Пан Володиовски

Петдесета глава

След три седмици един ден по пладне пан Нововейски пристигна в Хрептьов. Той изминаваше пътя от Рашков дотук за толкова много време, понеже често пъти се прехвърляше на отвъдната страна на Днестър, за да напада чамбулите и перкулабските хора, които се намираха в разните станици край реката. После те разказваха на пристигащите султански войски, че навсякъде се виждали полски части и били чували за големи военни сили, които едва ли ще чакат идването на турците при Каменец, а ще ги изненадат по пътя и ще се сблъскат с тях в генерално сражение.

Султанът, когото бяха уверявали в безсилието на Жечпосполита, много се учудваше и като изпращаше напред липковците, власите и крайдунавските орди, самият той напредваше бавно, защото въпреки неизмеримата си сила се страхуваше много от сражение с редовните войски на Жечпосполита.

В Хрептьов пан Нововейски не завари Володиовски, защото малкият рицар бе тръгнал подир пан Мотовидло на помощ на подляския пан срещу кримската орда и Дорошенко. Там извърши военни подвизи и към старата си слава прибави нова: разгроми страшния Корпан и остави трупа му за храна на зверовете в дивото поле; разгроми страшния Дрозд, също така храбрия Малишка, също така двамата братя Син, прочути казашки преследвачи, както и множество по-малки банди и чамбули.

А пани Володиовска в момента на пристигането на Нововейски тъкмо се готвеше да тръгне с останалите хора и с обоза за Каменец, защото Хрептьов трябваше вече да бъде изоставен поради близкото нахлуване на неприятеля. Със скръб напущаше пани Володиовска този дървен форт, в който наистина беше преживяла много премеждия, но в него беше протекла и най-щастливата част от живота й — при съпруга й, всред славни воини и всред сърца, които я обичаха. Сега по собствена молба предстоеше да замине за Каменец, където я чакаха неизвестна съдба и опасности, с каквито заплашваше всяка обсада.

Но тя имаше храбро сърце, не се поддаваше на скръбта, а внимателно надзираваше приготовленията, като бдеше над войниците и обоза. В това й помагаха пан Заглоба, който при всяка мъчнотия превишаваше всички по разум, както и пан Мушалски, несравним стрелец с лък, а при това войник с енергична ръка и изключителен опит.

Всички те се зарадваха много от пристигането на пан Нововейски, ако и да разбраха веднага по лицето на младия рицар, че той не беше успял да изтръгне от поганско робство нито Евка, нито милата Зоша. И Баша оплака с обилни сълзи съдбата на двете девойки, защото те вече трябваше да бъдат смятани за загинали. Продадени неизвестно на кого, от стамбулския пазар можеше да бъдат откарани в Мала Азия, в подвластните на Турция острови или в Египет и там да ги държат затворени в хареми. А при това положение беше невъзможно не само да бъдат откупени, но и намерени.

Баша плака, плака разсъдливият пан Заглоба, плака и пан Мушалски, несравнимият стрелец с лък — само очите на пан Нововейски бяха сухи, защото вече му липсваха сълзи. Но когато започна да разказва как отишъл чак към Дунава, чак при Текич, и там разгромил липковците под носа на ордите и султана и хванал зловещия Азия Тухайбейович, двамата стари рицари взеха да дрънкат саби и да викат:

— Дайте го тук! Тук трябва да загине, в Хрептьов!

На това пан Нововейски отговори:

— Не в Хрептьов, а в Рашков загина, защото там му се полагаше, а тукашният вахмистър му измисли мъчения, които не бяха леки.

И той разказа от каква смърт е умрял Азия Тухайбейович, а те слушаха с ужас, но без милост.

— Знае се, че Господ-Бог наказва престъпленията — каза най-сетне пан Заглоба, — но чудно е, че дяволът така зле брани слугите си!

Баша въздъхна набожно, повдигна очи нагоре и след като помисли малко, отговори:

— Защото му липсват сили, с които би могъл да удържи срещу Божието могъщество!

— Да, туй, ваша милост пани, добре го каза — извика пан Мушалски, — защото, ако, пази Боже, дяволът беше по-силен от Господа-Бога, тогава щеше да изчезне всяка справедливост, а с нея и Жечпосполита!

— Затова и аз не се страхувам от турците; те са, primo, кучи синове и, secundo, синове на Ваала! — отвърна Заглоба.

Някое време всички мълчаха. Нововейски седеше на пейката с лице на коленете и гледаше в земята със стъклени очи, затова пан Мушалски се обърна към него.

