Пан Володиовски

Трета глава

Пан Заглоба обаче не пътуваше толкова бързо, колкото бе обещавал пред себе си и пред своите другари. А колкото по̀ наближаваше Варшава, толкова по-бавно пътуваше. Това беше времето, когато Ян Казимеж, крал, политик и велик вожд, след като угаси външните пожари и изведе Жечпосполита сякаш от бездната на потопа, се отказа от кралската си власт. Той изтърпя всичко, издържа всичко, изправи гърди срещу всички ония удари, които идеха от външния неприятел; но когато после реши да направи вътрешни реформи и вместо да намери помощ от народа, срещна само съпротива и неблагодарност, тогава той доброволно свали от миропомазаната си глава короната, която му беше станала непоносимо бреме.

Околийските и генералните сеймики18 се бяха вече състояли и примасът19 Пражмовски определи конвокацията20 за пети ноември.

Големи бяха предварителните агитации на разните кандидати, големи бяха партиите, които си съперничеха, и макар че чак изборът щеше да реши въпроса, всеки разбираше необикновената важност на конвокационния сейм. И сега към Варшава пътуваха с коли или на коне представители заедно с прислугата си, пътуваха сенатори, всеки от които беше придружен от блестяща свита. По пътищата беше тясно, странноприемниците заети, а намирането на място за нощуване — свързано с големи лутания. Въпреки това на пан Заглоба отстъпваха място поради възрастта му, но, от друга страна, безпределната му слава често пъти ставаше причина да губи много време.

Случваше се, ще се отбие в някоя кръчма, а там вече няма къде яйце да хвърлиш, но тогава големецът, който я е заел заедно със свитата си, ще излезе от любопитство да види кой е пристигнал и щом съзре стареца с бели като мляко мустаци и брада, веднага казва при вида на такава внушителна личност:

— Заповядай, ваша милост благодетеля, с мене вътре на хубава закуска.

Пан Заглоба не беше недодялан човек, та не отказваше, защото знаеше, че на всеки гост ще му бъде приятно да се запознае с него. Затова, когато домакинът го пуснеше през прага и после го попиташе: „С кого имам честа?“ — той само се хващаше за кръста и сигурен в ефекта, отговаряше с две думи:

— Заглоба sum!21

И никога не се случи след тия две думи да не последва широко разперване на ръцете, възгласът: „Тоя ден ще запиша към най-щастливите?“ и обръщане с възклик към другарите си или към дворяните: „Гледайте! Ето го примера, gloria et decus22 на цялото рицарство в Жечпосполита!“ Тогава всички се стичаха да се възхищават на пан Заглоба, а по-младите идваха да целуват полите на пътния му жупан. След това сваляха от колите бурета и вързопи и започваше gaudium23, който понякога продължаваше повече дни.

Всички мислеха, че той отива на конвокацията като представител. Но той обясняваше, че не е така, че е отстъпил мандата си на пан Домашевски, та и по-младите да участват в обществените работи. А на някои казваше и истинската причина, поради която беше тръгнал на път; от други обаче, когато го подпитваха, се отърваваше с думите:

— Нали от малък съм свикнал с войната и на стари години ми се дощя да си поиграя с Дорошенко.

След тия думи хората му се възхищаваха още повече. И цената му не падаше в ничии очи поради това, че пътува не като представител; та нали се знаеше, че между арбитрите24 има такива, които са по-влиятелни от самите представители. Пък и всеки сенатор, дори най-знаменитият, не забравяше, че след няколко месеца ще се състои избор на крал и тогава всяка дума на тоя така прославен между рицарите мъж ще има неоценима стойност.

Затова дори най-големите панове прегръщаха пан Заглоба и му сваляха шапка. Подляският пан го пои три дни; пановете Пац, които той срещна в Калушин, го носиха на ръце.

А малцина ли заповядваха да му пъхат скрито в колата и значителни дарове, като се почне от водки и вина, та се свърши със скъпо украсени сандъчета, саби и пистолети.

Поради това и прислугата на пан Заглоба живееше много добре, но той самият въпреки решението и обещанията си пътуваше толкова бавно, че след три седмици едва стигна в Минск25.

