харчи по петнайсет милиарда долара годишно, за да снима някакъв си космически прах, така ли?

— Хм… точно така — предпазливо потвърди Секстън.

— Това е абсурд! Президентът може ли да направи нещо по този въпрос?

— Естествено — вече по-уверено отвърна сенаторът. — Президентът може да наложи вето върху проектобюджета на всяка държавна институция, ако смята, че е неоснователно раздут.

— Тогава имате гласа ми, сенатор Секстън. Петнайсет милиарда за космически проучвания, а децата ни нямат учители. Това е недопустимо! Успех, господин сенатор. Надявам се да стигнете до върха.

Включиха следващия слушател.

— Господин сенатор, наскоро четох, че международната космическа станция на НАСА далеч надхвърлила бюджета си, а президентът мислел да даде на Управлението извънредни средства, за да спаси проекта. Вярно ли е?

Секстън се възползва от възможността.

— Вярно е! — После обясни, че космическата станция първоначално е била замислена като съвместен проект на дванадесет страни, които трябвало да си поделят разходите. След като започнал строежът обаче, бюджетът на станцията излязъл извън контрол и много държави се отказали от участието си. Вместо да прекрати проекта, президентът решил да покрие чуждите дялове. — От предвидените осем милиарда — обяви Секстън, — нашите разходи за международната космическа станция достигнаха смайващата сума сто милиарда долара!

Слушателят побесня.

— Защо президентът не им дръпне шалтера, по дяволите?!

На Секстън му се прииска да го разцелува.

— Адски точен въпрос. За съжаление една трета от строителните материали вече са в орбита и президентът е похарчил вашите данъци, за да ги прати там, така че да дръпне шалтера означава да признае, че е допуснал грешка за много милиарди долари ваши пари.

Слушателите продължаваха да се обаждат. Изглежда, американците се събуждаха за идеята, че НАСА е възможност — а не национален придатък.

След края на предаването освен неколцината твърдоглави привърженици на Управлението, които се бяха обадили, за да дуднат за вечното човешко търсене на знания, всички единодушно се съгласиха, че предизборната кампания на Секстън се е натъкнала на „Светия Граал“: нов, все още неексплоатиран противоречив проблем, живо вълнуващ избирателите.

През следващите седмици сенаторът срази опонентите си в пет важни кръга от първичните избори, обяви Гейбриъл Аш за своя лична помощничка и я похвали, че е повдигнала въпроса за НАСА. С едно махване на ръка Секстън превърна младата афроамериканка в изгряваща политическа звезда и въпросът за неговото расистко и сексистко минало просто се изпари.

Докато седяха един срещу друг в лимузината, Секстън разбираше, че Гейбриъл за пореден път се е оказала права. Новата й информация за тайната среща между директора на НАСА и президента определено предполагаше, че в Управлението назряват нови проблеми — може би поредната страна оттегляше финансовата си поддръжка за космическата станция. Когато лимузината подмина паметника на Вашингтон, сенатор Секстън не можеше да не се почувства богопомазан.