— Все пак трябва да ти е поолекнало — каза той, — защото суровото отмъщение е най-добрата консолация.

— Кажи, ваша милост, наистина ли ти олекна? Сега по-добре ли ти е? — питаше Баша с глас, пълен със съчувствие.

Великанът помълча малко, сякаш се бореше със собствените си мисли, най-сетне отговори като че ли с голямо удивление и толкова тихо, почти шепнеше:

— Представете си, ваши милости, и аз, кълна се в Бога, мислех, че когато го погубя, ще ми бъде по-добре… И го видях на кол, видях, когато му вадеха окото със свредел, сам си втълпявах, че след това ми е по-добре, но всъщност това не е вярно, не е вярно!…

Тук пан Нововейски хвана с ръце нещастната си глава и продължи със стиснати зъби:

— По-добре му беше на него на кола, по-добре със свредела в очите, по-добре с огъня по ръцете, отколкото на мене с това, което е в мене, което размишлява и помни в мене. Само смъртта ми е консолация, смъртта, смъртта — ето какво!…

Като чу това Баша, храбро и войнишко сърце, стана изведнъж, сложи ръка върху главата на нещастника и каза:

— Дано ти я даде Бог при Каменец, защото казваш истината: това е единствената ти консолация!

А той затвори очи и взе да повтаря:

— О, да! О, да! Бог да те възнагради!…

И още същата вечер всички тръгнаха за Каменец.

Като излезе от портата, Баша дълго още се обръщаше да погледа форта, който блестеше в светлината на вечерното сияние, най-сетне го благослови с кръстен знак и рече:

— Дано пак да се върнем с Михал тук, мили Хрептьов!… Дано нищо по-лошо не ни чака!…

И две сълзи се търколиха по розовото й лице. Някаква странна тъга стисна сърцата на всички — и те продължиха пътя си всред мълчание.

В това време се стъмни.

За Каменец пътуваха бавно, защото обозът едва се движеше. В него вървяха каруци, стада, коне, волове, биволи, камили; военни слуги се грижеха за стадата. Някои от слугите и войниците се бяха оженили в Хрептьов, та в обоза не липсваха и жени. Войската се състоеше от отряда на Нововейски и от двеста души унгарска пехота, която малкият рицар беше организирал и обучил със свои средства. Патрон на тая пехотна част беше Баша, а командир един добър офицер, Калушевски. В нея нямаше нито един истински унгарец, но тя се наричаше унгарска, защото екипировката й беше такава. Подофицери бяха стари войници от драгуните, а редници — някогашни „разбойници“ и шайкаджии, хванати в грабителски банди и осъдени на обесване. Те бяха помилвани при условие, че ще служат в пехотата и ще измият старите си грехове с вярност и храброст. Между тях имаше и доброволци, които бяха изоставили долищата, скривалищата и други подобни разбойнически бърлоги и предпочитаха да служат при хрептьовския Малък сокол, отколкото да чувстват меча му надвиснал над главите им. Това бяха недостатъчно дисциплинирани и още недобре обучени хора, но храбри, свикнали с неудобствата, опасностите и кръвопролитието. Баша много обичаше тая пехота като Михалово дело, а и в техните диви сърца бързо се породи привързаност към чудната и добра пани. И сега те вървяха около нейната карета с пушки на рамо, със саби отстрани, горди, че пазят пани, че са готови да я защитават настървено, ако някой чамбул им препречи пътя.

Но пътят беше още свободен, защото пан Володиовски беше по-предвидлив от другите, а при това твърде много обичаше жена си, та не би я изложил на опасност с бавеж. Затова пътуването мина спокойно. Като тръгнаха от Хрептьов след пладне, те пътуваха до вечерта, после цяла нощ, а на втория ден, също след пладне, вече видяха високите каменецки скали.

При тяхната гледка, а и при гледката на кулите и бастионите на крепостта, които красяха върховете на скалите, изведнъж сърцата им се изпълниха със силна надежда. Защото им се струваше, че е невъзможно някаква друга ръка освен Божията да разруши това орлово гнездо, свито на върха на тия скали, обградени от клупа на реката. Денят беше летен и прекрасен, камбанариите на католическите и православните черкви, които надничаха иззад скалите, блестяха като грамадни свещи; спокойствие, радост и веселост се носеше над тоя светъл край.

— Башка! — рече Заглоба. — Много пъти вече поганците са гризали тези стени, но винаги са си чупили зъбите в тях! Охо! Колко пъти сам съм виждал да бягат оттук, хванали се за муцуните от болка. Дано даде Бог и сега да стане така!

