Операция „Звезден гост“

312

Пътят води към въжен мост над буйните води на Аракуана. Отправяш се натам и внезапно застиваш на място. От джунглата пред теб излиза дрипав старец, който води магаре, натоварено с огромен вързоп съчки.

Едва ли би могъл да се похвалиш пред Сервантес с познанията си по испански, но все пак владееш езика съвсем сносно. Размахваш ръка и подвикваш:

— Ехей, сеньор! Почакайте малко!

Старецът стреснато се обръща и оглежда пътя зад себе си. После се прекръства с трепереща ръка и глухо промърморва:

— Призраци…

Не те е видял, макар че погледът му мина право през теб. За момент се питаш дали не е сляп, но предположението веднага отпада, когато старецът бързо повежда магарето си към моста. Настигаш го тичешком и няколко пъти размахваш ръка пред лицето му. Никакъв резултат. За този човек си просто невидим!

Вървиш след него и половин час по-късно стръмният път ви извежда до някакво село — всъщност само пет-шест схлупени къщурки от суров кирпич и ръждясали тенекии. Между тях обаче сградата на полицията се отличава с неописуем лукс: построена е от истински тухли, на прозорците има решетки и — чудо на чудесата! — зад тях блести електрическа светлина.

На няколко пъти между колибите срещаш селяни, но и тяхната реакция е същата като тази на стареца — тоест никаква. За тях си невидим. Може би не в буквалния смисъл на думата. Изглежда, че просто нещо ги кара да не ти обръщат внимание, или да забравят за теб веднага, след като те забележат.

Едва сега разбираш последните думи на пришълеца. Значи това е подаръкът, чрез който ще напуснеш спокойно Малакоста.

Мини на 347.