Метеоритът

130

Въпреки че бяха изплували, Толанд знаеше, че това е краят. „Магменият купол изригна“. Щом горният край на въртопа стигнеше повърхността, гигантското подводно торнадо щеше да започне да всмуква всичко надолу. Странно, светът вече не бе тихото утро, което беше оставил само преди мигове. Носеше се оглушителен шум. Вятърът го шибаше, сякаш докато бе под водата, се беше разразил ураган.

От липсата на кислород му се виеше свят. Той се опита да държи Рейчъл във водата, ала нещо я изтръгваше от ръцете му. „Течението!“ Невидимата сила упражняваше все по-голям натиск и заплашваше да я откъсне от него. Изведнъж тялото на Рейчъл му се изплъзна — но нагоре. Пред озадачения поглед на Толанд Рейчъл се издигна над водата.

Самолетът „Оспри“ изтегляше Рейчъл на спасително въже. Преди двадесет минути в бреговата охрана бяха получили съобщение за експлозия в морето. След като бяха изгубили следите на хеликоптера, който трябваше да се намира в района, те се бяха уплашили от злополука. Не им оставаше друго, освен да въведат последните му известни координати в навигационната си система и да се молят за благополучен изход.

На осемстотин метра от осветения „Гоя“ течението отнасяше горящи останки. Приличаха на моторница. Наблизо във водата плуваше мъж и диво размахваше ръце. Прибраха го. Беше гол — освен единия му крак, който бе омотан в изолирбанд.

Изтощен, Толанд се взираше в бучащия над него самолет. Хоризонталните му перки бясно шибаха морето с въздушни струи. Когато Рейчъл стигна горе, няколко чифта ръце нервно я издърпаха вътре. Докато наблюдаваше чудотворното и избавление, Толанд видя, че до люка е приклекнал гол мъж.

„Корки? — Сърцето му се изпълни с радост. — Ти си жив!“

Отгоре му хвърлиха въже — падна на три метра от него. На Толанд му се искаше да заплува натам, но вече усещаше всмукването на циклона. Безмилостната хватка на морето го обгръщаше и отказваше да го пусне.

Течението го всмука под повърхността. Той се мъчеше да изплува, ала изпитваше непреодолима умора. „Ти си жилав човек“ — казваше му някой. Той зарита. Когато главата му се показа над вълните, видя, че въжето все още е далеч от него. Течението продължаваше да го тегли надолу. Във вихъра на вятъра и грохота на самолета Толанд вдигна очи и видя Рейчъл. Тя го гледаше и безмълвно го викаше при себе си.

Трябваха му само четири мощни удара с ръце, за да стигне до въжето. С последни сили вмъкна ръката и главата си в ремъците и се отпусна. Изведнъж океанът започна да пропада под него. Толанд погледна надолу в мига, в който се отвори зейнал въртоп — мегациклонът най-после бе достигнал повърхността.

Уилям Пикъринг стоеше на мостика на „Гоя“ и с нямо удивление наблюдаваше зрелището, което се разиграваше пред очите му. В морската повърхност отдясно на кърмата се образуваше грамадна вдлъбнатина. Водовъртежът имаше диаметър стотици метри и бързо се разширяваше. Океанът описваше зловещо гладък кръг около фунията на циклона. От дълбините вибрираше гърлен стон. Директорът смаяно гледаше разширяващата се към него дупка — беше като зейналата паст на някакъв митичен бог, жаден за жертвоприношения.

„Сънувам“ — помисли си Пикъринг.

Изведнъж с експлозивно съскане, което пръсна стъклата на мостика, от въртопа изригна огромен стълб пара. В небето се издигна колосален гейзер, чийто връх изчезваше в мрачните облаци.

В същия миг стените на фунията станаха по-стръмни, въртопът светкавично се разшири и запоглъща океана. Кърмата на „Гоя“ рязко се люшна към бездната. Пикъринг изгуби равновесие, падна на колене и като дете пред Бог, се вторачи в глъбините. Последните му мисли бяха за дъщеря му Даяна. Молеше се преди смъртта си да не е познала такъв страх.

Ударната вълна от парата запрати самолета настрани. Докато пилотите овладяваха управлението и завиваха ниско над обречения „Гоя“, Толанд и Рейчъл се държаха за ръце. Долу видяха Уилям Пикъринг, коленичил с черното си палто до парапета на загиващия кораб.

Кърмата се надвеси над огромния воден кратер и въжето на котвата най-после се скъса. С гордо издигната във въздуха кърма „Гоя“ се плъзна през ръба и после по стръмната водна стена. Светлините му продължаваха да сияят, докато изчезваше в бездната.