— Разбира се, че ще даде! — отговори Башка зарадвана.

— Тук вече идва един техен султан, Осман. Като днес помня това, беше през 1621 година. Пристига, дяволът му, точно тук от отвъдната страна на Смотрич, откъм Хотим; изблещил очи, зяпнал с уста и гледа, гледа — и най-сетне пита: „Ами тая крепост, казва, кой я е укрепил така?“ — „Господ-Бог!“ — отговаря везирът. „Тогава нека Господ-Бог я превзема, защото аз не съм глупак!“ И веднага се върна.

— О, дори бързо се връщали! — намеси се пан Мушалски.

— Бързо се връщаха — отговори пан Заглоба, — защото ние ги подкарвахме с копия в слабините, а мене рицарите после ме отнесоха на ръце пред пан Любомирски.

— Значи, ти, ваша милост, си бил при Хотим? — попита несравнимият стрелец с лък. — Човек просто не може да повярва, като си помисли къде ваша милост не е бил и какво не е сторил!

Пан Заглоба се пообиди малко и отговори:

— Не само съм бил, но и рана получих, която мога веднага да покажа ad oculos242 на ваша милост, ако си толкова любопитен, но насаме, защото не ми прилича да се хваля пред пани Володиовска.

Прочутият лъконосец веднага разбра, че се подиграват с него, но понеже не се чувстваше достатъчно силен да се бори с остроумието на пан Заглоба, престана да разпитва повече и обърна разговора.

— Това, което говорите, ваши милости, е истина — каза той. — Когато човек е далече и слуша брътвежите на хората: „Каменец не е укрепен, Каменец ще падне“ — обзема го страх, но като види Каменец, изпълва се с надежда.

— А и Михал ще бъде в Каменец! — извика Баша.

— И пан Собески може би ще изпрати помощ!

— Слава Богу! Не сме толкова зле! Не сме толкова зле! О, бивало е и по-зле, а не сме се давали!

— Пък дори да бъде и най-зле, важното е да не губим кураж! Не са ни изяли и няма да ни изядат, докато ни е жив духът! — завърши пан Заглоба.

Под влияние на тия радостни мисли всички замлъкнаха, но това мълчание беше прекъснато от нещо много страшно. Внезапно до каретата на Баша се приближи пан Нововейски на коня си. Лицето му, обикновено толкова страшно и мрачно, сега беше усмихнато и весело. Той беше впил унесени очи в окъпания от слънчевите лъчи Каменец и се усмихваше непрекъснато.

Двамата рицари и Баша го гледаха учудени, защото не можеха да разберат как така видът на крепостта е свалил толкова внезапно цялото бреме от душата му, а той рече:

— Слава на Господа-Бога! Много голяма беше мъката, но ето че и радостта дойде!

И той се обърна към Баша:

— Те двете са у ляхския кмет Томашевич и добре, че са се скрили там, защото тоя разбойник нищо няма да им направи в такава крепост!

— За кого говориш, ваша милост? — попита Баша уплашено.

— За Зоша и Евка.

— Пазил те Бог! — възкликна Заглоба. — Не се давай на дявола!

А Нововейски продължаваше:

— Защото това, което разправят за баща ми, че Азия го бил заклал, то също не е вярно!

— Умопобъркал се е! — прошепна пан Мушалски.

— Ще ми разрешиш ли, ваша милост пани — каза отново Нововейски, — да тръгна напред? Толкова време човек като не ги е виждал, копнее за тях! Ой, тежко е далеко от любимата, тежко!

При тия думи той заклати грамадната си глава на две страни, а после пришпори коня и препусна.

Пан Мушалски кимна на няколко драгуни и го последва, за да му е умопобърканият под око. Баша скри в длани розовото си лице и скоро през пръстите й започнаха да текат горещи сълзи, а пан Заглоба каза:

— Той беше мъж като злато, но такива нещастия не са по силите на човек… При това душата не може да се храни само с отмъщението…

Приготовленията за отбрана в Каменец кипяха. По стените на стария замък и при портите, особено при украинската порта, работеха „нациите“, които населяваха града, под ръководството на своите кметове. Между тях ляхският кмет Томашевич беше на първо място поради голямата си смелост и изключителната опитност в стрелбата с оръдия. Засега работеха с лопати и колички и ляхите, русините, арменците, евреите и циганите се съревноваваха помежду си. Работата надзираваха офицери от разните полкове, вахмистрите и войниците помагаха на гражданите, работеше дори шляхтата, забравила, че Бог й е създал ръцете само за сабя, а цялата друга работа е възложил на хората от „долното“ съсловие. Пример даваше самият пан Войчех Хумецки, подолски хоронжи, който дори трогваше до сълзи, защото със собствените си ръце караше камъни с количка. Работата кипеше и в града, и в замъка. Между тълпите се въртяха доминиканци, йезуити, отци от ордена на свети Франциск и кармелити, които благославяха човешките усилия. Жени носеха храна и пития на работниците — хубави арменки, жени и дъщери на богати търговци, и още по-хубави еврейки от Карвасери, Жванец, Зинковци, Дунайгород, събираха върху себе си войнишките погледи.

