Пан Володиовски

Девета глава

Пан Михал започна малко по малко да се стяга за заминаване, но не преставаше да дава уроци на Баша, която обикваше все повече, нито да се разхожда насаме с Кшиша Дрогойовска и да търси у нея утеха. И, изглежда, че я намираше, защото с всеки ден настроението му се подобряваше, а вечер дори участваше в забавленията на Баша с пан Нововейски.

Тоя млад кавалер стана желан гост в дома на Кетлинг. Пристигаше още от сутринта или веднага след пладне и прекарваше тук до вечерта, а понеже всички го обичаха, посрещаха го с радост и много скоро почнаха да го смятат за член на семейството. Той откарваше жените във Варшава, правеше им разни покупки у продавачите на платове, а вечер с голямо увлечение играеше на „сляпа баба“, като повтаряше, че преди заминаването си непременно трябва да хване неуловимата Баша.

А тя винаги се измъкваше, при все че пан Заглоба й казваше:

— Накрая все ще те улови някой, ако не тоя, някой друг!

Но все по-явно ставаше, че именно тоя искаше да я улови. Дори и „хайдучето“ трябва да се досещаше за това, защото понякога така се замисляше, та косата му падаше съвсем на очите.

Пан Заглоба обаче си имаше свои причини, поради което това не му се нравеше. И една вечер, когато всички вече се бяха разотишли, той почука на стаята на малкия рицар.

— Толкова ми е жал, че ще трябва да се разделим — каза той, — та идвам тук, за да те погледам още. Един Бог знае кога ще се видим!

— За изборите непременно ще се върна — отговори пан Михал, като го прегръщаше — и ще ти кажа, ваша милост, защо: хетманът иска да има по това време тук колкото е възможно повече хора, обичани от шляхтата, за да я привличат за неговия кандидат. А понеже, слава Богу, името ми е доста популярно всред събратята, той непременно ще ме повика тук. Хетманът разчита и на ваша милост.

— О, с голям невод91 ме лови той, но струва ми се, че макар да съм много дебел, пак ще се измъкна през някоя дупка на тая мрежа. Няма да гласувам аз за французина.

— Защо?

— Защото това би било absolutum dominium92.

— Конде, както и всеки друг, ще трябва да даде клетва, че ще изпълнява договора, а иначе той бил голям предводител, прочут с военните си походи.

— По божия милост нямаме нужда да търсим предводители у французите. Самият пан Собески сигурно не е по-лош от Конде. Не забравяй, Михале, че и французите носят като шведите чорапи, та сигурно и те няма да удържат на клетвите си. Carolus Gustavus беше готов да се кълне всеки час. У тях то е все едно да строшиш лешник със зъби. Какво струва договорът, щом някой не е честен!

— Но Жечпосполита се нуждае от защита! Ех, де да беше жив княз Йереми Вишньовецки! Unanimitate93 щяхме да го изберем за крал.

— Жив е синът му, същата кръв!

— Но не е същият замах! Да ти дожалее, като го гледаш, той повече прилича на слуга, отколкото на княз от толкова знатна кръв. Да бяха поне времената други! Но днес първата грижа е доброто на отечеството. Същото ще ти каже и Скшетуски. Каквото направи пан хетманът, същото ще сторя и аз, защото вярвам като в евангелието в неговото искрено чувство към отечеството.

— Е! Има време да мислим по това. Лошото е, че сега заминаваш.

— А ти какво ще направиш, ваша милост?

— Ще се върна при Скшетуски. Хлапетата там ми досаждат понякога, но като не ги видя по-дълго време, почвам да тъгувам за тях.

— Ако след изборите почне война, тогава и Скшетуски ще тръгне. Пък кой знае дали и ваша милост не ще се намериш на бойното поле. Може би заедно ще воюваме в Рус. Толкова зло и толкова добро сме изпитали по ония места!

— Вярно! Кълна се в Бога, там минаха най-хубавите ми години. На човек понякога му се дощява да види всички ония места, които бяха свидетели на нашата слава.

— Тогава тръгвай с мене, ваша милост. Ще ни бъде весело, а след пет месеца отново ще се върнем при Кетлинг. Тогава и той ще си бъде тук, и Скшетуски с жена си…

— Не, Михале, сега не ми е време, но ти обещавам, че ако се ожениш за някоя панна, която има имот в Рус, тогава ще те съпроводя дотам и ще помагам да се настаниш.

