Операция „Звезден гост“

109

Часът наближава четири, когато най-сетне чуваш астматичното кашляне на раздрънкан автомобилен двигател. Тихо хлопва врата и някой предпазливо подвиква:

— Хей, сеньор, тук ли сте?

Промъкваш се през царевицата към жълтеникавата светлина на автомобилни фарове. Човекът, който те чака, съвсем не прилича на луда глава. Мършаво лице, късо подстригана коса, очила с телени рамки и стар, но безупречно чист черен костюм.

Когато излизаш на светло, Рамон се намръщва:

— А, не! В този вид доникъде няма да стигнете. Сваляйте всичко. Ще облечете това.

И той ти подхвърля някакви вехти дрипи.

Докато се преобличаш, фелдшерът с извинителен глас обяснява:

— Много се забавих, обаче нямаше как. Бях при родилка. Старият Хосе ме е чакал цяла нощ у дома. Даже лампата не е посмял да запали, горкият.

След четвърт час костюмът и цялата ти екипировка (освен златните монети, ако ги имаш) са закопани дълбоко в царевичната нива. Рамон те настанява върху купчина слама в каросерията на допотопната си камионетка и бавно изрича:

— А сега, сеньор, искам да ме изслушате и да запомните добре. Каквото и да се случи, ще лежите така, без да мърдате. Не произнасяйте нито дума. Останалото е моя грижа.

Сетне той изведнъж рязко посяга напред и размазва по лицето ти някаква гъста, лепкава каша. Неволно повдигаш ръка.

— Не пипайте! — строго заповядва Рамон. — Нали се разбрахме! Няма да мърдате, докато не ви кажа. От това зависи животът и на двама ни.

Без повече обяснения фелдшерът скача в кабината и подкарва напред.

Мини на 233.