Но вниманието на тълпите беше привлечено особено силно от пристигането на Баша. В Каменец навярно имаше много по-високопоставени жени, но нямаше нито една, чийто съпруг да е увенчан с по-голяма военна слава. В Каменец бяха чували, че и самата пани Володиовска е храбра жена, която не се е страхувала да живее във форт всред пустинята, между диво население, ходела с мъжа си по походи, а грабната от татарин, успяла да го пребие и да се измъкне здрава и читава от хищните му ръце. Затова и нейната слава беше също така извънредно голяма. Но тия, които не я познаваха и не я бяха виждали досега, си представяха, че тя трябва да е някаква великанка, която троши подкови и разкъсва ризници. Затова колко голямо беше удивлението им, когато видяха мъничкото й и розово полудетско личице.

— Това самата пани Володиовска ли е или дъщеря й? — питаха всред тълпите.

— Тя лично — отговаряха тия, които я познаваха.

Тогава удивление обземаше гражданите, жените, духовниците, войската. С не по-малко удивление гледаха те и „непобедимия“ хрептьовски гарнизон, драгуните, всред които яздеше спокойно, усмихнат, със замаян поглед Нововейски, и страшните лица на разбойниците, превърнати в унгарска пехота. Все пак с Баша идваха неколкостотин чудесни хора, бойци по професия, затова духът на гражданите веднага се повиши.

— Това е необикновена сила, тия ще гледат турците право в очите! — викаха в навалицата.

Някои от гражданите, дори и от войниците, особено от полка на епископ Тшебицки, полк, наскоро пристигнал в Каменец, помислиха, че и самият пан Володиовски се намира в това шествие, та веднага се чуха викове:

— Да живее пан Володиовски!

— Да живее нашият защитник! Най-славният рицар!

— Vivat Володиовски! Vivat!

Баша слушаше и сърцето й се изпълваше с гордост, защото за жената няма нищо по-мило от славата на мъжа й, особено когато тя звучи от устата на хората в големия град.

„Тук има толкова рицари — мислеше Баша, — но за никого другиго не викат, само за моя Михал!“

И самата тя имаше желание да викне заедно с целия хор: „Vivat Володиовски!“ — но пан Заглоба я съветваше да се държи, както прилича на важна особа, и да се кланя на две страни, както правят кралете, когато влизат в столиците си.

Самият той също поздравяваше ту с шапка, ту с ръка, а когато познатите завикаха: „Да живее!“ и в негова чест, той се обърна към насъбрания народ:

— Ваша милост панове! Който е удържал в Збараж, той ще удържи и в Каменец!

Според инструкцията на Володиовски шествието спря пред новопостроения манастир на сестрите доминиканки. Малкият рицар си имаше в Каменец свой собствен дом, но понеже манастирът се намираше на тихо място, до което оръдейните гранати мъчно биха могли да стигнат, смяташе за по-добре да настани в него милата си Башка, още повече че като дарител на манастира очакваше добър прием. И наистина игуменката, майка Виктория, дъщеря на Стефан Потоцки, брацлавски воевода, посрещна Баша с отворени прегръдки. От тия прегръдки тя веднага премина в други, и то крайно обични — на леля Маковецка, с която не се беше виждала от много години. И двете заплакаха, заплака и пан латичовският столник, на когото Баша бе винаги любимка. Едва бяха успели да избършат сълзите на вълнението си, когато дотърча Кшиша Кетлинг и започнаха нови приветствия, после заобиколиха Баша монахини и шляхтянки както познати, така и непознати; това бяха пани Марчинова Богуш, пани Станиславска, пани Калиновска, пани Хочимерска, пани Войчехова Хумецка, жена на пан подолския хоронжи, прочут рицар. Едни, като пани Богуш, разпитваха за мъжете си, други — какво мисли Баша за турското нашествие и дали според нея Каменец ще успее да удържи обсадата.

