Пан Володиовски

Четирийсет и втора глава

Още една седмица Баша боледува толкова тежко, че — ако не бяха уверенията на лекаря — и малкият рицар, и пан Заглоба щяха да предполагат, че пламъчето на нейния живот ще угасне всеки миг. Едва след изтичането на това време на нея й стана значително по-добре; съзнанието й се върна напълно и макар лекарят да предвиждаше, че ще трябва да лежи месец, дори месец и половина, все пак сигурно беше вече, че ще оздравее напълно и ще възстанови по-раншните си сили.

Володиовски, който през боледуването й не се отдалечаваше дори на една крачка от възглавницата й, я обикна след тия страдания още по-пламенно — ако изобщо това беше възможно — и само нея виждаше на тоя свят. Навремени, когато седеше при нея, когато гледаше това личице, още слабо и бледо, но весело, тия очи, в които с всеки изтекъл ден се връщаше някогашният огън, на него му идеше и да се смее, и да плаче, и да крещи от радост:

— Оздравява моята единствена Башка, оздравява!

И се хвърляше към ръцете й, а понякога целуваше тия клети малки стъпалца, които толкова храбро бяха газили през дълбоките снегове към Хрептьов — с една дума, обичаше я и я почиташе небивало. Чувстваше се също така страшно задължен към провидението и веднъж каза пред пан Заглоба и офицерите:

— Аз съм беден слуга, но ако трябва ръцете си да изтрепя, пак ще намеря средства поне за една дървена черквичка. Защото колчем камбаните забият в нея, винаги ще си спомням Божието милосърдие — и душата ми цяла ще се разтопи в мене от благодарност!

— Дай Боже най-напред да прекараме благополучно турската война — отговори му пан Заглоба.

На това малкият рицар мръдна мустачки и отвърна:

— Господ-Бог най-добре знае какво ще го задоволи повече: ако поиска черквичка, ще ме запази, а ако предпочита моята кръв, няма да я пожаля, кълна се в Бога!

Заедно със здравето Башка си възвръщаше и доброто настроение. След две седмици тя поръча да пооткрехнат вечерта вратата на стаичката й и когато офицерите се събраха в гостната, тя се обърна към тях със сребристия си глас:

— Добър вечер, ваши милости! Вече няма да умра, нали!

— Слава на Всевишния! — отговориха воините хорово.

— Слава Боху, детино миленкая! — извика отделно пан Мотовидло, който обичаше Баша с рядко бащинско чувство, а в моменти на силно вълнение винаги говореше на украински.

— Гледайте, ваша милост панове — продължи по-нататък Баша, — какво ме сполетя! Кой би очаквал това? Цяло щастие, че се свърши така!

— Бог е бдял над невинността — обади се отново хорът през вратата.

— А пан Заглоба много пъти ми се е надсмивал, че предпочитам сабята пред къделята. И таз добра! Много щяха да ми помогнат къделята и иглата! А пък аз се проявих напълно по рицарски, нали?

— И ангел не би се проявил по-добре!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от пан Заглоба, който затвори вратата на стаичката, понеже се страхуваше да не би Баша да се преумори. Но тя се разфуча срещу него като котка, защото имаше желание да разговаря и още повече да слуша похвали за своята храброст и енергия. Сега, когато опасността беше минала и бе станала само спомен, Баша се гордееше особено много с подвига си пред Азия и на всяка цена искаше да я хвалят. Много пъти тя се обръщаше и към малкия рицар, допираше пръст до гърдите му и казваше с израз на разгалено дете:

— Хвали ме за храбростта ми!

И той послушно я хвалеше и я милваше, целуваше по очите и по ръцете, докато най-сетне пан Заглоба, при все че сам се разчувстваше над нея безкрайно много в душата си, преструваше се на възмутен и започваше да мърмори:

— Аа! Тя съвсем ще се размекне като восък на огън!… Общата радост в Хрептьов поради спасението на Баша се помрачаваше само от мисълта за злото, което е извършила на Жечпосполита измяната на Азия Тухайбейович, и за страшната съдба на пан Нововейски, на двете пани Боски и на Евка. Баша се измъчваше много от това, а заедно с нея и всички, тъй като рашковските събития бяха подробно известни вече не само в Хрептьов, но в Каменец и по-далече. Преди няколко дни в Хрептьов беше спрял пан Мишлишевски, който въпреки предателството на Азия, на Кричински и Адурович не губеше надежда, че ще успее да привлече на полска страна другите липковски ротмистри. Веднага след пан Мишлишевски пристигна пан Богуш, а след тях дойдоха вести направо от Могильов, от Ямпол и от самия Рашков.