Но в Минск не спря да почива. Когато стигна на централния площад, видя там толкова голяма и блестяща свита, каквато досега не беше срещал никъде по пътя: богато облечени придворни, половин полк само пехота, защото на конвокация не се ходеше с оръжие, но така напета и нагиздена, че и шведският крал нямаше по-блестяща гвардия; площадът беше пълен с позлатени карета, с коли с ковьори и килими за покриване стените на стаите по крайпътните кръчми, с каруци със сервизи и провизии; при това почти цялата прислуга се състоеше от чужденци, така че малцина от тая навалица говореха на разбираем език.

Пан Заглоба най-сетне съзря един дворянин, облечен по полски, та заповяда да спрат и уверен, че го очаква хубава почивка, вече изкара единия си крак навън от колата и същевременно попита:

— Чия е тази толкова блестяща свита, каквато не може да има дори кралят?

— Чия може да бъде — отговори дворянинът, — ако не на нашия господар, литовския княз конюши26?

— На кого? — повтори Заглоба.

— Да не си глух, ваша милост? На княз Богуслав Радживил, който отива като представител на конвокацията, но — ако даде Бог — след избора може да стане избраник.

Заглоба бързо прибра крака си в колата.

— Карай! — викна той на коларя. — Тук нямаме работа!

И замина, като се тресеше от възмущение.

— Велики Боже! — говореше той. — Неизповедими са твоите пътища, но ако не треснеш с гръм тоя предател по чутурата, значи, че имаш някакви скрити намерения, които не могат да бъдат разгадавани с разум, макар че погледнато по човешки, би трябвало да се удари един хубав пердах на тоя негодник. Но изглежда, че работите в тая Жечпосполита не вървят добре, щом подобни продажници без чест и съвест не само че не биват наказвани, но си пътуват спокойно и като могъщи господари; не само това, ами и обществени функции изпълняват. Ние със сигурност ще загинем, защото къде, в коя страна, в коя друга държава би могло да се случи такова нещо? Добър беше крал Joannes Casimirus, но прекалено много прощаваше и приучи дори най-лошите да вярват, че за тях няма наказание и опасност. Все пак това не е само негова вина. Изглежда, че и у народа окончателно е изчезнала гражданската съвест и чувството за морал. Тю! Тю! Той представител! В неговите безчестни ръце гражданите слагат целостта и сигурността на отечеството, в същите тия ръце, с които той го разкъсваше и оковаваше с шведски вериги! Ще загинем, дума да не става! А и за крал го готвят… Но какво да се прави! Изглежда, че при такъв народ всичко е възможно. Той представител! За Бога! Нали законът ясно казва, че не може да бъде представител оня, който заема някакъв пост в чужда страна, а пък той е генерален губернатор на княжеска Прусия, у своя пършив вуйчо! Аха! Я чакай, хванах ли те! А сеймовите руги27 защо са? Ако не отида в залата на сейма и макар да съм само арбитър, ако не повдигна този въпрос, нека веднага още тук да се превърна в скопен овен, а моят колар — в касапин. Защото между представителите ще се намерят хора, които ще ме подкрепят. Аз не зная, предателю, дали ще успея да се справя с тебе и да ти отнема правото на представителство, като си такъв могъщ човек, но съвсем сигурно е, че то няма да ти послужи при избора. А Михал, горкият, ще трябва да ме почака, тъй като това ще бъде постъпката pro publico bono28.

Така размишляваше пан Заглоба и си обещаваше да потича здравата по тоя въпрос и да спечели един по един представителите за тая кауза. Ето защо той вече пътуваше по-бързо от Минск за Варшава, като се боеше да не закъснее за откриването на конвокацията.

Пристигна обаче доста рано. Събралите се представители и странични хора бяха толкова много, че не можеше да се намери място в никоя странноприемница нито във Варшава, нито в Прага29, нито дори извън града; мъчно беше и да се самопокани при някого, защото сега в една стая се бяха напъхали по трима-четирима души. Първата нощ пан Заглоба прекара в склада на Фукер30 и тя мина някак доста спокойно, но на другия ден, след като изтрезня в колата си, сам не знаеше какво да прави.

— Боже! Боже! — говореше си той, изпаднал в лошо настроение, като се оглеждаше по Краковске пшедмешче, по което минаваше в този момент. — Ето манастира на бернардинците, а ето развалините на Казановския дворец! Неблагодарен град! Със собствената си кръв и усилия трябваше да го изтръгвам от неприятеля, а сега му се свиди едно кътче за побелялата ми глава.