Баша с голяма радост забеляза, че я смятат за някакъв военен авторитет и очакват от устата й думи на надежда. Затова тя и не я скъпеше.

— Дума да не става — каза тя, — че не ще успеем да се защитим от турчина. Днес-утре или най-късно след няколко дни Михал ще пристигне тук, а щом той се заеме с отбраната, можете да спите спокойно, ваши милости пани, още повече че и крепостта е здрава, от това, слава Богу, разбирам нещичко!

Увереността на Баша вля надежда в женските сърца, а особено ги успокои съобщението, че ще пристигне пан Володиовски. Неговото име беше наистина толкова уважавано, че макар вече да се бе мръкнало, ненадейно взеха да прииждат местните офицери, за да изразят уважението си пред Баша, а всеки от тях веднага след първите поздравителни думи започваше да пита кога се връща малкият рицар и дали наистина възнамерява да се затвори в Каменец. Баша прие само майор Квашиброцки, който командваше пехотата на краковския епископ, пан писаря Жевуски, който след пан Лончински или по-скоро като негов заместник беше начело на полка, и Кетлинг. За други вратите вече не бяха отворени тоя ден, защото пани беше уморена от пътуването, а освен това трябваше да се заеме с пан Нововейски. Тоя нещастен младеж падна от коня пред самия манастир и беше отнесен в килия вече в безсъзнание.

Веднага изпратиха за лекар, за същия, който беше лекувал Баша в Хрептьов; той заяви, че пан Нововейски е заболял от тежка болест на мозъка, и даваше слаба надежда за живота му. До късно вечерта Баша, пан Мушалски и пан Заглоба разговаряха за това събитие и се тревожеха за нещастната съдба на рицаря.

— Лекарят ми каза — рече Заглоба, — че ако остане жив, тогава след успешно пускане на кръв разумът му няма да се побърка и после с по-леко сърце ще понася нещастието.

— Няма вече за него надежда! — отговори Баша.

— Често пъти за човека би било по-добре да няма памет — забеляза пан Мушалски, — но дори animalia243 не са лишени от нея.

Обаче старецът скастри славния лъконосец за тая бележка.

— Ако ваша милост нямаше памет, тогава не би могъл да ходиш на изповед — каза той, — и щеше да бъдеш като лютераните достоен за огъня в пъкъла. Свещеник Камински също вече предупреждаваше ваша милост, че богохулстваш, но: чети на вълка молитва, а вълкът мисли за яре!

— Какъв вълк съм аз! — каза славният лъконосец. — Азия, той беше вълк!

— Ами аз не казвах ли това? — попита Заглоба. — Кой рече пръв: това е вълк?

— Нововейски ми казваше — обади се Баша, — че и денем, и нощем чува как Евка и Зоша викат към него: „Спаси ни“ — но как да спасяваш? Всичко това не можеше да не свърши с болест, защото никой не би издържал такава болка. Смъртта им би преживял — позора не можеше.

— Сега лежи като пън и нищо не знае за Божия свят — каза Мушалски, — а жалко, защото той беше чудесен боец!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от един слуга, който дойде с донесение, че в града отново се е вдигнала страшна врява, тъй като хората се събират да видят пан подолския генерал, който току-що пристигнал с доста значителна свита и няколко десетки пехотинци.

— Той ще бъде командир — рече Заглоба. — Много благородно е от страна на пан Миколай Потоцки, че предпочита да бъде тук, а не другаде, но аз, както и по-рано, бих предпочел да го нямаше. Той беше противник на хетмана и не вярваше във войната, а сега кой знае дали няма да стане така, че да си изложи главата на опасност!

— Може би и други от пановете Потоцки ще го последват и ще дойдат тук — каза пан Мушалски.

— Изглежда, че турците не са вече далеко! — отговори пан Заглоба — В името на Отца и Сина и Светия дух! Дано пан генералът бъде втори Йереми, а Каменец втори Збараж.

— Така ще бъде или ще загинем! — каза някакъв глас от прага.

При прозвучаването на този глас Баша скочи и викна:

— Михал! — и се хвърли в прегръдките на малкия рицар.

Пан Володиовски носеше много важни новини от бойното поле, които разказа на жена си в тихата килия, преди да ги съобщи на военния съвет. Самият той беше унищожил до крак няколко по-малки чамбули и с голяма слава бе върлувал около самия стан на кримската орда и на Дорошенко. Беше докарал също така и няколко десетки пленници, от които можеха да се изтръгнат сведения за силите на хана и на Дорошенко.