В Могильов пан Гоженски, явно по-добър воин, отколкото оратор, не се оставил да бъде изненадан. Той доловил заповедта на Азия до останалите на гарнизон в Могильов липковци, сам ги нападнал с шепата си мазурска пехота и ги избил или взел в плен; освен това изпратил предупреждение в Ямпол, та и тоя град оцелял. Наскоро след това войските се завърнали. Така че само Рашков паднал жертва. Володиовски току-що беше получил оттам писмо от пан Бялогловски, с което той съобщаваше за тамошните събития и за други неща, които засягаха цялата Жечпосполита.

„Добре, че пристигнах тук (пишеше между другото пан Бялогловски), защото Нововейски, който ме заместваше, сега не би бил в състояние да изпълнява тая функция. Той прилича повече на скелет, а не на човек и положително ще загубим този голям рицар, защото го е притиснала болка свръх неговите сили. Баща му е заклан, сестра му опозорена, подарена от Азия на Адурович, а панна Боска Азия взел със себе си. С тях е вече свършено, дори да успеем да ги освободим от робство. Знаем това от един липковец, който при преминаването през реката си изкълчил врата и уловен от нашите, изпя всичко, когато го сложиха на жарава. Азия Тухайбейович, Кричински и Адурович отишли чак някъде при Адрианопол. Нововейски иска да се изтръгне от ръцете ми, като казва, че трябвало да хване Азия дори всред султанския стан и да му плати. Той винаги е бил упорит и решителен, та сега не му се чудя: нали се отнася до панна Боска, чието нещастие всички обливаме с обилни сълзи, защото беше мило момиче и не зная дали има сърце, което да не бе спечелила тук. Все пак аз въздържам Нововейски и казвам, че Азия сам ще дойде при него, тъй като войната е сигурна, а сигурно е и това, че ордите ще тръгнат напред. Имам сведения от Молдавия, от перкулабите, а и от турски търговци, че войската вече започвала да се събира при Адрианопол. Множество орди. Прииждала също така турска конница, която те наричат «спахии», а самият султан щял да дойде с еничарите. Ваша милост благодетелю! Това ще бъде безброен мравуняк, защото ще тръгне целият Изток, а у нас войската е шепа. Цялата ни надежда е в каменецката опора, която дай Боже да е укрепена както трябва. В Адрианопол е вече пролет, а у нас наближава, защото валят проливни дъждове и тревата никне. Аз отивам в Ямпол, тъй като Рашков е само куп пепел и човек няма къде глава да подслони, нито какво в уста да сложи. Освен това мисля, че скоро ще ни приберат от всички фортове.“

Малкият рицар също имаше свои сведения, еднакво сигурни, дори още по-сигурни, защото идеха от Хотим, че войната е неизбежна. Дори той ги беше изпратил неотдавна на хетмана. Все пак писмото на Бялогловски му направи силно впечатление, понеже идваше от крайния предел и тъкмо защото потвърждаваше неговите сведения. Не от войната обаче се страхуваше малкият рицар, а мислеше за Баша.

— Заповедта на хетмана да се събират частите може да дойде всеки ден — казваше той на пан Заглоба, — а службата си е служба и аз ще трябва да тръгвам веднага, но Башка още е на легло и времето лошо.

— И десет заповеди да дойдат — отговори пан Заглоба, — Башка стои над всичко. Ще седим тук, докато оздравее напълно. Пък и войната няма да започне не само преди края на зимата, но и преди да завърши топенето на снеговете — нали и те ще трябва да докарват тежки оръдия срещу Каменец.