На града всъщност съвсем не му се свидеше кътче за бялата глава, ами просто го нямаше.

Обаче пан Заглоба беше закрилян от щастлива звезда, защото едва стигнал до двореца на Конецполски и някакъв глас викна отстрани на коларя:

— Стой!

Слугата спря конете: тогава непознатият шляхтич се приближи до колата със светнало лице и извика:

— Пане Заглоба! Не ме ли познаваш, ваша милост?

Заглоба видя пред себе си мъж на около трийсет и няколко години, с рисов калпак с перо, сигурен знак, че е на военна служба, с червен като мак жупан и тъмночервен контош, препасан с позлатен колан. Лицето на непознатия беше необикновено хубаво. Кожата му беше бледа, само страните му имаха златист загар от вятъра, очите бяха светлосини, пълни с някаква тъга и замисленост, чертите на лицето — необикновено правилни, прекалено хубави за мъж; въпреки полското си облекло той беше с дълга коса и с брада, подстригана не по полски. Когато се изправи при колата, той разпери широко ръце, а пан Заглоба, макар че не можеше още да си спомни кой е, се наведе и го прегърна за шията.

Така те се стискаха сърдечно, а от време на време единият се отдръпваше от другия, за да го разгледа по-добре; накрая Заглоба каза:

— Прощавай, ваша милост, но още не мога да си спомня кой си…

— Хаслинг-Кетлинг!

— За Бога! Лицето ми се стори познато, но облеклото съвсем е променило ваша милост, защото по-рано съм те виждал в райтарска униформа. Значи вече се носиш по полски?

— Ами че аз обявих за своя майка тази Жечпосполита, която ме прие мене, скитника, почти още като дете и щедро ми даде хляб, и друга майка не искам да имам. Ваша милост, не знаеш ли, че след войната получих идигенат31?

— Приятна новина ми съобщаваш! Значи ти е потръгнало, нали?

— И в това, и в друго, защото в Курландия, на самата жмуджка граница, попаднах на човек със същото презиме като моето, който ме осинови, прие ме под своя герб и ме дари с богатство. Той живее в Швента и Курландия, но има имение и отсам, наречено Шкуди, та него ми даде.

— Да ти даде Бог щастие! Значи вече си напуснал войската?

— Но само да стане нещо, веднага ще се явя. Затова и дадох селото под аренда и тук чакам такъв случай.

— Това е то рицарски замах. Също като мене, когато бях млад, макар че и днес още имам сили в мишците! Какво правиш тук във Варшава?

— Представител съм на конвокацията.

— За Бога! Значи ти вече си поляк и до мозъка на костите!

Младият рицар се усмихна.

— И по душа, а това е нещо повече!

— Женен ли си?

Кетлинг въздъхна.

— Не!

— Това само ти липсва. И вярвам! Я чакай! Да не би и досега да не ти е изстинало старото чувство към Билевичувна?

— Щом, ваша милост, си знаел това, което смятах, че е само моя тайна, тогава ще ти кажа, че в мене няма никакво ново чувство…

— Я остави това! Тя скоро ще даде на света малък Кмичиц. Остави това! Какъв смисъл има да въздишаш, когато друг живее с нея в по-голяма близост, да ти кажа право това е и смешно.

Кетлинг повдигна нагоре тъжните си очи:

— Аз казах само, че няма ново чувство.

— Ще има, не бой се! Ще те оженим! От собствен опит зная, че прекаленото постоянство в любовта причинява само мъки. Понеже навремето си бях верен като Троил32, пренебрегнах много наслади, много хубави случаи, а пък колко се намъчих!

— Дай Боже всеки да запази такова добро настроение, каквото си запазил ти, ваша милост!

— Защото винаги съм живял умерено и поради това костите не ме въртят! Ти къде живееш, намерил ли си странноприемница?

— Имам една удобна къща към Мокотов, която си построих след войната.

— Добре си ти тогава; а аз от вчера напразно обикалям по целия град!

— За Бога, благодетелю! Ти няма да ми откажеш да отседнеш у мене; място имам достатъчно; освен главната къща имам пристройка и удобна конюшня. Ще се намери място и за прислугата, и за конете.

— За Бога, ти все едно, че ми падна от небето!