Другите преследвачи обаче нямаха такива успехи. Подляският пан, който стоеше начело на значителни сили, беше разбит в кръвопролитна битка; пан Мотовидло, който бе тръгнал към влашкия друм, претърпя поражение от Кричински, подпомогнат от белгородската орда и остатъците от липковци след погрома при Текич. Преди да дойде в Каменец, Володиовски се беше отбил в Хрептьов, защото искал, както казваше, да види още веднъж това място на своето щастие.

— Бях там — каза той — веднага подир вашето заминаване; мястото след вас още не беше изстинало и можех лесно да ви догоня, но се прехвърлих в Ушице на молдавския бряг, за да видя какво става из степите. Някои чамбули бяха вече минали оттам и се страхувам, че като се покажат към Покут, ще се сблъскат с „неочаквани“ хора. Други наистина вървят пред турската войска и скоро ще бъдат тук. Ще има обсада, скъпото ми гълъбче, няма друг изход, но не ще се дадем, защото тук всеки защитава не само отечеството, но и собственото си благо.

След тия думи той помръдна няколко пъти мустачките си, а после хвана жена си за ръцете и започна да я целува по бузите. Тоя ден те не можаха да си говорят повече. На другия ден пан Володиовски повтори новините си у епископ Лянцкоронски пред военния съвет, към който освен епископа принадлежаха пан подолският генерал, пан подолският подкоможи Лянцкоронски, пан подолският писар Жевуски, пан хоронжи Хумецки, Кетлинг, пан Маковецки, майор Квашиброцки и няколко други военни. На пан Володиовски не му хареса преди всичко изявлението на пан подолския генерал, че не иска да приеме командването, а го поверява на съвета.

— При тежко положение трябва да има един ум и една воля! — отговори малкият рицар. — При Збараж имаше трима предводители, на които принадлежеше властта поради чина им, но те я предадоха на княз Йереми Вишньовецки, като смятаха правилно, че при опасност е по-добре да бъде слушан един.

Тия думи не помогнаха. Напразно ученият Кетлинг сочеше за пример римляните, които са били най-големите хора на войната в света и са измислили диктатурата. Епископ Лянцкоронски, който не обичаше Кетлинг, защото неизвестно по каква причина си беше втълпил, че той, като шотландец по произход, трябва да е еретик в дъното на душата си, отвърна, че поляците нямат нужда да учат историята от пришълци, а освен това имат свой собствен ум, та няма защо да вземат пример от римляните, на които впрочем никак или съвсем малко отстъпват и по храброст, и по красноречие. „Както от цял наръч дърва, казваше той, имаме по-голям пламък, отколкото от една цепеница, така много глави ще решат по-умно от една глава.“ При това той хвалеше скромността на пан подолския генерал, макар другите да разбираха, че той по-скоро се страхуваше от отговорност — и от своя страна съветваше да пристъпят към преговори. Когато тая дума беше изречена, воините скочиха от местата си като опарени от огън и пан Володиовски, Кетлинг, Маковецки, Квашиброцки, Хумецки, Жевуски започнаха да скърцат със зъби и да раздрънкват саби.

— Дума да не става! — обадиха се гласове. — Ние не сме дошли тук за преговори!

— Само расото пази тоя привърженик на преговори!

Квашиброцки дори извика:

— В черквата, не в съвета! — и се вдигна врява. Тогава епископът стана и каза със силен глас:

— Аз пръв съм готов да дам живота си за храмовете и за моите овчици и ако споменавам за преговори и бих желал умереност, нека Бог ми е свидетел, че правя това не за да предадем крепостта, а да дадем време на хетмана да събере подкрепления. Името на пан Собески е страшно за поганците и дори той да няма достатъчно сили, стига само да се разгласи широко, че иде — мюсюлманинът веднага ще остави Каменец на мира.

А когато изрече тия думи с толкова внушителен глас, всички замлъкнаха, някои дори се зарадваха, понеже видяха, че епископът не мислеше за предаване. Тогава Володиовски каза:

— Преди да обсади Каменец, неприятелят трябва да сломи Жванец, защото не може да остави зад гърба си укрепен замък. Та с разрешението на пан подолския подкоможи аз се наемам да се затворя в Жванец и да се държа там точно толкова време, колкото епископът възнамерява да спечели с преговори. Ще взема верни хора и докато аз съм жив, дотогава и Жванец ще съществува!

На това всички викнаха:

— Не може така! Ти си необходим тук! Без тебе и гражданството ще загуби дух, и войниците няма да се бият с такава готовност. В никакъв случай не може! Кой има тук по-голяма опитност? Кой запази Збараж! А като се наложи да се излезе в нападение, кой ще предвожда? Ти ще изгориш в Жванец, а ние ще изгорим тук без тебе!