— Във ваша милост винаги се крие старият доброволец — отвърна нетърпеливо малкият рицар, — ти, ваша милост, мислиш, че може да се пренебрегне заповедта заради личните работи.

— Е! Щом заповедта ти е по-мила от Баша, слагай я на каруцата и тръгвай. Зная, заради заповедта ти си готов дори с вила да я вдигаш, ако се види, че не може сама да се качи на бричката. Да ви вземат дяволите с тая ваша дисциплина! Някога човек правеше каквото можеше, а което не можеше, не го и правеше. Милостив си с устата, ама нека само да викнат: „Хайде, срещу турчина!“ — като костилка ще изплюеш тая милостивост и ще поведеш тая клетница на въжена примка край коня си!

— Аз ли нямам милост към Баша! Не те ли е страх от Бога да говориш така, ваша милост! — възкликна малкият рицар.

Пан Заглоба сумтя гневно някое време и едва когато видя тъжното лице на Володиовски, заговори му следното:

— Михале! Ти знаеш, че каквото говоря, казвам го от истинско бащинско чувство към Башка. Иначе нима бих седял още тук под турската секира, вместо да почивам на безопасно място, за което никой не би могъл да ме укори при моите години. А кой те сватоса с Башка? Ако излезе, че не съм аз, тогава ми заповядай да изпия каца вода, без да долееш нищо към нея за вкус.

— С живота си не бих могъл да се отплатя на ваша милост за това! — отговори малкият рицар.

И двамата се прегърнаха и веднага след това помежду им зацари пълен сговор.

— Аз намислих — каза малкият рицар, — щом дойде войната, ти, ваша милост, да вземеш Башка и да заминеш с нея при Скшетуски, в Луковската земя. Дотам чамбулите няма да стигнат.

— Ще направя това за тебе, макар че ми се ще да се срещна с турчина, защото за мене няма по-долен от тоя свински народ, който не пие вино!

— От едно само се страхувам: че Башка ще се запъне да дойде в Каменец, за да бъде при мене. Тръпки ме полазват, когато помисля за това, а като бял ден е ясно, че ще настоява.

— Ти пък няма да позволиш. Малко ли злини вече възникнаха от това, че й разрешаваш всичко и й позволи това пътуване до Рашков, макар че аз веднага се обявих против него!

— А, това не е вярно! Ти, ваша милост, каза, че не искаш да даваш съвет.

— Щом аз казвам, че не искам да давам съвет, това е повече от разубеждаване.

— Башка би трябвало да има това като обеца на ухото, но нали знаем каква е тя! Щом види меч над главата ми, ще се запъне!

— Ти пък няма да позволиш, повтарям! За Бога! Какъв мекушав мъж си ти!

— Признавам, че щом тя пъхне длани в очите си и започне да плаче или нека само да се престори, че плаче — сърцето ми става като масло в тиган. Дума да не става, тя трябва да ме е омагьосала. Колкото за изпращането, ще я изпратя, защото нейната безопасност ми е по-скъпа от собствения живот, но като си помисля, че ще трябва с това да я огорча, кълна се в Бога — дъхът ми спира от мъка!

— Михале, бъди с ума си, не позволявай да те води за носа!

— О, не позволявай! А кой, ако не ваша милост, казваше, че съм нямал никаква милост към нея?

— Какво? — каза Заглоба.

— На тебе, ваша милост, уж не ти липсва остроумие, но сега сам се чешеш зад ухото!

— Защото обмислям как най-добре да я убедим.

— Ами ако още от самото начало пъхне длани в очите си?

— Ще ги пъхне, това е ясно! — каза пан Заглоба с видим страх.

И така двамата се безпокояха, защото, да си кажем правото, Баша ги беше напълно покорила. През боледуването й я бяха съвсем разгалили и така я обичаха, та необходимостта да не задоволят нейната воля и желание ги изпълваше със страх. И единият, и другият знаеше добре, че Баша няма да се противопостави и ще се покори на решението, но дори пан Заглоба, да не говорим за Володиовски, би предпочел да атакува сам цял полк еничари, отколкото да я види, като пъхва длани в очите си.