Операция „Звезден гост“

46

След данните от „Ливингстън“ преглеждаш инструкциите за действие, но в тях наистина няма нищо ново. Препоръчва ти се при среща с местни военни да не влизаш в спорове и да ги убедиш да изчакат пристигането на научния екип. На теория звучи добре, но на практика… Е, на практика никак не ти се иска да разговаряш с военните на генерал Гарсия. Много добре си спомняш репортажите на световните информационни агенции за потушаването на селските бунтове в Малакоста преди две години.

— Готовност за катапултиране след една минута! — раздава се в шлема гласът на пилота.

— Прието! — отвръщаш ти.

Минава сякаш не една минута, а цели пет — достатъчно време, за да прибереш документите в папката, да откачиш шланговете и да се превключиш към кислородните бутилки, закрепени на колана ти. Запасът от кислород ще ти стигне за половин час.

Разтърсва те мощен тласък, сетне тежестта изчезва. Имаш чувството, че си увиснал неподвижно в пространството, но отлично знаеш, че капсулата пада с огромна скорост, насочвана право към целта от прецизната лазерна апаратура. Напрегнато следиш висотомера върху малкото табло пред себе си. Двайсет и пет километра… двайсет… петнайсет… Най-сетне на два километра височина капсулата отново се разтърсва — отворил се е спомагателният парашут, предназначен само да намали отчасти скоростта на падане. Неволно напрягаш мускули. На осемстотин метра от земята ще бъдеш изстрелян навън.

Сега ти се струва, че цифрите на висотомера се сменят с безумна скорост. Хиляда… деветстотин… осемстотин! Отеква гръм, непреодолима сила те подмята жестоко напред и нагоре… и след секунда висиш под купола на парашута, все още замаян от катапултирането. Над теб просветват пламъците на ракетен двигател. Опразнената капсула рязко полита настрани, за да се взриви на безопасно разстояние. Не бива да останат никакви следи от операция „Звезден гост“.

Мини на 143.