— Командирът разполага с мене — отговори Володиовски.

— В Жванец може да се изпрати някой смелчага, който да им бъде помощник! — обади се подолският подкоможи.

— Нека отиде Нововейски! — обадиха се няколко гласа.

— Нововейски не може да отиде, защото главата му гори — отвърна Володиовски, — той е на легло и не е на себе си.

— Засега нека решим кой къде ще застане и коя порта ще отбранява — обади се епископът.

Всички очи се обърнаха към подолския генерал, той каза:

— Преди да издам съответните заповеди, бих желал да чуя мнението на опитните воини, а понеже военната експериенция на пан Володиовски е най-голяма тук, давам най-напред думата на него.

Володиовски съветваше преди всичко да бъдат подсилени добре замъците, които се намират пред града, защото смяташе, че главният устрем на неприятеля ще се насочи именно срещу тях. Другите подкрепиха становището му. Разполагаха с хиляда и шейсет души пехота, която разделиха така, че дясната страна на замъка зае пан Мишлишевски, лявата — пан Хумецки, прославил се с подвизите си при Хотим. От страната към Хотим, на най-опасното място, застана лично Володиовски, по-долу беше поставен отряд сердюки, страната откъм Зинковице закриваше майор Квашиброцки, юга — пан Вонсович, а страната откъм чифлика — капитан Букар с хората на пан Крашински. Всички те бяха не някакви доброволци, а войници по професия, отлично подготвени и толкова издръжливи в боя, че някои по-мъчно понасяха слънчевата жега, отколкото те — оръдейния огън. Освен това във войската на Жечпосполита, която винаги е била малобройна, те бяха свикнали от млади години да дават отпор на десетократно по-силен неприятел и това смятаха за нещо естествено. Общият надзор над артилерията на замъка беше възложен на красивия Кетлинг, който превишаваше всички по умението си да прицелва оръдията. Главното командване в замъка се възложи на малкия рицар, на когото подолският пан генерал даде свобода да устройва нападения извън крепостта, колкото пъти се яви нужда или удобен случай.

Щом узнаха кой къде ще стои, всички се зарадваха в сърцата си и с възгласи и дрънкане на рапири изявиха своята готовност. Като слушаше всичко това, подолският пан генерал рече на собствената си душа:

„Аз не вярвах, че ще успеем да се защитим, и дойдох тук без вяра, послушал само съвестта си, но кой знае дали с такива войници не ще успеем да отблъснем неприятеля! Тогава славата ще се падне на мене и ще ме обявят за втори Йереми, а в такъв случай какво друго, ако не щастлива звезда ме е довела тук!“

И както по-рано се съмняваше във възможността за отбрана, така сега започна да се съмнява, че Каменец може да бъде превзет, поради което настроението му се повиши и той вече започна по-бодро да се съвещава за защитата на самия град.

Решиха в самия град при украинската порта да застане пан Маковецки с шепата шляхтичи и гражданите поляци, които бяха по-издръжливи в боя от другите, както и с няколко десетки арменци и евреи. Луцката порта беше дадена на пан Гродецки, а командването на артилерията при нея поеха пан Жук и пан Матчински. Охраната на площада пред кметството възложиха на пан Лукаш Джевановски; а пан Хочимирски пое командването на кресливите цигани зад украинската порта. От моста чак до имота на пан Шиницки стражата се командваше от пан Казимеж Хумецки, брат на храбрия Войчех. По-нататък следваха пан Станишевски и пан Марчин Богуш, който щеше да пази ляцката порта, а при бронзовата кула щеше да стои пан Йежи Скажински заедно с пан Яцковски, до самия бялоблоцки отвор. Пан Дубравски и пан Петрашевски поеха отбраната на касапската кула. Големият градски окоп беше поверен на полския кмет Томашевич, по-малкият — на пан Яцковски; издадена бе заповед да се направи и трети, от който по-късно един евреин, опитен топчия, много безпокоеше турците.

След като се разпоредиха така, всички доволни отидоха на вечеря у пан подолския генерал, който на това пиршество особено почете пан Володиовски и с отреденото му място, и с виното, и с гозбите, и с речите, като предвиждаше, че след обсадата към прозвището „Малкия рицар“ потомството ще добави още „Каменецкия Хектор“. А пан Володиовски заяви, че възнамерява да служи с цялата си преданост и за тая цел иска да даде известен обет в катедралата, поради което моли епископа да му разреши да направи това утре. Епископът обеща с готовност, защото виждаше, че от този обет може да излезе нещо хубаво за всички.