Володиовски се посмути, но веднага отвърна:

— До женитба ли ми е в главата на мене! Най-добро доказателство, ваша милост, имаш в това, че постъпвам във войската.

— Това именно ме тревожи и мене, защото аз си мислех: ако не едната, тогава — другата. Михале, вразумявай се, помисли малко къде и кога ще намериш по-добър случай от тоя, който имаш сега? Помни, че по-късно ще дойдат години, когато ще си кажеш: всеки има жена, деца, а аз стърча сам в полето като дива круша. И ще те овладее страшна скръб и мъка. Защото ако беше се оженил за оная, горката, ако имаше от нея деца, тогава бих те оставил на мира; щеше да имаш къде да дадеш воля на чувствата си и готова надежда за утеха, но така, както е сега, може да дойде час, когато напразно ще търсиш близък човек около себе си и сам ще се попиташ: в чужда страна ли живея аз?

Володиовски мълчеше и мислеше, затова пан Заглоба заговори отново, като гледаше втренчено малкия рицар в лицето:

— Във въображението си и в сърцето ти определих преди всичко онова розовичко хайдуче, защото, primo: то е злато, а не момиче, и secundo94: с него такива люти войни ще дадете на света, каквито сигурно още не е имало на земята…

— Тя е голям ветрогон; пък и там вече Нововейски иска да изчатква огън от нея.

— Именно, именно! Днес тя може би все още би предпочела тебе, защото е влюбена в славата ти; но когато ти заминеш, а той остане — знам аз, че ще остане, мошеникът му, защото това не е никаква война — тогава кой знае какво ще стане.

— Башка е голям ветрогон! Нека Нововейски я взема. Искрено му желая това, защото той е чудесен момък.

— Михале! — каза Заглоба и прибра молитвено ръце. — Помисли какво потомство ще излезе от това.

— Аз познавах двама Бальовци, чиято майка беше Дрогойовска, а пък също бяха отлични войници.

— Ха! Хванах ли те! Нататък ли ти гледа окото? — викна Заглоба.

Володиовски се смути извънредно много. Някое време само мърдаше мустачки, като искаше с това да прикрие смущението си; най-после каза:

— Какво говориш, ваша милост! Окото ми не гледа наникъде, но понеже ти спомена за наистина рицарската наклонност на Баша, аз просто веднага се сетих за Кшиша, в която си е избрала резиденция по-женствена натура. Говори ли се за едната, веднага ти идва наум другата, защото винаги са заедно.

— Добре! Добре! Да те благослови Бог и с Кшиша, макар че, кълна се в Бога, ако бях млад човек, щях да се влюбя в Баша до смърт. Като имаш такава жена, в случай на война няма защо да я оставяш вкъщи, а можеш да я вземеш на бойното поле и да си е при тебе. Такава и в шатъра ще ти е добре дошла, а дойде ли й часът, макар във време на бой, пак ще гърми с пушката, ако ще би само с едната ръка. А пък е благородна, а пък е добричка!… Ей ти, мое хайдуче обично, не те разбраха тебе и с неблагодарност те нахраниха, но ако имах ей така шейсет години по-малко, щях да зная коя трябва да се нарича Заглобова!

— Аз не отричам нищо у Баша!

— Не е там работата да не й отричаш добродетелите, ами да й станеш мъж. Но ти предпочиташ Кшиша!

— Кшиша ми е приятел.

— Приятел ли, защо не приятелка? Може би защото има мустаци! Приятел съм ти аз, приятели са ти Скшетуски, Кетлинг. Ти не се нуждаеш от приятел, ами от приятелка. Кажи си го ясно и не хвърляй прах в очите. Пази се, Михале, от приятел от женски пол, дори когато има мустачки, защото или ти на него ще изневериш, или той на тебе. Дяволът не спи и с удоволствие сяда между такива приятели, exemplum95: Адам и Ева, които започнали да се сприятеляват, но това приятелство заседнало като кост в гърлото на Адам.

— Ти, ваша милост, не обиждай Кшиша, аз по никой начин няма да търпя това.

— Нека Бог бди над нейните добродетели! Тя не може да се сравни с моето хайдуче, но е добра девойка! Аз съвсем не я обиждам, ще ти кажа само, че когато седиш при нея, така ти горят бузите, като че ли някой ги е изпощипал, мустачките си мърдаш, косата ти настръхва, пухтиш, ситниш и подскачаш като гривек — а всичко това са белези на похотта ти. На другиго приказвай ти за приятелство, аз съм стар врабец!