Кетлинг седна в колата и тръгнаха.

По пътя Заглоба му разказа за нещастието, сполетяло пан Володиовски, а той кършеше ръце от мъка, тъй като нищо не бе узнал досега.

— За мене това е също остра стрела — каза той най-сетне — ти, ваша милост, може би не знаеш какво приятелство се създаде между нас в последно време. Ние бяхме заедно във всички по-сетнешни войни в Прусия, при обсаждането на замъците, където още имаше шведски гарнизони. Воювахме и срещу Украйна, и срещу пан Любомирски, и отново срещу Украйна, вече след смъртта на украинския воевода, под командването на коронния маршал Собески. Едно седло ни служеше за възглавница, от една паница ядяхме; Кастор и Полукс33 ни наричаха. И моментът separationis34 дойде едва тогава, когато той замина за Жмудж за панна Борзобогата; кой можеше да очаква, че неговите най-хубави надежди ще отлитнат като стрела във въздуха?

— Няма нищо постоянно на тази юдол плачевная — отговори Заглоба.

— Освен вярното приятелство… Ще трябва да търсим и питаме къде е той сега. Може би ще научим нещо от пан коронния маршал, който обича Володиовски като зеницата на окото си. Ако не от него, тук има представители от всички краища. Не е възможно някой от тях да не е чул за такъв рицар. Аз ще бъда в услуга на ваша милост с каквото мога, дори повече, отколкото ако се отнасяше за самия мене.

Като разговаряха така, те най-сетне пристигнаха в къщата на Кетлинг, която се оказа цял дворец. Вътре беше наредено извънредно богато с много скъпи мебели и вещи, които бяха или купени, или придобити като плячка. Особено знаменита беше колекцията от оръжия. При тая гледка пан Заглоба се зарадва и каза:

— О! Ти, ваша милост пане, би могъл тук да приемеш и двайсет души. За мене е цяло щастие, че те срещнах. Можех да заема помещения у пан Антони Храповицки, защото той е мой познат и приятел. Дърпаха ме и Пацови, които търсят съпартизани против Радживилови, но аз предпочитам у тебе.

— Между литовските представители чувах — каза Кетлинг, — че понеже сега иде ред на Литва, непременно искат да изберат пан Храповицки за маршал на сейма35.

— И правилно. Той е благороден човек и реалист, но е малко мекушав. За него няма нищо по-важно от съгласието; само гледа къде би могъл да помири един с други, а нищо не постига. Но кажи ми искрено какъв ти е сега Богуслав Радживил.

— Откак татарите на пан Кмичиц ме взеха в плен при Варшава — никакъв. Аз напуснах тая служба и повече не се опитвах да я получа отново, защото, макар да е голям господар, той е лош и двуличен човек. Достатъчно му се нагледах, когато в Тауроги се нахвърляше върху непорочността на онова свръхземно същество.

— Какво ти свръхземно? Човече, какви ги приказваш? И тя е от пръст и може да се строши като всяка порцеланова фигурка. Но да оставим това!

Тук пан Заглоба така почервеня от гняв, та очите му изскочиха навън.

— Представи си, че този негодник е представител!

— Кой? — попита слисан Кетлинг, чиято мисъл още беше при Оленка.

— Богуслав Радживил! Но ругите! Ругите за какво са?! Слушай, ти си представител, можеш да повдигнеш този въпрос, а аз така ще изрева от галерията в твоя подкрепа, че ти не се страхувай! Правото е на наша страна, а ако поискат да заобиколят закона, тогава можем такъв шум да вдигнем между арбитрите, че и без кръв да не мине.

— За Бога, не прави това, ваша милост. Аз ще повдигна въпроса, защото е правилно, но пази Боже да смущаваме сейма.

— Аз ще отида и при Храповицки, макар той да е добряк, което не е хубаво, защото от него зависи много като бъдещ маршал. Ще насъскам Пацови, най-малко ще припомним на обществото всичките му деяния. Нали по пътя чух, че тоя негодник мисли да се бори за короната!

— Би трябвало народът да е стигнал до крайно падение и да не заслужава да съществува, ако такива ще стават крале — отговори Кетлинг. — Но ти, ваша милост, си почини сега, а по-късно някой ден ще отидем при пан коронния маршал да разпитаме за нашия приятел.