Метеоритът

66

Вдигнаха я здрави ръце. Рейчъл усети, че силните непознати я избърсват и я увиват в одеяла. Поставиха я върху някаква носилка и енергично заразтриваха ръцете, краката и ходилата й. Нова инжекция в ръката.

— Адреналин — съобщи някой.

Адреналинът потече във вените й като живителна сила и събуди мускулите й. Макар че все още усещаше ледена празнота в стомаха си, кръвта постепенно изпълваше крайниците й.

„Завръщане от смъртта!“

Толанд и Корки лежаха до нея и трепереха под одеялата, а непознатите ги разтриваха и им правеха инжекции. Рейчъл не се съмняваше, че тези тайнствени мъже току-що са им спасили живота. Мнозина от тях бяха мокри, очевидно след като бяха влезли под душа с дрехите. Нямаше представа кои са и как са успели навреме да стигнат при тях. В момента нямаше значение. „Живи сме!“

— Къде… сме? — успя да попита тя и дори само от тези две думи мъчително я заболя главата.

Мъжът, който я разтриваше, отговори:

— Намирате се в медицинския кабинет на подв…

— Мирно! — извика някой.

Внезапно настана смут и тя се опита да седне. Един от мъжете в синьо й помогна, приповдигна я и я уви в одеялата. Рейчъл разтърка очи и видя, че в стаята влиза някой. Беше грамаден афроамериканец. Красив и властен. С тъмнозелена униформа.

— Свободно — каза той, приближи се до Рейчъл, спря до нея и я погледна с волевите си черни очи.

— Харолд Браун — с дълбок, внушителен глас се представи мъжът. — Капитан на „Шарлот“. Коя сте вие?

„Шарлот“ — помисли си Рейчъл. Името й се струваше странно познато.

— Секстън… — отвърна тя. — Аз съм Рейчъл Секстън.

Мъжът като че ли се озадачи и внимателно се вгледа в нея.

— Проклет да съм. Наистина сте вие.

Рейчъл се обърка. „Той ме познава?“ Беше сигурна, че не го е виждала, макар че когато спусна поглед от лицето му към лентичката на гърдите му, зърна познатата емблема с орел, сграбчил котва, заобиколен от думите ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ. И тогава се сети откъде знае името „Шарлот“.

— Добре дошла на борда, госпожице Секстън — каза капитанът. — Вие сте обобщавали няколко разузнавателни доклада на нашата подводница. Затова ви познавам.

— Но… какво правите в тези води? — заекна тя.

Лицето му се напрегна.

— Честно казано, госпожице Секстън, тъкмо щях да ви задам същия въпрос.

Толанд бавно се надигна и отвори уста да каже нещо, но Рейчъл решително му кимна да замълчи. „Не тук. Не сега“. Не се съмняваше, че Толанд и Корки първо ще искат да говорят за метеорита и нападението, но тази тема определено не биваше да се обсъжда пред екипажа. В света на разузнаването, независимо от положението, най-важно бе правото на достъп до класифицирана информация! Всичко, свързано с метеорита, си оставаше строго секретно.

— Трябва да говоря с директора на НРС Уилям Пикъринг — каза тя на капитана. — Насаме и веднага.

Браун повдигна вежди. Очевидно не беше свикнал да му заповядват на собствената му подводница.

— Трябва да му съобщя класифицирана информация.

Капитанът дълго се взира в нея.

— Първо да регулираме телесната ви температура, после ще ви свържа с директора на НРС.

— Спешно е, господин капитан. Аз… — Рейчъл замълча. Погледът и току-що бе попаднал върху часовника на стената над аптечката.

19:51.

Тя запремигва.

— Този… този часовник верен ли е?

— Намирате се на военен съд, госпожо. Нашите часовници са винаги точни.

— И това прави… в източно време?

— Седем петдесет и една.

„Боже мой! — смая се Рейчъл. — Още е едва седем петдесет и една? — Имаше чувството, че е била в безсъзнание часове. Дори нямаше осем часа? — Президентът още не е съобщил за метеорита! Имам време да го спра!“ Тя моментално се изхлузи от носилката и се уви в одеялото. Краката й трепереха.

— Трябва веднага да разговарям с президента.

Капитанът се обърка.

— Кой президент?

— На Съединените щати.

— Нали ви трябваше Уилям Пикъринг?

— Нямам време. Трябва ми президентът.

Капитанът не помръдваше и й преграждаше пътя.

— Доколкото знам, президентът скоро ще даде изключително важна пресконференция. Съмнявам се, че ще се съгласи да води лични разговори.

Рейчъл застана колкото можа по-изправена на треперещите си крака и впери поглед в Браун.

— Господин капитан, вие нямате право на достъп до такава информация, за да ви обясня положението, но президентът ще допусне ужасна грешка. Разполагам със сведения, които той непременно трябва да чуе. Веднага. Трябва да ми повярвате.

Капитанът дълго я наблюдава. После се намръщи и си погледна часовника.

— Девет минути? За толкова малко време не мога да ви осигуря сигурна връзка с Белия дом. Мога да ви предложа само радиофон. И ще трябва да се спуснем на известна дълбочина, което ще отнеме няколко…

— Действайте! Бързо!