— Толкова стар, че виждаш, ваша милост, и това, което го няма.

— Дано да се лъжа! Дано да мислиш за моето хайдуче! Михале, лека ти нощ! Вземай хайдучето! Хайдучето е още по-хубаво! Вземай хайдучето, вземай хайдучето!…

След тия думи пан Заглоба стана и излезе от стаята.

Пан Михал се мяташе през цялата нощ в леглото и не можеше да заспи, защото през цялото време в главата му се въртяха неспокойни мисли. Той виждаше пред очите си лицето на Дрогойовска, нейните очи с дълги ресници и устата й, покрита с лек мъх. Понякога задрямваше, но виденията не изчезваха. Като се събудеше, мислеше за думите на Заглоба и си спомняше колко рядко умът на тоя човек се е излъгвал в нещо. Понякога полунасън, полунаяве пред него се мяркаше розовият лик на Баша и тая гледка го успокояваше; но веднага Кшиша отново заместваше Баша. Обърне се горкият рицар към стената — вижда очите й; обърне се към тъмното в стаята — вижда очите й, а в тях някакво безсилие, някакво насърчаване. От време на време тия очи се притваряха, сякаш искаха да кажат: „Нека бъде волята ти!“ И пан Михал чак сядаше на леглото и се кръстеше.

На разсъмване сънят съвсем отлетя от него. Тогава му стана тежко, неприятно. Обзе го срам и той почна горчиво да се укорява, че не вижда пред себе си покойната си любима, че не с нея са пълни очите му, сърцето, душата, а с тая, живата. Стори му се, че е сгрешил пред паметта на Ануша, и трепна веднъж, втори път, скочи от леглото, при все че беше още тъмно, и започна да чете утринни молитви.

А когато ги свърши, допря пръст до челото си и рече:

— Трябва да замина колкото може по-скоро и веднага да потисна това приятелство, понеже пан Заглоба може би има право…

После, вече по-весел и по-спокоен, седна да закусва. След закуската се фехтува с Баша и навярно за пръв път забеляза, че тя просто го грабваше — толкова беше хубава с издутите си ноздри и задъхана гръд.

Той сякаш избягваше Кшиша, а тя забеляза това и го следваше с разширените си от удивление очи. Но той избягваше дори погледа й. Сърцето му се късаше, но издържа.

Следобед пан Михал ходи с Баша в килера за стари неща, където Кетлинг имаше втори склад на оръжия. Тук той й показа разни оръжия, като й обясняваше как се борави с тях. После стреляха в мишена с астрахански лъкове.

Девойката беше щастлива от забавлението и се разчурулика като никога, та пани столникова трябваше да й прави бележки.

Така изтече вторият ден. На третия отидоха двамата със Заглоба във Варшава, в Даниловичевския дворец, за да узнаят нещо за датата на заминаването, а вечерта пан Михал заяви на жените, че след една седмица непременно тръгва.

Като казваше това, той се мъчеше да говори небрежно и весело. Към Кшиша дори не погледна.

Обезпокоената девойка се опитваше да му задава разни въпроси. Той отговаряше учтиво, приятелски, но повече се занимаваше с Баша.

Заглоба смяташе, че това е вследствие неговите съвети, и потриваше ръце от радост. Но понеже от окото му не можеше да се крие нищо, той забеляза тъгата на Кшиша.

„Натъжи се! Явно, че се натъжи! — мислеше си той. — Няма нищо! Обикновена женска работа. Но Михал веднага се промени, по-скоро, отколкото предполагах. Добър човек е той, макар че винаги е бил ветрогон в чувствата си и ветрогон ще си остане.“

Но пан Заглоба имаше всъщност добро сърце, та веднага му домъчня за Кшиша.

— Нищо няма да й каже directe96 — каза си той, — но трябва да й измисля някаква утеха.

И като се възползва от привилегията, която му даваше възрастта и побелялата глава, той се приближи до нея след вечерята и започна да я милва по черната копринена коса. А тя седеше тихо, повдигнала към него добрите си очи, малко учудена от тая нежност, но благодарна.

Вечерта Заглоба мушна в хълбока Володиовски при вратата на неговата спалня.