На другия ден в катедралата се състоя голяма служба. Рицарите, шляхтата, войниците и обикновеното население я слушаха съсредоточено и с повишен дух. Пан Володиовски и Кетлинг лежаха пред олтара с разперени ръце; Кшиша и Баша бяха коленичили до самата преграда на олтара и плачеха, защото знаеха, че този обет може да изложи на опасност живота на мъжете им. След свършването на литургията епископът се обърна към народа с причастието; тогава малкият рицар стана и като коленичи на стъпалата на олтара, каза с развълнуван, макар и твърд глас:

— За особените благодеяния и рядкото покровителство, което съм получил от Всевишния и неговия единствен син, аз се чувствам особено задължен и се кълна и обещавам, че както Бог и неговият син са ми помагали, така и аз до последния си дъх ще защитавам светия кръст. А понеже ми е поверено командването на отбраната на стария замък, докато съм жив и докато мога да движа ръцете и краката си, няма да пусна в замъка неприятеля, който живее в разврат, нито ще отстъпя от стените, нито ще забуча бяло знаме, дори ако трябва да бъда заровен под развалините… Да ми помагат Бог и светият кръст, амин!

В черквата настана тържествена тишина, а после се чу гласът на Кетлинг.

— Обещавам — каза той, — че за особените благодеяния, които получих в това си отечество, до последната си капка кръв ще отбранявам замъка и по-скоро ще бъда погребан под неговите развалини, отколкото неприятелски крак да стъпи на стените му. И както давам тая клетва от искрено сърце и с искрена благодарност, нека така ми помагат Бог и светият кръст, амин.

А епископът наведе светата чаша с причастието и даде да я целуне най-напред пан Володиовски, после Кетлинг. При тая гледка многобройните рицари зашумяха в черквата. Чуха се гласове:

— Всички се заклеваме!

— Един върху друг ще паднем!

— Няма да падне крепостта!

— Заклеваме се! Заклеваме се! Амин! Амин! Амин!

Сабите и рапирите излязоха с шум от ножниците и в черквата стана светло от стоманата. Този блясък освети страшни лица, пламнали очи и силен, неизразим ентусиазъм обзе шляхтата, войниците, народа.

Изведнъж забиха всички камбани, органът гръмна, епископът запя: „Sub Tuum praesidium“244 — сто гласа прозвучаха в отговор и така се молиха за крепостта, която беше страж на християнството и ключ на Жечпосполита.

След свършване на службата Кетлинг и Володиовски излязоха от черквата, хванали се под ръка. По пътя ги кръстеха и благославяха, защото никой не се съмняваше, че те по-скоро ще загинат, отколкото да предадат замъка. Но не смърт, а победа и слава като че ли се носеха над тях — и навярно всред цялата тая навалица само те единствени знаеха с каква страшна клетва се бяха свързали. Може би също така предчувстваха гибелта, която увисна над главите им, и двете любещи ги сърца, защото нито Баша, нито Кшиша можеха да се успокоят, а когато най-после Володиовски се намери в манастира при жена си, тя, захласната в плач и ридание като малко дете, се притисна до гърдите му и каза с прекъслечен глас:

— Помни… Михалко, че… — не дай Боже да ти се случи нещастие… аз… аз… не зная… какво… ще стане… с мене!…

И се разтресе от плач: малкият рицар беше също така силно развълнуван. Жълтите му мустачки току се издаваха напред и отдръпваха, най-сетне той каза:

— Ех, Башка… трябваше!…

— Аз бих предпочела да умра! — каза Баша.

Като чу това, малкият рицар започна да мърда още повече мустачки, повтори няколко пъти:

— Тихо, Башка!… Тихо! — и най-сетне заговори така, за да успокои любимата повече от всичко жена: — А помниш ли какво казах, когато Господ-Бог ми те върна? Казах така: „С каквото имам възможност да ти се отплатя, Господи-Боже, това ти обещавам. След войната, ако остана жив, ще издигна черква, но през войната ще трябва да направя нещо значително, за да не ти се отплатя с неблагодарност.“ Какво значи замъкът! И това е малко за такова благодеяние! Дойде времето! Нима е достойно спасителят да си каже: „Обещание, празна приказка?“ Нека по-скоро да ме смажат камъните на замъка, отколкото да наруша честната рицарска дума, която съм дал пред Бога! Трябва, Башка! Това е всичко!… Да вярваме в Бога, Башка!…