— Е, какво? — каза той. — Нали няма по-добра от хайдучето!

— Мило козле! — отвърна Володиовски. — Сама вдига шум по стаите колкото четирима войника. Истински барабанчик.

— Барабанчик! Дай, Боже, по-скоро да тръгне с твоя барабан!

— Лека нощ, ваша милост!

— Лека нощ! Странни същества са тия жени! Забеляза ли тъгата на Кшишка, задето ти обърна малко повече внимание на Башка?

— Не… забелязах! — отвърна малкият рицар.

— Сякаш някой й подкоси краката!

— Лека нощ, ваша милост! — повтори Володиовски и бързо влезе в стаята си.

Като разчиташе на лекомислието на малкия рицар, пан Заглоба се излъга и изобщо постъпи нетактично, че му заговори за тъгата на Кшиша, защото пан Михал така се разчувства от това, че чак нещо го стисна за гърлото.

— Ех, че й се отплатих за нейната благосклонност, за това, дето като сестра ме утешаваше в моята тъга! — говореше си той. — Ами! Какво лошо й сторих! — продължи след кратко замисляне. — Какво й сторих ли? Пренебрегвах я цели три дни, което беше дори неучтиво. Пренебрегвах милото момиче, любимото същество! За това, че искаше да ми лекува vulnera97, й върнах с неблагодарност… Да можех да запазя мярка — казваше си той по-нататък — и като потискам опасното приятелство, да съумея да не я пренебрегвам; но, изглежда, че мозъкът ми е тъп за такава тактичност…

И пан Михал беше сърдит на себе си, а едновременно в сърцето му се обади голяма жалост. Неволно той почна да мисли за Кшиша като за любимо и онеправдано същество. Ядът в него срещу самия себе си растеше с всеки миг.

— Варварин съм, варварин! — повтаряше той.

И Кшиша напълно отстрани Баша от мислите му.

— Който иска, нека взема тая коза, тая мелница, това кречетало! — казваше си пан Михал. — Нововейски или дяволът, все ми е едно!

И у него се засилваше гневът срещу невинната Баша, но нито веднъж не помисли, че с тоя си гняв може да я онеправдае повече, отколкото Кшиша с престореното си равнодушие.

С женския си инстинкт Кшиша веднага отгатна, че в пан Михал става някаква промяна. И на нея й беше едновременно и неприятно, и тъжно, че малкият рицар сякаш я отбягва, но заедно с това разбираше, че между тях предстои да се реши нещо и че те няма да бъдат приятели постарому, а или много по-големи, отколкото досега, или никакви.

И я обзе безпокойство, което се засилваше при мисълта за скорошното заминаване на пан Михал. В сърцето на Кшиша още нямаше любов. Девойката още не бе изпитала това чувство. Но в същото време и сърцето й, и кръвта й бяха съвсем назрели за обич.

Може би и затова, че вече чувстваше леко зашеметяване, Володиовски беше обкръжен със славата на пръв воин в Жечпосполита. Всички рицари произнасяха с почит неговото име. Сестра му превъзнасяше до небето неговите добродетели; обграждаше го ореолът на нещастието — и на всичко отгоре, като живееше под един покрив с него, девойката свикна с външността му.

Кшиша имаше това в природата си, че харесваше да бъде обичана; затова, когато напоследък пак Михал взе да се държи равнодушно към нея, самолюбието й се засегна силно; но понеже сърцето й бе добро по природа, девойката реши да не показва пред Володиовски ни сърдито лице, ни нервност, а да го спечели с добротата си.

А това постигна твърде лесно, защото на другия ден пан Михал беше с разкаян израз на лицето и не само не отбягваше погледа на Кшиша, ами сам я гледаше в очите, сякаш искаше да каже: „Вчера те пренебрегвах, но днес моля да ми простиш.“

И така й говореше с очи, че под тия погледи кръв бликваше върху лицето на девойката и безпокойството й се увеличаваше още повече, сякаш предчувстваше, че много скоро ще се случи нещо важно. И се случи. Следобед пани столникова отиде с Баша у една роднина на момичето, лвовската пани подкоможина98, която бе пристигнала във Варшава, а Кшиша нарочно се престори, че я боли глава; тя беше любопитна какво ще си кажат с пан Михал, когато останат насаме.

Наистина и пан Заглоба не отиде у лвовската пани подкоможина, но имаше обичай да спи следобед понякога по два-три часа, като твърдеше, че това го предпазва от тромавост и прави да е с добро настроение вечер; и наистина той се повъртя още около един час и почна да се готви да си отиде в стаята. Сърцето на Кшиша заби неспокойно.

Но какво разочарование я чакаше! Защото пан Михал също скочи и излезе заедно с него.

„Скоро ще се върне“ — помисли Кшиша.

И като взе гергефа, залови се да бродира сърмено дъно за калпачето, което искаше да подари на пан Михал за път.

Очите й обаче постоянно се вдигаха и се насочваха чак към гданския часовник, който стоеше в ъгъла на Кетлинговата гостна и тиктакаше отмерено.

Но изтече един час, втори — пан Михал го нямаше.

Кшиша сложи гергефа на коленете си, кръстоса ръце върху него и каза полугласно:

— Страхува се, но докато се осмели, те могат да се върнат и няма да си кажем нищо. Или пан Заглоба ще се събуди…

В тоя миг й се струваше, че наистина имат да говорят по някакъв важен въпрос, който може да се отложи по вина на Володиовски.

Най-сетне стъпките му се чуха в съседната стая.

— Обикаля — каза девойката и се залови усилено да бродира. Володиовски наистина обикаляше; разхождаше се из стаята и не смееше да влезе; а в това време слънцето почервеняваше и отиваше към залез.

— Пане Михале — извика внезапно Кшиша. Той влезе и я свари над везмото.

— Викахте ли, ваша милост панно?

— Исках да разбера да не би някой чужд човек да се движи… От два часа съм тук сама…

Володиовски придърпа стол и седна на крайчеца му.

Изтече доста време; той мълчеше, тътрузеше леко крака, като ги пъхаше все по-дълбоко под стола, и мърдаше мустачки. Кшиша престана да бродира и вдигна взор към него; погледите им се срещнаха, а после изведнъж и двамата сведоха очи…

Когато Володиовски ги повдигна отново, върху лицето на Кшиша падаха последните лъчи на слънцето и тя беше прекрасна всред тях. Косата й блестеше по гънките си като златна.

— Ще заминеш ли след няколко дни, ваша милост? — попита тя толкова тихо, че пан Михал едва можа да чуе.

— Няма как другояче!

И отново настана кратко мълчание, след което Кшиша заговори отново:

— През последните дни мислех, че ваша милост си ми се разсърдил…

— Как може! — възкликна Володиовски. — Ако бях направил това, щяха да бъда недостоен да ме погледнеш, ваша милост панно, но не беше така.

— А какво беше? — попита Кшиша и отново повдигна към него очи.

— Предпочитам да бъда откровен, понеже мисля, че искреността е винаги по-ценна от преструвките… Но… аз не умея да изразя колко утеха вливаше ваша милост в сърцето ми и колко благодарен бях за това!

— Дано винаги да бъде така — отговори Кшиша и сплете ръце върху гергефа.

На това пан Михал отговори с голяма тъга:

— Дано! Дано да бъде така… Но на мене пан Заглоба ми каза… (така говоря пред ваша милост, панно, като че ли съм пред свещеник…), пан Заглоба ми каза, че приятелството с жена е опасно нещо, защото под него сигурно може да се крие по-горещо чувство, както жар под пепел. И аз сметнах, че може би пан Заглоба е прав и — прости, ваша милост панно, на грубия войник — друг по-изтънко би обяснил това, а на мене… само сърцето ми кърви, че през тия последни дни пренебрегвах ваша милост… и не ми се ще да живея…

Като каза това, пан Михал започна толкова бързо да си мърда мустачките, както никой бръмбар не ги мърда.

Кшиша наведе глава и след малко две сълзици потекоха по бузите й.

— Ако така ваша милост ще бъде по-спокоен, ако моето сестринско чувство не ти помага с нищо, аз ще го скрия в себе си…

И други две сълзици, а после още две се появиха по бузите й.

Но при тая гледка сърцето на пан Михал се разкъса докрай; той скочи към Кшиша и я грабна за ръцете. Гергефът се търколи от коленете й чак насред стаята, рицарят обаче не обръщаше внимание на нищо, само притискаше до уста топлите й кадифени ръце и повтаряше:

— Не плачи, ваша милост панно! За Бога! Не плачи!

Но не престана да целува тия ръце дори тогава, когато Кшиша ги скръсти върху главата си, както правят угрижени хора; напротив, целуваше ги още по-горещо, докато топлината, която лъхаше от косата и челото, го упои като вино и обърка разума му.

Тогава сам не разбра как и кога устните му се плъзнаха към челото й и започнаха да го целуват още по-горещо; после устните му слязоха върху разплаканите й очи и съвсем му се зави свят; сетне усети съвсем нежното мъхче над нейните уста; след това устните им се сляха, прилепени дълго и силно. В стаята стана тихо, само чаровникът тиктакаше отмерено.

Внезапно в пруста се чуха стъпките на Баша и детският й глас, който повтаряше:

— Студ! Студ! Студ!

Володиовски отскочи от Кшиша като уплашен рис от жертвата си, а в тоя момент Башка се втурна шумно, като продължаваше да повтаря:

— Студ! Студ! Студ!

Ненадейно тя се препъна о гергефа, паднал насред стаята. Тогава се спря и като гледаше смаяна ту гергефа, ту Кшиша, ту малкия рицар, рече:

— Какво е това? Да не сте се замервали като с топка?

— А къде е лелинка? — попита Дрогойовска и се мъчеше да изтръгне от развълнуваната си гръд спокоен и естествен глас.

— Лелинка слиза бавно от шейната — отговори Баша със също променен глас.

И подвижните й ноздри се размърдаха няколко пъти. Тя погледна още веднъж и пан Володиовски, който в това време вдигаше гергефа, после внезапно излезе от стаята.

Но в тоя момент влезе пани столникова, а пан Заглоба слезе отгоре и подхванаха разговор за пани лвовската подкоможина.

— Не знаех, че тя е кръстница на пан Нововейски — каза пани столникова, — а той трябва да й е доверил нещо, защото тя страшно атакуваше Баша с него.

— А Баша какво? — попита Заглоба.

— Баша ли! Каквато си е кекерица! Каза на пани подкоможина: „Той няма мустаци, а аз ум и — и не се знае кой пръв ще дочака онова, което му липсва.“

— Знаех, че тя няма да се обърка, но кой я знае какво наистина си мисли. Женска хитрост!

— При Баша каквото е на сърцето, това е на езика. Пък и аз вече съм казвала на ваша милост, че тя още не чувства волята божия; Кшиша повече.

— Лелинко! — обади се Кшиша внезапно.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от слуга, който заяви, че вечерята е сложена. И всички отидоха в столовата, само Баша я нямаше.

— Къде е панна Баша? — попита пани столникова слугата.

— В конюшнята. Казах й, че вечерята е готова, а тя отговори: „хубаво“ и отиде в конюшнята.

— Да не й се е случило нещо неприятно? Тя беше толкова весела! — рече пани Маковецка, като се обърна към Заглоба.

Изведнъж малкият рицар, чиято съвест беше неспокойна, каза:

— Ще отида за нея!

И отиде. Намери я наистина току зад вратата на конюшнята, седнала върху купчинка сено. Тя беше толкова замислена, че дори не го забеляза, когато влизаше.

— Панно Барбаро! — каза малкият рицар и се наведе над нея. Баша трепна, сякаш събудена от сън, и вдигна към него очи, в които Володиовски с най-голямо изумление видя две големи като бисерни зърна сълзи.

— За Бога! Какво ти е, ваша милост панно? Плачеш ли?

— Ами! Откъде накъде! — извика Баша и скочи. — Откъде накъде! Това е от студа!

И се засмя весело, но тоя смях беше малко принуден. После, за да отклони вниманието от себе си, посочи преградата, в която се намираше турският жребец, подарен на Володиовски от хетмана, и каза бързо:

— Ти, ваша милост, разправяше, че при тоя кон не може да се влиза, нали? Ще видим!

И докато пан Михал успее да я спре, тя скочи в преградата. Дивият жребец веднага започна да присяда на задницата си, да тропа с крака и да остри уши.

— За Бога! Той може да те убие, ваша милост панно! — викна Володиовски и скочи подир нея.

Но Баша вече потупваше с цяла длан жребеца по врата и повтаряше:

— Нека ме убие! Нека ме убие! Нека ме убие!…

А конят обърна към нея димящите си ноздри и пръхтеше тихо, сякаш доволен от милувките.